Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
01.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 2720 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 293941 от 05.12.2019 г. по гр.д. № 19592/2019 г. Софийски
районен съд, 173 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, срещу
С.Б.М., ЕГН **********, и Ю.И.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
124, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца във връзка с
топлоснабдяването на недвижим имот - апартамент 47 в гр. София, ж.к. „*******,
аб. № 256984, сумата 644.65 лв. - главница за доставена топлинна енергия за
периода м. 12.2012 г. - м. 04.2015 г., 34.46 лв. - главница за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главниците от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 12.01.2016 г.,
до окончателното им изплащане, и законна лихва за забава върху главниците за
периода 31.01.2013 г. - 07.01.2016 г., от които върху главницата за топлинна
енергия – 106.92 лв., и върху главницата за дялово разпределение – 5.29 лв. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника С.Б.М. сумата
300 лв. – разноски за исковото производство. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че ответниците
не са титуляри на вещни права върху имота. По смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ,
потребител на топлинна енергия или природен газ за битови нужди било физическо
лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване за домакинството си. В случая от представените по
делото документи се установило, че ответниците са ползватели на процесния
топлоснабден имот. По делото било представено писмо от 11.03.2017 г. на СО –
район „Младост“, в което изрично било посочено кое лице е придобило имота. Неправилен
бил изводът на СРС, че писмото не представлява титул за собственост, то било
официален удостоверителен документ, който се ползвал с материална доказателствена
сила. Лицето, което фактически ползвало имота на облигационно основание било
държател, а не ползвател по смисъла на ЗС. Законът изрично давал легална
дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил
фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало
топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно
субективно право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1,
т. 13 ДР ЗЕ) говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството
„ползвател” е лицето, обитавало и съответно консумирало топлинната енергия. Поради
това моли съда да отмени първоинстанционното решение, вкл. в частта за
разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна С.Б.М. не е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 24.03.2021 г. чрез процесуален представител
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Ю.И.М. не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 644.65
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 12.2012
г. - м. 04.2015 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап.
47, с аб. № 256984;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 34.46
лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за същия
период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 106.92
лв. - лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 31.01.2013
г. - 07.01.2016 г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5.29
лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за същия период.
Сумите са претендирани солидарно от ответниците при твърдение за наличие на
хипотезата на чл. 32 СК. Претендирана е и законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 12.01.2016 г., до окончателното
плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 1303/2016 г. на СРС.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са
нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто
е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал пълно и главно твърдението си, че
ответниците са били в процесния период собственици на топлоснабдения имот и
като такива – клиенти на топлинна енергия за битови нужди. Единственото
представено в тази връзка доказателство е писмо от 11.07.2013 г. на СО – район
„Младост“, съгласно т. 1 от което ап. 47 в гр. София, ж.к. „*******, бил
закупен от С.Б.М. с договор за покупко-продажба от 03.06.1991 г. Противно на
поддържаното от въззивника, този документ нито представлява титул за
собственост, нито представлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК.
Писмото няма обвързваща съда материална доказателствена сила, тъй като с него
се удостоверяват факти извън удостоверителната компетентност на длъжностните
лица от общинската администрация. Въпреки заявеното с отговора по чл. 131 ГПК
оспорване и дадените от районния съд указания с доклада по делото, ищецът не е
предприел никакви процесуални действия за доказване на спорния по делото факт.
Ето защо съдът следва да приложи неблагоприятните последици на правилата за
разпределение на доказателствената тежест, като приеме недоказания факт за неосъществил
се.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с
мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към
установената фактическа обстановка. А след като не е доказано наличие на
облигационно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия,
предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия С.М.. Доказано направените такива са в
размер на 300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
19.03.2021 г. Заплатеното възнаграждение е в минималния размер по чл. 7, ал. 2
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението на въззивника
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 293941 от 05.12.2019 г., постановено по гр.д. № 19592/2019 г. на
Софийски районен съд, 173 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.Б.М., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00
лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
*******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.