Р Е Ш Е Н И
Е № 260539
гр. Пловдив, 24.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на петнадесети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. 1688 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от М.С.Б. против „Профи Кредит България“ ЕООД - гр. София, с която се предявяват евентуално
съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между
страните договор № *******/ 10.11.2017 г. е нищожен като противоречащ на
добрите нрави, поради противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и на
чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В
случай на отхвърляне на главния иск, за признаване за установено в отношенията
между страните, че клаузата, даваща право на ответното дружество да получи
заплащането на пакет от допълнителни услуги съгласно раздел 6 от договора за
кредит, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и като
заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК
относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит.
В исковата молба се твърди, че страните по
делото са сключили договор № *******/ 10.11.2017 г. за кредит, по силата на
който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2000 лв., при
годишен лихвен процент от 41,17 % и ГПР – 49,89 %. Срокът на погасяване на
заема бил 24 месеца. Била постигната договореност за заплащане на пакет от
допълнителни услуги в размер на 2400,96 лв., като за срока на договора следвало
да се върне сумата от общо 5368,22 лв. Ищцата поддържа, че договореният лихвен
процент нарушавал добрите нрави, като излага подробни съображения в тази
насока. Намира, че при заем с кратък срок от 24 месеца, какъвто е настоящият,
уговарянето на възнаградителна лихва в размер на 300 % от стойността на заема
не е съразмерно с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Поддържа,
че е налице заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща
пакет от допълнителни услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Намира, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като
неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП клаузите на раздел VI от
договора за заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 49,90 %, а
действителният ГПР е различен от посочения. Поддържа, че не са спазени
изискванията за договорно съдържание по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Предвид
изложените твърдения обосновава правен интерес от предявяване на настоящите
искове, моли за тяхното уважаване и за присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по чл.
131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Профи Кредит България“ ЕООД – гр. София е депозирало писмен отговор със
становище за неоснователност на предявения установителен иск. Твърди, че
процесният договор е един от трите, които ищцата е сключила с ответното
дружество, като не оспорва да е с твърдяното от нея съдържание. Намира, че не е
налице нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Сочи, че
общото задължение в размер на 5368,32 лв. произтича от два отделни юридически
факта, а именно – сключеният договор за кредит и споразумение за предоставяне
на допълнителен пакет услуги. Твърди, че дължимото възнаграждение за пакет
допълнителни услуги се дължи от заемополучателя независимо и отделно от цената
на самия кредит, поради което не представлява разход по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК и пар.1, т.1 от ДР към ЗПК и не следва да се включва при изчисляването на
ГПР. Оспорва твърденията на ищеца, че поради невключването на възнаграждението
за предоставения пакет от допълнителни
услуги в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Изразява
несъгласие с доводите на ищцата за наличие на неравноправни клаузи в процесния
договор за кредит, както и за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва
като противоречаща на добрите нрави. Моли, в случай, че се обяви за
недействителна клаузата за възнаградителна лихва, да се приложи разпоредбата на
чл.26, ал.4 ЗЗД, като се замести от повелителните правила на закона, т.е. да се
приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на
процесния договор до окончателното му изплащане. Оспорва възраженията на ищеца,
че предоставянето на услугите, включени в пакета, зависело от волята на
кредитора. Предвид изложените съображения моли за отхвърляне на исковете и
присъждане на сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По обхвата на контрола за законосъобразност на
договора, осъществяван от настоящата инстанция:
Съгласно
трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на
недействителност на договор, съдът е
обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба.
Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се
самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за
недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е
нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по
непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен
установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в
исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата
на порочност на атакуваната сделка само
на посочените основания и не лишава
ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност
на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът
по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за
изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един
процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и
кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е
обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение
№ 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа
за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015
г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по
описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. №
3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа
за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011
г. на ВКС.
Съгласно
изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявените
установителни искове само на изложените в исковата молба основания, а именно:
– досежно
главния иск – нищожност поради нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца разминаване между
посочения в договора и действително приложимия размер на лихвения процент и ГПР
между страните, както и нищожност поради противоречие с добрите нрави.
- досежно
евентуално съединения иск - нищожност на клаузата за допълнителен пакет от
услуги съгласно раздел VI от договора
поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.
По
безспорните между страните обстоятелства:
Не
е спорно по делото, че между ищеца и ответното дружество е възникнало
облигационно правоотношение по договор за кредит № *******/ 10.11.2017 г., по който предоставената от ответника парична сума в
размер на 2000 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не
спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно отношение,
обективирано в представения ищцата екземпляр на договор за кредит и погасителния
план към него.
По основателността на главния иск на
наведените основания:
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата,
предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този
закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да
бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата,
за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си
и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване
на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива
пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник или не.
Според съображение 31 от Директивата, за
да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по
договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на
Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК,
водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да
разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално
е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е
налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР,
което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между
страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в раздел
VI от договора
годишен процент на разходите в размер на 49,89 % отговаря на
действително приложимия между страните ГПР.
Съгласно заключението на неоспорената
от страните и приета по делото ССчЕ, което се кредитира от съда на основание
чл.202 ГПК като обективно и компетентно дадено, сумата от 2400,96 лева, дължима от кредитополучателя с
основание избран и закупен пакет от допълнителни услуги, не е включена в посочения в договора размер на ГПР, а именно 49,89
%. При съобразяване и на тази сума кредитът
би се оскъпил съществено с 84,21 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да
включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други
разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не
е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от
Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай с процесния договор за кредит за
ищцата възниква задължение за заплащане на сумата в размер на 2400,96 лв.,
представляваща пакет от допълнителни услуги, която също е разсрочена на 24
месечни вноски и е включена в общата дължима от кредитополучетеля сума в
погасителния план. Видно от приложението споразуемение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, което е част от
съдържанието на процесния договор, а не отделно съглашение, както твърди
ответното дружество, допълнителните услуги, за които ищцата заплаща, са
следните: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2)
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3)възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4)възможност за смяна на дата
на падеж; 5)улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Така
описаните допълнителни услуги попадат в приложното поле на разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК, а именно – възможността кредиторът да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Съгласно § 1, т.1 от ДР към ЗПК в общия разход по кредита се включват
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
каквито са и уговорените „допълнителни услуги“. Поради това този разход по кредита,
следва да се включи в ГПР, което не е сторено в случая. За това се съди от
заключението на приетата по делото ССчЕ, видно от което в ГПР се включва само договорната
лихва, но не и другите разходи по кредита, в това число и възнаграждението за
допълнителен пакет услуги. Налице е разминаване
между посочения в Договора ГПР и
действителния размер на ГПР, което както вече бе изяснено по-горе
представлява една от трите хипотези
на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до
недействителност на договора. При извод за недействителност на договора
съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност на
кредита, а именно 2000 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният главен иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит № *******/ 10.11.2017 г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това,
че посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
Предвид уважаването на предявения главен иск,
евентуално съединеният иск не следва да се разглежда, доколкото не е възникнало
вътрешнопроцесуалното условие за това. Не следва да се обсъждат и останалите
наведени доводи за основателност на главния иск.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който общият размер на
претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит за ССЕ/ възлиза на
364,73 лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги заплати. На
основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди сумата от 548 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, ет.7,
по предявения от М.С.Б., ЕГН: **********, адрес;***, иск с правно основание чл.
124 ГПК, във вр. чл. 22 ЗПК, че договор за кредит № *******/ 10.11.2017 г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
********* и М.С.Б., ЕГН: ********** е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР не
съответства на действителния ГПР.
ОСЪЖДА
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК, да
заплати на М.С.Б., ЕГН: ********** сумата
от 364,73 лева (триста шестдесет и
четири лева и седемдесет и три стотинки) – съдебно деловодни разноски в
производството.
ОСЪЖДА
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на Адвокат Е.И., адрес:
*** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 548
лева (петстотин четиридесет и осем лева), представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство
в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.