Р Е Ш Е Н И Е №  277

                                                     гр.Видин, 03.06.2019г.

 

                                                   В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският районен съд, гражданско отделение, 3 – ти състав в публично съдебно заседание на осми май  две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                                         Председател: Милена Стоянова

 

при секретаря  Милена Евтимова  като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр.дело № 2361 по описа  за 2018год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД - гр. София, чрез пълномощника юрисконсулт  Кристина Георгиева Вонидова – Милчева против Б.Й.Г. ***, с която е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД , чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Твърди се от ищеца, че на 11.12.2015г. е подписано приложение 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/  на  основание чл. 99 от ЗЗД сключен между и „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ООД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла карта“ № 422851 от 01.11.2014г., сключен между„Аксес Файнанс“ ООД и ответника, е прехвърлено изцяло на ищцовото дружество.  Поддържа се, че с изрично пълномощно законният представител на „Аксес Файнанс“ ООД  е упълномощил ищцовото дружество в качеството си на цесионер по Договора за цесия от 07.11.2014г. да уведоми длъжниците  за извършената цесия  от името на цедента за своя сметка.  Изпратени са писма до ответника, но същите са върнати в цялост, поради това към исковата молба е приложено уведомително писмо за извършената цесия, за връчване заедно с препис от исковата молба.

Поддържа се също, че съгласно сключения договор за кредит, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 1500 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява  чрез международна кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Срокът на договора е две години, с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 43.2%. Върху усвоения размер на кредита, кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12% като лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница, като за изчисляването й се приема, че календарният месец е с продължителност 30 дни.  ГПР е 45.9%.

Посочва се, че кредитополучателят е усвоил заемни суми по дати, както следва: 800.00 лева на 05.11.2014г., 700.00 лева на 06.11.2014г.  или общо сума в размер на 1500.00 лева.  Начислената договорна лихва е в размер на 114.36 лева за периода от 06.11.2014г. до 10.01.2015г.

Посочва се също, че в случай, че кредитополучателят не заплати текущото задължение на падежа, същият се е задължил в три дневен срок след падежа да представи на кредитодателя обезпечение чрез поръчителство. При неизпълнение на това задължение, кредитополучателят дължи неустойка  в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, като същата се начислява върху всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца. Поради това, на ответника е начислена неустойка в размер на 300.00 лева  за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г.

Посочва се също, че е уговорено и заплащане на разходи за действия по събиране на задължението  в размер на 2.50 лева на ден. Така ответникът дължи и сумата от 87.50 лева  за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г.

На ответника е начислена и лихва за забава в размер на 370.92 лева за периода от 10.03.2015г. – датата, на която вземането е станало автоматично предсрочно изискуемо до дата на подаване на заявлението в съда.

Поддържа се, че ответникът дължи и сумата от 120.00 лева – разходи за дейност на лице, което осъществява дейността по събиране на задължението.

Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1500.00 лева - главница, сумата от 114.36 лева - договорна лихва за периода от 06.11.2014г. до 10.01.2015г.,  сумата от 300.00 лева – неустойка за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г., сумата от 87.50 лева – такса разходи за събиране за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г., сумата от 120.00 лева – такса разходи за дейност на служител, сумата от 370.92 лева – обезщетение  за забава за периода от 10.03.2015г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане.

            В срока за отговор по делото е подаден такъв от назначения особен представител,  който е оспорил предявения иск като неоснователен, поради това, че ответникът не е уведомен за извършената цесия по надлежния начин. Направил е възражение, че липсват доказателства ответникът да е получил заема от 1500.00 лева, а претендираните лихви и разноски са произволни.

По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебно-икономическа експертиза,  приложено е ч.гр.д. № 1779/2017г. по описа на РС - Видин.

С оглед данните по делото, съдът намира следното от фактическа  страна:

От представеното заверено от ищеца копие на Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 01.11.2014г.  между „Аксес Файненс“ ООД и Б.Й. Тодоров, е видно, че кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит  в максимален размер на 1500.00 лева под формата на разрешене кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта  Access Finance/ iCard/Visa, а кредитополучателя се задължава да го ползва  и върне съгласно условията на договора. Посочено е, че валидността на договора е две години, като кредитополучателят се задължава да заплаща до всяко 2- ро число на месеца текущото си задължение, дължимо за предходния месец. Посочен е в договора фиксиран годишен лихвен процент 43.2 %. ,както и е посочено, че се дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12% върху усвоената и непогасена главница . Според договореното ГПР е 45.9%.  Договорът влиза в сила след активиране на картата.

В договора е посочено и задължение на кредитополучателя в случай, че не заплати текущото си задължение на падежа,  в три дневен срок след падежа да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение – поръчител, който да отговаря на изрично посочени условия, в противен случай, кредитополучателя дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е вклйчена в текущото  задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението./чл. 21/

  Уговорено е също, при забава на плащането кредитополучателят дължи на кредитодателят  разходи за действия по събиране на задълженията  в размер на 2.50 лева  за всеки ден до заплащане на текущото задължение – чл. 21, ал. 5 от договора, а в чл. 21, ал. 6 е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост , кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120.00 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на служител по извънсъдебно събиране на задълженията. Уговорено е и право на кредитодателя да прехвърли правата си по договора  на трето лице, включително да заложи вземането в полза на трето лице.

На 07.11.2014г. между кредитора „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ООД и „Агенция за събиране на вземания“, чиято правно организационна форма към онзи момент е била  ООД, е сключен рамков договор  за продажба и прехвърляне на вземания, като  конкретизацията на вземанията е в списък -Приложение №1от 11.12.2015г. към договора. Списъкът към всеки от договорите е представен по делото във вид на извлечение, съдържащо името на ответника и размера на вземането по договора.

Ищцовото дружество е  преупълномощено с пълномощно от законния представител на „Аксес Файнанс“ ООД да уведоми всички длъжници по цедираните с договора  за цесия вземания.

По делото са представени два броя уведомления до ответника от 05.01.2016г. и от 22.08.2018г. за извършената цесия като липсват данни същите да са получени от ответника. С връчване на исковата молба и книжата към нея, на ответника  отново е връчено уведомлението за извършената цесия и това е станало  на 27.02.2019г., видно от отрязъка от съобщението.

Вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза е дало заключение, че дължимата главница, договорната лихва и лихвата за забава са в претендирания размер.  Посочва, че сумата по кредита е усвоена на два пъти: 800.00 лева на 05.11.2014г. и 700.00 лева на 06.11.2014г.

Вещото лице е посочило, че няма извършено плащане по кредита.

Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № 1779/2017г. по описа на ВРС, като издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което ищецът предявява настоящия установителен иск.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е установителен иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД във вр. с чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Вземанията на ищеца се основават на договор за револвиращ потребителски кредит.  Договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която кредиторът е предал на ответника. От доказателствата, се установява, че  ответникът е усвоил максимално разрешения кредитен лимит от 1500.00 лева на два пъти, като не е извършил плащане на главницата.

От договора е видно, че  между страните е била договорена договорна /възнаградителна/ лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл.240, ал.2 от ЗЗД.

По правната си характеристика,  договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му.

Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим  в Закона за потребителския кредит. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК е  посочено, че ГПР, включващ и лихвите съгласно ал. 1,  не  може да  бъде по-висок  от  пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във  валута, определена с постановление на Министерския съвет, което на практика е ограничаване на волята на страните с императивни правила на закона.  В случая, договорната лихва е в размер на 114.36 лева и не надвишава пет пъти размера на законната лихва. Поради това ответника  дължи заплащането й в поискания размер.

Основателна се явява претенцията за обезщетение за забава върху неплатената главница, тъй като е налице забава на плащането на главницата. Съдът приема обаче, твърдението на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем за недоказано с оглед указаната в доклада доказателствена тежест.  По въпроса за обявяването на вземането за предсрочно изискуемо е постановено ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предсрочната изискуемост на вземането следва да е обявена на длъжника.  Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В случая, липсват доказателства длъжникът да е уведомен за предсрочната изикуемост  на вземането и поради това претенцията за обезщетение за забава, ще следва да се начисли не както е поискано в исковата молба от настъпването на предсрочната изискумост на вземането -10.03.2015г., а от момента на изтичане на срока на договора – 01.11.2016г.  до подаване на заявлението в съда- 03.07.2017г.. Изчислено чрез изчислителна програма „Апис“ обезщетението възлиза на сумата от 102.09 лева, до който размер тази претенция ще следва да се уважи.

Настоящият съдебен състав намира претенциите за сумата от  300.00 лева – неустойка за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г., сумата от 87.50 лева – такса разходи за събиране за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г., и сумата от 120.00 лева – такса разходи за дейност на служител, за неоснователни поради следното:

В чл. 20 от договора е посочено, че в случай, че кредитополучателят не представи допълнително обезпечение, посочено в чл. 15 от договора, дължи неустойка  в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, като същата се начислява върху всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца.

Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г. на IV г.о., Решение № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. и др.

 Няма спор с оглед качеството на кредитополучателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП.

По претенцията за неустойка, поради неизпълнение на поетото задължение от кредитополучателя да осигури след сключването на договора за кредит допълнително обезпечение – един поръчител, който да отговаря на конкретни критерии.

Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. /в този смисъл и р.№98/25.07.2017г. по т.дело №535/2016г. на  I во  т.о./ .

Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по ал.1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. Макар в договора да е посочено, че кредитополучателят е получил стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, по делото не е представен такъв и не може да се направи категоричен извод дали на потребителя са разяснени клаузите във връзка с крайните задължения по договора.

В разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправният им характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Доколкото не са ангажирани други доказателства извън самия договор с предложението към него, съдът намира, че не е налице установяване от ищеца индивидуално договаряне, поради което са налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от договора.  Дори съдът да приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския стандартен формуляр, то отново съдът би следвало да подложи клаузата от договора на преценка служебно за съответствието и с добрите нрави и закона по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.

 Уговорената в чл.4, ал. 2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по аргумент на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по аргумент от чл.26, ал.1 ЗЗД.

Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора. В случая, неустойката е предвидена  да се кумулира към задълженията по договора като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В чл. 4, ал. 1 от договора неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Така включена, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяко закъсняло плащане с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения  за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл. 20 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 43.2%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл. 20, ал. 1 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 45.9% и посоченият общ размер на плащанията  в чл. 4, ал. 1, т. 3 от договора.

Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

Съгласно пар.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

 Съгласно т. 2 от ДР "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита  и общите разходи по кредита за потребителя, а "общ размер на кредита" е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл. 20, ал. 1 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики и представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на кредита и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението.

Съгласно чл.10а ЗПК, действащ към датата на подписване на процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал.3 кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл.21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4 ЗПК, е нищожна.

Претенцията на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае начислената неустойка, а така също и такса разходи за събиране на вземанеето и такса разходи за дейност на служител.

Настоящият договор за кредит е сключен при действието на ЗПК /обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 57 от 28.07.2015г../, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия случай, претенцията на ищеца е кредитополучателят да дължи на определени дни определена сума от  2.50 лева на ден. Така ищецът му е начислил сумата от 87.50 лева  за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г. Съдът намира, че това, се явява в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. Претенцията за разноски представлява по същество претенция за неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С  предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Същото се отнася и за начислената сума от 120.00 лева – разходи за дейност на лице, което осъществява дейността по събиране на задължението при настъпване на предсрочна изискуемост на вземането. Тази претенция е неоснователно не само поради горните съображения, а и поради това, че по делото не се ангажираха доказателства ответникът да е уведомен за предсрочната изискуемост.

Неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника, което е и ненавременно направено едва в хода на устните състезания, че ответникът не е страна по процесния договор. Действително е налице разминаване във фамилното име посочено в договора и това в исковата молба, но всички останали индивидуализиращи белези съвпадат – лично име, презиме, ЕГН, адрес.

Неоснователно се явява и възражението, че ответникът не бил уведомен за извършената цесия по надлежния начин. С исковата молба е връчено уведомителното писмо за извършената цесия, което изхожда от цедента, действащ чрез  пълномощник цесионера, и същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, поради което съставлява надлежно съобщаване за цесията по чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД и тя е породила действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото. В този смисъл са постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК  Решение  № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II т. о. и Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о.  Следователно вземането е валидно прехвърлено на ищцовото дружество с договор за цесия, поради което ищецът е активно легитимиран да предяви настоящия иск.  

В  трайната съдебна практика е прието, че  действието по уведомяването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, а целта е  длъжникът да знае на кого да плати. Длъжникът има интерес да оспорва уведомяването за цесията тогава, когато  е платил на ненадлежен кредитор. В случая, от събраните по делото писмени доказателства и от изслушаната съдебно-икономическа експретиза, се установява, че ответникът не е извършил никакво плащане по договора.

С оглед установеното, че към 03.07.2018г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 1779/2017г. по описа на ВРС, ответникът  е дължал по Договор за кредит „Бяла карта“ № 422851 от 01.11.2014г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД сумата от 1500.00 лева, представляваща неизплатена главница, то предявеният установителен иск за главницата следва да бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 03.07.2017г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до изплащане на вземането.

С оглед установеното, че дължимата възнаградителна лихва е в размер на 114.36 лева за периода от 06.11.2014г. до 10.01.2015г., то предявеният установителен иск ще следва да се уважи в пълен размер.

С оглед установеното,  дължимото обезщетение  за забава върху неплатената главница от 1500.00 лева, изчислена чрез програмен продукт Апис за периода от 01.11.2016г. до 03.07.2017г. възлиза на сумата от 102.09 лева, до който размер иска ще следва да се уважи, като до пълния претендиран размер до сумата от 370.92 лева и за периода от 10.03.2015г. до 01.11.2016г. -иска ще следва да се отхвърли като неоснователен.

Исковите претенции в частта на претендираната неустойка и такса разходи за събиране и за дейност на служител, ще следва да се отхвърлят като неоснователни.

По разноските.

Ищецът е направил искане за присъждане на разноски. Видно от представения списък в исковото производство, ищецът е сторил следните разноски: внесена държавна такса в размер на 49.68 лева, 80.00 лева - депозит за вещо лице, 404.50 лева – разноски за особен представител на ответницата, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лева.

Съобразно уважената част от исковете, на ищеца ще следва да се присъдят разноски за платена държавна такса, вещо лице и особен представител  в общ размер от 367.82 лева и  юрисконсултско възнаграждение в размер на  100.00 лева, съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.

В заповедното производство ищецът е направил разноски, според представения списък на разноските, както следва: 49.40 лева за платена държавна такса, като му е присъдено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лева  С оглед изхода на спора по исковото производство по  съразмерност на ищеца следва да се присъдят разноски в заповедното производство в общ размер от 137.30 лева.

      Водено от горното, Съдът

 

                                                     Р  Е  Ш  И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Й.Г.  с ЕГН ********** ***, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 сумата от 1500.00 лева – неплатена главница по  Договор за кредит „Бяла карта“ № 422851 от 01.11.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.07.2017г.. до окончателното изплащане, сумата от 114.36 лева - договорна лихва по договора за периода от 06.11.2014г. до 10.01.2015г., както и сумата от 102.09 лева – представляваща обезщетение за забава върху неплатената главница за периода от 01.11.2016г. до 03.07.2017г..по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1490- РЗ от 04.07.2017г.  по ч.гр.д. № 1779/2017г. по описа на РС – Видин, като иска за обезщетение за забава над присъдения размер до претендирания такъв за сумата от 370.92 лева и за периода от 10.03.2015г. до 01.11.2016г. – ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против Б.Й.Г.  с ЕГН ********** ***  установителен иск по чл. 422 от ГПК в частта за установяване дължимостта на сумата от 300.00 лева – неустойка за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г., сумата от 87.50 лева – такса разходи за събиране за периода от 06.12.2014г. до 10.01.2015г. и сумата от 120.00 лева – такса разходи за дейност на служител по Договор за кредит „Бяла карта“ № 422851 от 01.11.2014г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1490- РЗ от 04.07.2017г.  по ч.гр.д. № 1779/2017г. по описа на РС – Видин, като неоснователен.

ОСЪЖДА Б.Й.Г.  с ЕГН ********** ***   да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 сумата в общ размер от 137.30 лева   – разноски по заповедното производство за платена държавна такса и  юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д. № 1779/2017г. по описа на РС- Видин, както и сумата в общ размер от 467.82 лева – разноски в исковото производство.

Банковата сметка на ищеца, по която да се преведат присъдените суми е IBAN: ***,   BIC: ***.

Решението подлежи на обжалване пред ОС- Видин  в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: