РЕШЕНИЕ
№ 3953
гр. Пловдив, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20225330106898 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Н. Г. Л. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД за
прогласяване за недействителен на договор за паричен заем № ***, поради нищожност на
възнаградителната лихва, което влече след себе си недействителност на договора за кредит
като цяло, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД,чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, както и поради нарушение на чл.11,
ал.1, т.10, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК , предявен е и иск от ищцата срещу „Файненшъл България“
ЕООД за прогласяване за недействителен на договор за предоставяне на № ***, поради
липса на основание, поради противоречие с добрите нрави, както и заради това, че
обезпечава нищожна сделка.
В исковата молба се излагат твърдения, че между Н. Г. Л. и „Изи Асет Мениджмънт“
АД е сключен договор за кредит № ***, по силата на който на ищеца е предоставен заем.
Излагат се доводи, че уговорената в договора възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави, доколкото надхвърля трикратния размер на законната лихва. Счита, че
договорът е недействителен доколкото в него не е посочен реално дължимия ГПР, в него не
е включено възнаграждението за поръчител. Това представлявало и заблуждаваща търговка
практика, което правила клаузата за ГПР неравноправна и от там следвало, че такава клауза
липсва и договорът е недействителен, съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
Излагат се твърдения, че във връзка с договора за кредит и с оглед отпускането му,
ищцата била задължена да сключи договор за предоставяне на поръчителство с „Файненшъл
България“ ЕООД, който да обезпечи задълженията й по договора за кредит. В договора било
уговорено възнаграждение за поръчителя. Счита, че този договор е недействителен,
доколкото е сключен с цел да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и същото
представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит и липсва основание за
сключването му и поради противоречие с добрите нрави и че е сключен като обезпечение на
недействителна сделка.
С оглед изложеното са предявени исковете.
1
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД, в който оспорва исковете. Счита, че договорната лихва не е нищожна и не противоречи
на добрите нрави. Счита, че в договора е уговорен ГПР, който не е в противоречие на чл.19,
ал.4 ГПК. Вземанията по договора за поръчителство не са включени в ГПР, доколкото не са
част от него, те не са част от договора за кредит и неформирали ГПР. Излага съображения за
действителност на договора за поръчителство.Счита същите за неоснователни и моли за
тяхното отхвърляне по подробни съображения, изложени в отговора. Моли за отхвърляне на
исковете.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Файненшъл България“
ЕООД, в който оспорва исковете. Счита, че договорът за поръчителство е действителен и не
страда от сочените от ищеца пороци. Също така договорът бил сключен като обезпечение на
действителна кредитна сделка. Моли за отхвърляне на исковете
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са искове по чл.26, ал.4 ЗЗД, чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК срещу
„Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Предявени са искове по чл.26, ал.1, пр.2 и т.3 ЗЗД и чл.138, ал.2 ЗЗД срещу
„Файненшъл България“ ЕООД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи твърдението
си за недействителност на договорите. В тежест на ответниците е да докажат, че са
обвързали ищеца с валидни правоотношения.
С определение от 09.08.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за кредит №*** с посоченото от ищеца съдържание за обезпечаването на
вземането по който е сключен договор за предоставяне на поръчителство от същата дата, в
който е предвидено възнаграждение за поръчителя в размер на 456 лева. Безспорно е че по
договора за кредит в ГПР не е включено възнаграждението за поръчителя.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Същото се отнася и за ответника „Файненшъл България“ ЕООД, който предоставя по
занятие услуги по гарантиране на вземания по договори за кредит, предвид което
поръчителският договор има качествата на потребителски такъв.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за заем
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно
да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
2
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4 ЗЗД, доколкото уговорената лихва е недействителна,
като противоречаща на добрите нрави и като такава, счита че липсва уговорена лихва,
поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за заем № *** /l.9/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е
фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за
прилагането му, доколкото такива условия няма и не се прилагат. Лихвата е във фиксиран
размер от 574 лева, което ясно личи от посочения общ размер на вземанията по договора в
чл.7 от същия, като се направи проста аритметична сметка, като от общо дължимата сума от
2574 лева се извади сумата в размер на 2000 лева – чистата стойност по кредита = 574 лева.
Съдът не споделя доводът на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е
недействителна поради противоречие с добрите нрави, че същата е прекомерна и
неравноправна.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед
изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в
закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
3
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
С оглед изложеното съдът приема, че по договора е предвидена валидна клауза за
възнаградителна лихва и не е налице противоречие с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл.26, ал.4
ЗЗД.
Предвид изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
В чл.2, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 454.24 лева. В чл.4, ал.2 и размера на дължимата неустойка при неизпълнение на
договорно задължение. В чл.2, т.8 е посочен и годишния процент на разходите на заема
48.24 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в
договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на
клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността
на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в
разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са
включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.
Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно
която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който
следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята
същност е обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане
като неустойка с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което също се
преценява самостоятелно и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.24 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за
какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания
по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да
връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения за потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
4
неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Наред с това Законът за защита на потребителите също регламентира неравноправни
клаузи, като при наличие на такива в договора, именно самата неравноправна клауза е
недействителна, а не договорът като цяло.
В този смисъл е и цитираната от ищеца Директива и решение на Европейския съд, а
именно, че при неравноправни клаузи са нищожни клаузите, а не договорът като цяло.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Предвид изложеното и този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за поръчителство:
Видно от договора за предоставяне на поръчителство № *** /л.14/ за обезпечаване на
задълженията на ищеца по договора за кредит от страна на „Файненшъл България“ ЕООД, в
полза на последното се дължи възнаграждение в размер на 456 лева, разсрочено и платимо
заедно с месечните вноски по договора за кредит, като вноските за възнаграждение се
събират от „Изи Асет Мениджмънт“ АД в полза на „Файненшъл България“ ЕООД.
При извършена служебна справка в Търговския регистър по партидата на ответника
се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни
сделки, каквато е процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „Файненшъл България“
ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на
едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
С оглед това обстоятелство съдът приема, че със сключване на договора за
поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, като в договора за
поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като
печалба на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото
плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД кредиторът
плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се цели
едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на
договора за поръчителство, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на
възнаграждение на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 ГПК, както и поради липса
на основание, основанието не е това което е посочено в договора.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на
спора право на разноски се пораждат и за ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Ищецът доказа разноски в размер на 152 лева – платена държавна такса /л.31/, от
които на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ще се присъди
сума в размер на 50 лева.
5
По делото ищецът се е представлявал от адв. Е. И., която е поискала присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие /л.22/, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. Е. И.. Съгласно чл.38,
ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Е. И. в размер на 300
лева, определено въз основа на уважената претенция, което ще й се присъди.
Ответникът е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца, което съдът намира за неоснователно, доколкото същото е
определено в размер на минимума, съобразно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е представлявал в производството от
юрисконсулт, като се претендира юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство, което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във
вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид конкретната фактическа и
правна сложност, проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия,
която сума ще се присъди изцяло на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Г. Л., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д., искове за прогласяване за недействителен на договор за паричен заем № ***, сключен
между Н. Г. Л., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, поради
нищожност на възнаградителната лихва, което влече след себе си недействителност на
договора за кредит като цяло, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД,чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, както и поради
нарушение на чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК.
ОБЯВЯВА за нищожен договор за предоставяне на поръчителство № ***, сключен
между Н. Г. Л., ЕГН ********** и Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, поради
липса на основание.
ОСЪЖДА Н. Г. Л., ЕГН **********, с адрес:*** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д. сумата в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 ДА ЗАПЛАТИ НА Н.
Г. Л., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 50 лева – разноски в
производството, на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28 ДА ЗАПЛАТИ НА
адв. Е. Г. И., личен № **********, вписана в АК - П., на основание чл.38 ЗА, сумата в
размер на 300 лева - адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
6
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
7