РЕШЕНИЕ
№ 614
гр. Сливен, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:К. Д. Кондова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от К. Д. Кондова Гражданско дело №
20252230101694 по описа за 2025 година
Предмет на разглеждане е предявен иск за обявяване на нищожност на
сключен Договор за паричен заем Кредирект № 894784/14.07.2023г. – правно
основание чл. 22 ЗПК и евентуален иск за обявяване за нищожни отделни
клаузи на договора – по чл.3.7, чл.6.6 .
Ищцата твърди, че на 14.07.2023г. сключила Договор за паричен заем
Кредирект № 894784 с ответното дружество при следните параметри: 3000
лв., главница; ГПР 47,84%; Фиксиран годишен лихвен процент 40,05%; Брой
месечни погасителни вноски – 10 бр, - 3 бр. по 100,13 лв. и 7 бр. 487,66 лв.;
Неустойка за непредоставено обезпечение – 3 295,99 лв.; Обща сума, дължима
по кредита /без неустойка/ - 3 714,01 лв., а с включена неустойка 7 010,00 лв.
Сочи, че с този договор ищцата рефинансирала предходен договор за заем към
ответника, като реално по процесния договор усвоила 878,99 лв.
Счита договора за недействителен, тъй като не отговарял на
изискванията на чл. 10, ал.1 ЗПК и по-конкретно - не било спазено
изискването за форма. Не били спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП.
При сключване на договор от разстояние не отпадало задължението на
кредитора да представи на кредитополучателя преддоговорната информация
по стандартния Европейски формуляр съгласно приложение № 2 към чл. 5, ал.
1
2 ЗПК, а такава не била представена на ищцата, нито пък било получено
съгласието й за сключване на договора. На следващо място, не било спазено
изискването договорът да е съставен по ясен и разбираем за потребителя
начин. ГПР на разходите бил посочен, като абсолютна процентна стойност -
47,84% ,без да са посочени взетите предвид допускания, а наред с това, в ГПР
не била включена неустойката, дължима по договора. В случая „неустойката“
следвало да бъде включена в ГПР, тъй като представлявала според
дефиницията на СЕС, „конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита“. Това означавало, че ГПР бил посочен в
по-нисък от реалния размер, което се приравнявало от СЕС на пълна липса на
ГПР и респективно, водело до недействителност на кредитното
правоотношение.
Твърди още, че в договора липсвало и конкретно записан лихвен
процент на ден. Клаузата, обективирана в чл. 6.6, регламентираща „неустойка”
за непредоставено обезпечение в размер на 3 295,99 лв. / над 100% от
отпуснатия заем от 3 000 лв.,/, била нищожна поради противоречие със ЗЗП,
ЗПК и ЗЗД и не била уговорена индивидуално между страните. Така се
прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник, което водело до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
/
Клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна лихва в размер
на 40,05%, също била нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва
надвишава трикратния размер на законната, се приемала за нищожна поради
противоречие с добрите нрави, а при обезпечените кредити - двукратния
размер.
Иска се прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем
Кредирект № 894784/14.07.2023г. на основание чл.22 ЗПК, евентуално
прогласяване за нищожна клаузата на договора по чл.6.6.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва
исковете, като неоснователни.
Твърди, че нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и
2
без нея. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на
договора за заем, напротив тя била договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако
неустойката се приемела за нищожна, то същата ще се считала изначално за
неуредена между страните, респ. твърдението за нищожност на целия договор
поради това, че тя не била включена в ГПР били неоснователни.
Основните параметри на договора били валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Били покрити всички изисквания на ЗПК, както
и с тези на ЗПФУР, по реда на който бил сключен процесния договор.
Представил Лог файл по договора, който проследявал в хронологичен ред
всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Ищецът попълнил
искане за сключване на договор за кредит, както и бил изпратен на посочен
имейл адрес ***********@***.** Стандартен европейски формуляр. Общите
условия на кредитодателя за заеми били публично достъпни и също били
разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит, респ. приети.
Клаузата, с която била определена приложимата лихва по кредита била
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните
са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвало
възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си
за плащане на възнаградителна лихва.
Излага подробни аргументи за това, че в ГПР не следвало да се включва
задължението за неустойка. Тя обслужвала неизпълнението и нейната
функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Тя
била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно
със стойността й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Разходите, които се включвали в ГПР били
такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора.
В настоящия случай неустойката би била дължима след сключване на
договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Твърди още, че клаузата, с която биа определена и приложимата лихва
по кредита не изисквала преценка за неравноправен характер, тъй като била
3
част от основния предмет на договора / Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на
ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. ,ТК/. В процесния договор лихвата била
уговорена като фиксирана за целия срок и посочена, както в проценти, така и
с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска била
изрично описана в погасителния план.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора бил
в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на
законната лихва били неправилни и необосновани. Неоснователни и
необосновани били и аргументите за нарушение на изискванията за шрифт и
форма. Явно било от представения към самата искова молба договор за
кредит, че текстът не бил написан с по-малък шрифт от 12. В случая за
валидността на извършените действия не било необходимо подписване с
електронен подпис, доколкото изявленията на страните, съгласието на
потребителя и предоставянето на заемната сума се доказвали от Лог файл.
Едновременно с това кредиторът предоставил цялата информация на
потребителя, като му изпратил документите на посочен от него имейл.
Иска се отхвърляне на претенцията и присъждане на разноски по
приложен списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищцата, като се иска редуцирането му под
минималния размер.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
На 14.07.2023г. ищцата депозирала в системата на ответното дружество
искане за сключване на договор за кредит, в коетопосочила параметрите,
както и декларирала личните си данни.
Не се спори между страните, а и се установява от приетия по делото
договор за паричен заем Кредирект № 894784/14.07.2023г., че от същата дата
ищцата в качеството на кредитополучател и ответното дружество, като
кредитодател са в облигационни отношения, по силата на които ищцата
получила заемна сума в размер на 3 000 лв. със погасяване на 10 броя вноски
с размер на погасителните вноски 3 х 100,13 лв. и 7 х 487,66 лв., включващи
главница и лихва. В погасителния план са включени и вноски за неустойка 3 х
600,87 лв. и 7 х 213,34 лв., фиксиран годишен лихвен процент по кредита
40,05%, ГПР 47,84 % ; общ размер на всички плащания по договора за кредит
4
в размер на 3 714,01 лв. без дължимата неустойка. В чл.6.5 от договора за заем
е предвидено предоставяне на обезпечение, съобразно чл.33 от Общите
условия на ответника за този вид заеми, като процесния под формата на
банкова гаранция в срок до 3 дни от усвояване на сумата или поръчителство
от физическо лице, отговарящо на определени условия. Предвидено е в чл.6.6
от договора заплащане на неустойка от заемополучателя в случай на
непредставяне на обезпечение в размер на 3 295,99 лв., разсрочена в
погасителните вноски.
От приетия по делото лог файл, представен от ответника кредитодател
се установява, че договора за заем е сключен от разстояние, като файлът
съдържа всяка една последователна стъпка в системата на ответното
дружество. Видно е, че ищцата попълнила документацията, която е била
необходима – лични данни, декларации и др., както и, че са приети от нея ОУ,
посочила е мобилен телефонен номер и имейл адрес, като на последния, чрез
прикачени файлове са й изпратени стандартен европейски формуляр, ОУ и
договора за заем.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена, въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.22 ЗПК, за прогласяване за
нищожен, като противоречащ на закона ЗПК на договор за паричен заем е
допустим, а разгледан по същество и основателен.
В конкретният случай приложение намират нормите на ЗПК.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са
набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал.
1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
5
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи.
Неоснователни са възраженията на ищцата, относно неспазена форма на
договора и сключен в противовес на ЗПФУР. Установи се от представения лог
файл, че ищцата е депозирала заявка за кредит в системата на ответника, като
е имала възможност да избира размер и срок на погасяване на кредита, че
доставчикът на услугата, т.е. кредиторът ответник предоставил на ищцата на
траен носител / имейл, посочен от нея самата/ СЕФ, договора за заем и ОУ
към него, както и, че ищцата изрично заявила, че приема условията по
кредита. В случая ЗЕДЕУУ е неприложим, с оглед избрания начин за
кореспонденция между страните.
Основателно е обаче твърдението в исковата молба за недействителност
на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Нарушената правна норма е чл.19 ал.4
ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер– пет пъти
размера на законната лихва. Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В случая ответникът не спори, че в
ГПР по договора за кредит не е включено задължението за плащане на
неустойка за представяне в срок на обезпечение. Така посоченият размер на
ГПР не отговаря на действително прилагания. От страна на търговеца е
6
приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т.4
ЗЗП.
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в пряко противоречие с преследваната от
директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му
да се сключи договора за кредит. На следващо място, неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
7
Според т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33,
ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
непредставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Отделно от това, непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
8
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
"заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост.
Ето защо, по изложените по-горе аргументи процесния договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и следва да
бъде прогласена неговата нищожност, поради противоречие със закона.
Доколкото се уважава главният иск, съдът не дължи произнасяне по
евентуално заявеният такъв.
По правилата на процеса на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените от нея разноски по
делото в размер на 148,56 лв., платена държавна такса. Що се касае до
възнаграждението на пълномощника адвокат на ищцата, съдът приема
възражението за неговата прекомерност за основателно. Делото не е с голяма
фактическа и правна сложност, а и е налице обилна съдебна практика по
сходни казуси, като настоящия. Освен това, съгласно Решение от 25.01.2024г.
по дело С-438/2022г. на Съда на ЕС, съдът при определяне на адвокатско
възнаграждение не е длъжен да се съобрази с минимално определените
размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004г.
Така в случая, съобразно занижената фактическа и правна сложност на делото,
приключило с едно открито съдебно заседание, в което лично участие не е
взел пълномощник адвоката на ищцовата страна, съдът намира, че следва да
определи възнаграждение в размер на 400 лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл.22 ЗПК Договор за паричен
9
заем Кредирект № ***/***., сключен между Т. Т. С., ЕГН: ********** т гр.**,
общ.Твърдица, ол.Сливен, ул.“**“ № *** и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на
Т. Т. С., ЕГН: ********** от гр.***, общ.Твърдица, обл.Сливен, ул.“***“ №
***, сума в размер на 148,56 лв. /сто четиридесет и осем лева и 0,56 ст./,
деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ № 115 Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П. ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат К. И. Б., ЕГН: ********** при РАК с адрес на кантората гр.София,
ул.“Кюстендил“ № 21, ет.2, офис 27, сума в размер на 400 лв. /четиристотин
лева/, адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
10