Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер    2812                        13.07.2018 година                град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ

Секретар Величка Динкова

като разгледа докладваното от съдията Живко Желев

гражданско дело номер 16872 по описа за 2017 година.

 

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.

Ищцата Ц.И.Б. твърди, че с договор за лизинг от 08.03.2007г. „Автомотор Корпорация“ АД предоставило на А. Г. Ч. ползването на лек автомобил марка „Ситроен“, мод. С 4, с рег. № ** **** **. В началото на месец март 2009г. А. Ч. и ищцата се били договорили лизингополучателката да отстъпи на ищцата правото да придобие собствеността върху лизинговия обект. Срещу това Б. се задължила да доизплати остатъка от лизинговите вноски за автомобила. Поради това споразумение Ч. била предала на ищцата владението върху автомобила и от този момент до предявяване на иска тя го ползвала и внасяла дължимите суми по договора. С допълнително споразумение от 18.04.2012г. страните се били споразумели, че сумите по договора за лизинг са заплатени и се съгласили да сключат договор за продажба в надлежната форма. Като купувач в договора било отбелязано дружеството „*******2“ ЕООД с едноличен ****** И. В. И., с когото ищцата била живяла на семейни начала повече от 25 години. В действителност обаче купувач на автомобила била Б.. Твърди се, че през 2017г. ***** и едноличен собственик на „*******2“ ЕООД починал и дейността на дружеството била поета от наследниците му. Отношенията между тях и ищцата се били обтегнали след смъртта на И. и те оспорвали правото й върху автомобила, въпреки, че тя го била владяла необезпокоявано от тях повече от 5 години, държала документите за него и била заплащала всички разходи. Предвид това се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника, че тя е собственик на автомобила въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност.

Ответникът „*******2“ ООД не признава изложените в исковата молба обстоятелства. Твърди, че автомобилът е закупен на името на дружеството, като стойността на лизинговите вноски е изплатена не от ищцата, а със средства дадени в заем от друго дружество СД „***** , И. и сие“ в което едноличният собственик на „*******2“ ЕООД бил съдружник. Автомобилът бил във владение на дружеството, а ищцата го ползвала само в качеството си на служител на съвместно с други лица. Поради това тя не била държала автомобила за себе си. Предвид това се твърди, че искът е неоснователен.

Съдът намери за установено от фактическа стрА. следното:

По делото не спорно и се установява от гласните доказателства, че ищцата е живеела на съпружески начала И. В. И.. И. бил едноличен собственик на дружеството „*******2“ ЕООД и съдружник в СД „***** , И. и сие“, видно от вписването в търговския регистър /лист 32 и 33/. Не е спорно също, че ***** на дружеството е починал на ******г. След смъртта му наследниците на И. - Н. И., Г. З., М. З. и И. И., встъпили като съдружници във „*******2“ ООД /лист 15/.

На името на „*******2“ ЕООД е регистриран автомобил марка „Ситроен“ С4 с рег. № ******* /лист 5 и 6/. Установява се от писмените доказателства и показанията на свидетелите А. Ч. и И. Ч., че първоначално процесният автомобил бил придобит по договор за лизинг с „Автомотор корпорация“ сключен със свидетелката А. Ч. Ч. и се познавали и били в приятелски отношения с И. И. и ищцата. След като сключила договор за лизинг свидетелката Ч. управлявала автомобила в продължение на две години. Според Ч. по време на една от срещите му с И. И. и Ц. Б., станало дума, че те търсят автомобил за ищцата. Свидетелят предложил да встъпят в договора за лизинг, тъй като имал намерение да закупи за семейството си друг автомобил. По време на разговора Ч. останал с впечатление, че се търси дамски автомобил за нуждите на жената с която живее, тоест на ищцата. Постигнато било съгласие свидетелят и съпругата му да дадат автомобила, но без да се прехвърлят правата по лизинговия договор. Това станало две години след като бил сключен договора за лизинг, който бил от 2007г. /лист 7/, тоест през 2009г. Уговорката била И. и ищцата за продължат за заплащат лизинговите вноски до края на срока, с цел да се избягнат излишни разходи / лист 87/. Изложеното от този свидетел се потвърждава от А. Ч. на чието име бил сключен договорът за лизинг. Тя сочи, че при по-късните им срещи с И., той заявявал, че ищцата много харесва колата. Свидетелката сочи още, че неколкократно е виждала ищцата да управлява автомобила, но не е възприемала това да прави И., който карал миниван марка „Мицубиши“. Когато след изплащане на лизинговите вноски, се стигнало до прехвърляне на автомобила Ч. разбрала, че това ще стане на името на дружеството притежавано от И.. Според отговорите на ответницата дадени по реда на чл.176 ГПК, този начин на прехвърляне бил осъществен по желание на И. за да могат разходите да се оформят на името на дружеството.

Установява се от допълнителното споразумение към договор за финансов лизинг с дата 18.04.2012г., че между лизингодателят „Автомотор корпорация“ АД, свидетелката А. Ч. и „*******2“ ЕООД, представлявано от И. И., че е било постигнато съгласие собствеността върху превозното средство да бъде прехвърлена на дружеството ответник / лист 7 и 8/. Подписите на страните били нотариално удостоверени на датата на 18.04.2012г. от нотариус ***** *******.

            Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, всички плащания по договора за финансов лизинг са били извършвани от банковата сметка на „***** , И. и и сие“ СД към дружеството лизингодател. На 10.04.2012г. всички плащания по лизинговия договор били осчетоводени по сметка 419 – вземания от „*******2“ ЕООД на основание предоставен на това дружество заем /лист 70/.

Според показанията на свидетеля Д. П., разпитан по искане на ответника, ищцата и И. И. живеели на съпружески начала в с. ********. П. сочи, че е виждал ищцата да кара въпросния автомобил. Собственика на „*******2“ ЕООЗ И., свидетеля бил възприел да го управлява два пъти, единият от които през зимата на 2014г. или 2015г. при посещение в с. ******, по повод клане на прасе /лист 88/. П. твърди още, че ***** на И. и настоящ ****** на дружеството ответник - Г. З. също го е возил във въпросния автомобил два или три пъти, за да отведе свидетеля от П. на гости в с. ********.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Ищцата се позовава на придобиване на собствеността върху автомобила по давност. Съгласно чл.80, ал.1 от ЗС движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години.

За да се приеме, че се е осъществил фактическият състав на чл.80 ЗС следва да бъде доказано, че ищцата е установила фактическа власт с намерение да държи вещта за себе си, както и че владението ѝ е продължило в предвидения срок.

Съдът счита, че по делото е установено, че ищцата е държала веща, още преди да бъде прехвърлена тя на името на дружеството с допълнителното споразумение към договора за лизинг. Установи се от гласните доказателства, включително и на свидетелите посочени от ответника, че покойният вече едноличен собственик на дружеството е бил във фактически съпружески отношения с Б. в продължителен период. Във връзка с тях, той е имал желание да бъде придобит процесния автомобил, като е искал той да е подходящ за жената с която живее. Обстоятелството, че автомобилът е закупен на името на дружеството, както и че разходите за придобиването му са били правени за сметка на дружеството притежавано от И., намират достоверно обяснение, в общоизвестния факт, че разноските по придобиване и поддържане на активи, съставляват счетоводни разходи за търговските дружества. Поради това  съществува особена нагласа у собствениците на търговски дружества активи с чисто лично предназначение и употреба да биват придобивани като собственост на дружеството, с цел минимизиране на разходи /данък добавена стойност, например/, които биха се дължали, при добиване на името на физическо лице.  Съдът намира, че без да коментира уместността на подобни практики, следва да отчете обективното им съществуване, с оглед на което да се преценяват доказателствата относно намерението на едноличният собственик и ****** на юридическото лице. От така изложеното следва, че фактическата власт, упражнявА. от ищцата е била със съзнанието, че вещта е нейна, като това намерение не само, че е било демонстрирано по отношение на ***** на юридическото лице собственик, но и неговата воля е била веща да се придобие от фактическата му съпруга. Тоест към датата на която дружеството е закупило автомобила с допълнителното споразумение към договора за лизинг – 18.04.2012г., ищцата вече е упражнявала фактическа власт с намерение да държи вещта за себе си. Съдът приема, че в случая не се е налагало тя да отблъсква владението на дружеството, тъй като с оглед волята на ***** който го е представлявал, то не е имало намерение да свои вещта. Установи се, че ищцата е установила фактическата власт през 2009г., поради което към края на 2014г. предвидения в чл.80, ал.1 ЗС петгодишен срок на давността е бил изтекъл и ищцата е била придобила правото на собственост.

Неоснователни са доводите на ответника, че в обяснения дадени пред органите на полицията Б. била признала, че не е собственик. Във въпросния документ тя изрично е заявила, че счита автомобила за свой, като е посочила, че ще предяви правата си пред съда / лист 72/. Следователно изявлението й не може да бъде ценено като признание на права на ответника, а само като изразяване на липса на желание за самоуправи действия и отнасяне на разрешаването на спора пред компетентен орган.

Съдът счита, че показанията свидетеля посочен от ответника, не опровергават изводите, свързани с упражняването на фактическата власт от ищцата и намерението й да свои веща. Това е така, защото този свидетел възпроизвежда единични случаи, в които е виждал автомобила да бъде управляван от лица различни от ищцата. В единия от тях обаче, това е бил И. с когото тя е живеела на съпружески начала, в другият единият от ***** му. От тези обстоятелства не може да се приеме за установено, че автомобилът се е ползвал за цели свързани с търговската дейност. Напротив описва се ползване по битови поводи, от лица намиращи се в лични отношения / *****/.

            С оглед изложеното съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

            На осн. чл.78, ал.1 ГПК, ответниците следва да заплатят на ищеца деловодни разноски в размер на 725 лв.

Мотивиран така, съдът

 

Р    Е    Ш    И  :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на осн. 124, ал.1 ГПК, по отношение на „*******2“ ООД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление гр. *****, че Ц.И.Б. ЕГН ********** с адрес *** е собственик по силата на давностно владение продължило повече от пет години на лек автомобил „Ситроен С4“ с рег. № *******, рама ***********, двигател № ************.

 

ОСЪЖДА „*******2“ ООД да заплати на Ц.И.Б., на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 725лв./седемстотин двадесет и пет лева/, представляваща деловодни разноски.

 

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

 

                                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./ Ж.Ж.

 

Вярно с оригинала.

КК