№ 22560
гр. София, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110173651 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „А.Б.Б.“ ЕООД, с която срещу Н. Л. Д.
по реда на чл.415, ал. 4 ГПК са предявени осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за вземане в размер от 33,86
лева – договорна лихва за периода 24.06.2019 г. – 24.10.2019 г., сумата 373,97 лева –
лихва за забава за периода 24.06.2019 г. – 17.10.2024 г., които вземания са били
прехвърлени на ищеца с договор за цесия и за които по ч.гр.д. № 63875/2024 г. по
описа на СРС, 41 с-в, с разпореждане № 175810/29.11.2024 г. съдът е отказал да
издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че ответникът е страна по договор за потребителски кредит,
сключен със „С.К.“ АД, като по силата на същия е била отпусната сума в размер от 400
лв., а за кредитополучателя е възникнало задължение да върне сумата при условията и
в сроковете, регламентирани с договора при фиксиран лихвен процент 40,05 % и
годишен процент на разходите 48,63 %. Ответникът не е изпълнил задълженията си по
договора за кредит, като срокът на същия е изтекъл и всички вноски са станали
изискуеми. С договор за цесия, сключен на 22.03.2024 г. вземанията са били
прехвърлени на ищеца, като до ответника са били изпратени уведомителни писма за
прехвърлянето. Поддържа, че ответникът следва да се счита уведомен за
прехвърлянията на вземанията с връчване на препис от исковата молба. Моли за
уважаване на исковете за лихви и за присъждане на разноски.
Ответникът не е подал отговор на исковата молба.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
По делото като доказателство е приет договор за потребителски кредит №
*****/24.06.2019 г. при ГЛП 36 %, ГПР 48,18 % при срок за погасяване на
задължението за връщане на заема и дължимата възнаградителна лихва в размер на
1
33,86 лева за срок от 4 месеца. Предвидено е задълженията по договора за кредит да
бъдат обезпечени чрез предоставяне на банкова гаранция в полза на кредитора или
осигуряване на поръчител, който да се задължи наред с кредитополучателя.
С клаузата на чл. 20 от договора е предвидено да се дължи неустойка при
неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечение в тридневен
срок от подписването на договора в размер на 738,60 лева, която да се заплаща
разсрочено с вноските по кредита.
Като доказателство е приет и погасителният план, приложим към договора, видно
от който потребителят освен сумата за главница дължи на кредитора сума, включваща
договорна лихва и неустойка. Посочено е, че неустойката се начислява в случай на
неосигуряване на обезпечение по договора съгласно предвиденото в същия. Съгласно
погасителния план е начислена неустойка в размер на 304,74 лева.
При използване на общодостъпен калкулатор, съдът установи, че ако неустойката
в размер на 304,74 лева се включи при изчисляването на ГПР по преоцесния договор,
то същият би възлизал на 2229.69%.
Ето защо и съдът приема, че с процесния договор за кредит е било предвидено
начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение на кредитополучателя да
представи на кредитора си обезпечение под формата на банкова гаранция или
поръчители физически лица, отговарящи на многобройни условия съгласно ОУ на
кредитора, приложими към договорите за кредит. Доколкото никоя от страните не
твърди и не установява договорът да е предвиждал начисляване на друг вид неустойка,
то и съдът приема за установено въз основа на материалите по делото и
процесуалното поведение на страните, че по процесния договор, по силата на който
ответникът е отпуснал на ищеца заемна сума в размер на 400 лева, е начислил и сума в
размер на 304,74 лева, включваща и неустойка за неизпълненото задължение на
потребителя да представи обезпечение по договора.
Приет като доказателство е договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.03.2024 г., сключен между ищеца и "С.К." АД.
При така установеното от фактическа страна, по приложението на правото
съдът намира следното:
С оглед твърденията на ищеца, релевирани в производството, съдът приема, че е
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че по силата на договора
за потребителски кредит на ответника е била предоставена сума в размер на 400 лева,
че за ответника е възникнало задължение за връщане на предоставената му сума; че е
настъпил падежът на задължението за връщане на сумата съгласно уговореното с
договора за кредит, че е договорена дължимостта на възнаградителна лихва, както и
дължимостта и размера на лихва за забава, че вземанията са валидно прехвърлени с
договор за цесия, че длъжникът е уведомен за прехвърлянето.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи
изпадане на ответника в забава за заплащане на главното вземане.
При доказване на тези факти в тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа.
В тежест на всяка от страните е да докаже твърденията си, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици.
На основание чл. 7, ал. 3 ГПК и с оглед разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. №1/2020 г. с доклада по делото съдът е указал на
2
страните, че следи служебно за нищожност на договорите, от които се твърди да
произтичат процесните вземания поради противоречие на същите с императивни
норми на закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави,
както и за наличието на неравноправни клаузи, доколкото договорът е сключен с
потребител.
В случая следва да се посочи, че по ч.гр.д. № 63875/2024 г., съдът е издал заповед
за изпълнение за сумата 400,00 лева (четиристотин лева), представляваща чистата
стойност на получената сума във връзка с договор за потребителски кредит
№*****/24.06.2019 г. Заповедта е влязла в сила и въз основа на нея е издаден
изпълнителен лист.
По отношение на предявените искове за договорна и мораторна лихви, съдът
намира, че същите са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, като
съображенията за това са следните:
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето на всяка с естеството
на сключения договор за заем, налага извод, че така наложената от кредитора
неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за
вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо
лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия
и кредитния им статус или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то
изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция на цялото задължение по договора, или физическо лице - поръчител,
отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства
за отпускане на кредит в размер на сумата 400 лева с кратък срок на погасяване. С
други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за договорна
отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в значителен размер с оглед
размера на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на
договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя
няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази
сума.
Следва да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши
справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се
получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно
задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона -
чл. 16 ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
3
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде
включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно и сами по себе
си клаузите, предвиждащи дължимостта на неустойката се явяват нищожни с оглед
нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия
договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с
включена неустойка). Както се посочи и по-напред, след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че това вземане бъде
включено, то процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид
че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към
кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и решение по
дело C‑714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване
на ГПР в договор за кредит, сключен с потребител.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което и се дължи само
чистата стойност на кредита.
Обстоятелството, че заявителят се явява цесионер е без правно значение,
доколкото не могат да бъдат прехвърлени вземания, които не са възникнали и не са
съществували в патримониума на цедента. Следователно дължимо остава само
вземането за главница в размер на сумата 400 лева, за която съдът е издал заповед за
4
изпълнение и изпълнителен лист. Осъдителните искове за лихви следва да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответника, който не установява да
е сторил такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 415, ал. 4 ГПК осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД от
„А.Б.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, с адрес на управление: гр. ***** срещу Н. Л. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. *****, за следните суми: сумата 33,86 лева – договорна лихва
за периода 24.06.2019 г. – 24.10.2019 г., сумата 373,97 лева – лихва за забава за периода
24.06.2019 г. – 17.10.2024 г., претендирани като дължими на основание договор за
потребителски кредит № *****/24.06.2019 г., сключен със „С.К.“ АД, които вземания
са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 222.03.2024 г. и за които по ч.гр.д.
№ 63875/2024 г. по описа на СРС, 41 с-в, с разпореждане № 175810/29.11.2024 г. съдът
е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5