Р Е Ш Е Н И Е
град София, 08.07.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №11817 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №116215 от 16.05.2019г., постановено по гр.дело №69444/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51-ви състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Б.К. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ, и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за следните суми: сумата от 231.32 лв., незаплатена стойност на топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.02.2017г., доставяна в ап.№23, находящ се в гр.София, ж.к.“********“, аб.№290273; сумата от 89.50 лв., обезщетение за забава върху стойността на топлинната енергия в общ размер 280.76 лв., доставяна от м.05.2014г. до м.02.2017г., за периода от 10.07.2015г. до 12.06.2018г.; сумата от 72.44 лв., възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2014г. до м.02.2017г.; както и сумата от 14.89 лв., лихва за забава върху сумата 72.44 лв. за периода от 16.07.2015г. до 12.06.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№40121/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51-ви състав. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на М.Б.К. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 120 лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното
решение на СРС, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност
на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че
ответницата не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1, т.42 от ДР на
ЗУТ, предвид
на това, че потребител на топлинна енергия е лице, което ползва топлоснабден
имот по силата на облигационно право на ползване, като в случая по
делото от
представена настанителна заповед на Кмета на СО район „Люлин“, от която се установява, че
процесният имот е
отдаден под наем на ответницата. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с което
да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане
на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Въззиваемата
страна - М.Б.К., чрез процесуален представител
адв.И.Д.депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба, като излага подробни доводи за неоснователност на
заявените искови претенции. Твърди се, че правилно СРС е приел, че по делото е
останал недоказан факта на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за
доставка на топлинна енергия в процесния имот, доколкото при доказателствена тежест за ищеца по
делото не са ангажирани доказателства досежно обстоятелството, че ответницата -
М.Б.К. е наемател, респективно собственик или титуляр на право на ползване
върху процесния имот. Отделно от това излага, че част от
претендираното вземане за стойността на топлинната енергия е погасено чрез
плащане, а друга част е погасена по давност с изтичането на тригодишен
давностен срок по чл.111, б.„в” ЗЗД. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
разноски, направени във въззивното производство в размер на платеното
адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач - „Т.с.” ЕООД, не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.Б.К. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№40121/2018г. по описа на СРС, І
Г.О., 51-ви състав, въззивникът-ищец - „Т.С.”
ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 19.06.2018г. и е постановена на 27.08.2018г.
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.Б.К. да заплати посочените в заповедта суми. В срока по чл.414
от ГПК е подадено от длъжника - М.Б.К. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени
в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Б.К. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание с чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за
неоснователност на предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Основният
спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното
производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е
свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали
ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди.
Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца,
чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154,
ал.1 ГПК.
Съобразно
действащата през исковия период нормативна уредба - чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ
(редакция след 17.07.2012г.) – всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за
топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. На
следващо място съгласно задължителните разяснения, дадени
в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, но не се презумира с установяване на
факта на ползване на топлоснабдения имот. В конкретната
хипотеза ищецът не навежда твърдения, че ответницата през процесния период се
легитимира като собственик, респективно ползвател на процесния топлоснабден
имот, а поддържа доводи, че същата се явява трето ползващо лице, в който случай
и по изложеното по-горе в негова доказателствена тежест е да установи възникването
на облигационно правоотношение между страните по договор
за доставка на
топлинна енергия при общи
условия с предмет
процесния недвижим имот, за който се твърди в исковата молба, че се ползва от
ответницата. В разпоредбата на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично се предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика. Независимо как ще бъде дефинирана правната същност на подобна
хипотеза, е несъмно, че тази втора хипотеза влиза в действие, само когато не е
налице първата – обвързване чрез изричен писмен договор, което е нормалният и
желан от закона начин на уреждане на отношенията между две равнопоставени
страни според тяхната свободна воля. За наличието на такъв писмен договор не е
от значение дали писменото съгласие и на двете страни е обективирано в един общ
документ, наименован „договор“, а е достатъчно всяко от насрещните
волеизявления да бъде закрепено в отделен писмен акт и да достигне до знанието на насрещната страна. В настоящия случай ищецът не ангажира доказателства, установяващи, че е бил сключен между страните договор за доставка на топлинна енергия за процесния недвижим имот, общинска
собственост, по силата на
който ответницата да се явява задължена да заплаща стойността
на доставяната топлинна енергия. Приетата като
доказателство по делото настанителна заповед №ЖН-04-14-010/30.10.2008г.
на Кмета на СО., район
“Люлин“, не доказва, че въз основа на нея действително е бил сключен договор за наем за процесния
недвижим имот, общинска собственост, между Столична община и ответницата - М.Б.К. и съответно възникването на облигационно правоотношение по
договор за доставка на топлинна енергия между ищцовото дружество и М.Б.К., за
да се приеме, че последната е задължена да заплаща в полза на това дружество
стойността на доставяната топлинна енергия. До този извод съдът достига, тъй
като съгласно нормата на чл.22, ал.1 от Наредба на СОС за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на
Столична община въз основа на настанителната заповед кметът на района
сключва писмен договор за наем /по образец/, в който се определят: правата и
задълженията на наемателя и наемодателя; наемната цена; заплащане на
консумативи и такса смет; отговорността при неизпълнение; поддържането (текущи и основни ремонти) и други условия по наемното
правоотношение. В случая ищецът не представя доказателства за сключването
на такъв писмен договор за наем между Столична община и ответницата - М.Б.К., поради което не би могло да се
приеме, че последната е била настанена въз основа на приложената настанителна
заповед и е ползвала процесното общинско жилище за исковия период от време.
На следващо място съдът приема,
че от представените към
отговора на исковата молба копия на платежни нареждания на суми по процесния
абонатен номер не може да бъде направен извод, че е налице извънсъдебно
признание на ответницата, че е купувач по договор за доставка на топлинна
енергия в процесния имот, сключен с топлофикационното дружество-ищец, тъй като видно от същите плащането на
съответните суми е извършвано от трето за спора лице – К.К., а не от М.Б.К..
Отделно от горното съдът намира да посочи, че ищецът не ангажира каквито и да е било доказателства, че ответницата,
за която се твърди, че е била наемател на процесния недвижим имот, общинска
собственост, е поискала
от ищцовото дружество да й бъде открита партида за топлоснабдяването на
процесния имот, като дружеството е открило такава под абонатен №267524. Следователно по делото е останал
недоказан факта, че през исковия период ответницата като трето лице, ползващо
процесния имот, е сключила
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. При това положение се налага
единственият правилен извод, че ответницата няма качеството на
потребител на топлинна енергия за имота /или клиент на топлинна енергия/ и между страните не е
съществувало твърдяното облигационно правоотношение, съответно не се явява материалноправно легитимирана да отговаря
по предявения иск. В този смисъл ищецът не се легитимира като
кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава.
Първостепенният съд е достигнал до същия правен
извод, на основание на който е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявеният
главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по отношение на ответницата
на парични задължения, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия
за исковия период от време досежно процесния топлоснабден имот. С оглед на изложените
съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното
от въззивника, чрез процесуален представител в депозирана молба от 25.02.2021г.
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на
претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия съдът счита за неоснователно.
В случая претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 120.00 лв. е под минималния размер, предвиден в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакция, относима към датата на постановяване на съдебния акт/. При това
положение и на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия сумата от 120.00 лв., представляваща направени разноски за
платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№116215 от 16.05.2019г., постановено по гр.дело №69444/2018г. по описа на СРС,
І Г.О., 51-ви състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***; да заплати на М.Б.К., с ЕГН **********, с адрес: ***;
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 120.00 лв. /сто и двадесет лева/,
сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./