№ 584
гр. Плевен, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20254430100771 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба от М. Р. Г. с ЕГН ********** с
постоянен адрес: гр.****“, бл.226, вх.А, ап.3 против „Ф.Б ЕООД, с ЕИК
*********, гр.*** 3, бул.Ал.М №51 вх.А офис 20. Ищцата твърди, че на
11.09.2020г. сключила с ответника договор за предоставяне на потребителски
кредит № 945004, съгласно който договор е приложим ЗПФУР и в който
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2500 лева, при ГПР в размер
на 49.11%. Твърди, че съгласно чл. 5 от Договора кредитът се обезпечава с
Поръчителство, предоставено от „М.Б.“ в полза на Дружеството ответник.
Ищцата сочи, че при сключването на договора никъде не е посочено в
съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на
гаранция от свързано на кредитора дружество. Сочи, че след като усвоила
сумата от 2500 лева, установила , че освен заемната сума от 2500 лева, са
начислили такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от
партньор на „Ф.Б.я“ ЕООД, в размер на 1925,00 лева. Ищцата навежда доводи,
че клаузата на чл.5 в Договора е нищожна, защото дължимите вноски по
договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито пък е
посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително
условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ е посочено като
възможност за повишаване кредитоспособността и вероятността да бъде
1
одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването,
каквото се явява всъщност. Ищцата твърди, че договорът не е подписан нито с
квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсва
съгласие. Твърди, че не е подписвала договор за поръчителство, както и че
такъв не е бил представян. Сочи, че процесният договор е нищожен на
основание чл.10 ал.1 вр. чл.22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от
закона форма. Твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл.22
ЗПК, тъй като противоречи на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като не съдържа начина
на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия. Твърди, че в
договора е отразен ГПР в 49.85%, но не е посочен начина на изчисляването
му, поради което договорът е недействителен по смисъла на чл.22 ЗПК.
Ищцата твърди, че е посочен грешен ГПР, като сумата по предоставяне на
поръчител не е включена като разход по договора. Ищцата твърди, че
ответникът не предоставя възможност за сключване на договора за кредит без
поръчител, за което събира допълнително възнаграждение. С това
допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за
предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл.19 ал.1
ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки
предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и
възнаграждението за гаранцията. Твърди, че посоченият в договора годишен
процент на разходите и обща дължима сума не отговарят на действителните
такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д
ал.1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно спазването на забраната на
чл.19 ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Ищцата изразява становище, че сумата, претендирана от ответното дружество
по договор за поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй
като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.19 ал.1
ЗПК. Твърди, че при сключването на процесния договор за потребителски
кредит и чрез предвиждане на вноска за гаранция по договор за
поръчителство, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл.19 ал.4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
2
кредита. Действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и
разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в
размер над 70%. Предвид горното, посочените в договора не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР,
което води до недействителност на договора по смисъла на чл.22 ЗПК.
Ищцата твърди, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Посочва, че в съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди, че в решение по дело
C-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21.11.2022г., постъпил
в Съда на 22 ноември 2022г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж),
член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити, СЕС постановява : ,,...посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“, „... член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
3
предоставената в заем главница“. Поради това изразява становище, че целият
договор за потребителски кредит следва да бъде приет за недействителен, тъй
като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга -
гарант, чийто размер не е включен в самия договор и в посочения ГПР налага
на потребителя да приеме клауза, с която не е имал възможност да се запознае
преди сключването на договора. Твърди, че договорът е във вреда на
потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и
потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга.
Поради изложеното, ищцата навежда доводи, че договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК вр. с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
евентуално на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. с чл.11 и чл.19 ЗПК.
Ищцата твърди, че чл.5 от договор за предоставяне на потребителски кредит е
нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143 т.9 ЗЗП и като
нарушаваща разпоредбите на чл.10 ал.2 чл.10а ал.4 чл.19 ал.1 и 4 ЗПК. В
заключение моли съда да приеме, че са налице пороци, обуславящи
нищожността на клаузата на чл.5 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит №945004, сключен между страните, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от „М.Б.“ в
полза на ответника.
Претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от приложения на лист 37
договор, че между ищецът като кредитополучател, и „Ф.Б.я“ ЕООД, е сключен
Договор № 945004/07.11.2020г., с който договор на ищеца е предоставен
паричен заем в размер от 2500 лв., платим на 12 месечни вноски, при лихва в
размер на 575 лева, и посочен ГПР от 49,11 %. Видно от договора, съгласно
чл.5, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.Б. в полза на
4
ответното дружество.
По делото е представен договор за гаранция (поръчителство) на лист 41,
от който се установява, че на същата дата, между Ф.Б. в качеството на гарант и
ищеца М. Р. Г. бил сключен договор, по силата на който Гарантът предоставя
гаранция , като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията,
произтичащи от Договора за потребителски кредит, включително и от Общите
условия, които са неразделна част от договора. Не е спорно между страните,
че възнаграждението по договора за гаранция не е включено в ГПР по
договора за кредит, а в случай, че сумата възнаграждение по договора за
гаранция бъде включена, то ГПР би надвишило многократно пет пъти размера
на законната лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът счита, че намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.9 ал.1
ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на
чл.10 ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато
не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.7 - 12 и т.20 и чл.12 ал.1 т.7 – 9 ЗПК.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали разпоредбите на
договора не противоречат на закона и добрите нрави. Касае се за вземане,
основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по
което длъжникът има качеството на „потребител“, от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. За
да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е
необходимо същата да бъде неравноправна. Клаузите на Общите условия на
договорите са неравноправни, ако предвиждат санкциониране на потребителя
без вина. Съгласно разпоредбата на чл.146 ал.1 ЗЗП включените в
потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна съответната
договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да
бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата
на чл.143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може
да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/
клауза, сключена във вреда на потребителя, т.е. клауза, чрез която се
злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
5
или доставчика и потребителя. В чл.143 т.1 - т.19 ЗЗП са посочени 19 примера
на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в
потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и ответника „Ф.Б.я“ ЕООД правоотношение по силата на
сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР,
където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от
разстояние. Според чл.18 ал.2 ЗПФУР за доказване на електронни изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между
страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на
която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи
заем.
Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален
договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена
съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума
от 2500 лв. в случая не се оспорва от страните.
Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит, заемът е
обезпечен с поръчителство от „Ф.Б. в полза на кредитора. Предвид това съдът
намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като
такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и
общата дължима сума по същия. Съгласно § 1 т.1 от ЗПК към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита.
При кандидатстването за кредит при „Ф.Б.я“ ЕООД потребителят няма
възможност за избор на обезпечение и за да получи кредит, единствена
възможност е да сключи договор за гаранция с „Ф.Б.. „Ф.Б. е посочен за
възможен поръчител от самия кредитор „Ф.Б.я“ ЕООД, поради което
ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство
от „Ф.Б. и в частност с възмездния характер на договора за гаранция.
Насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът
изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да
направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че
са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на
кредитора още при сключването му. Ответникът навежда доводи, че
сключването на договор за поръчителство не е задължително и личен избор на
6
потребителя е да сключи такъв договор или да предостави личен гарант.
Видно е, че в чл.5 от договора е предвидено единствено обезпечение на
договора за кредит с поръчителство, предоставено от „Ф.Б. и потребителят
няма право на избор, каквито са твърденията на ответника.
По изложените съображения съдът приема, че разходите по
обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по
кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума,
която следва да плати по договора. Дължимата сума по договора в размер на
2500 лева главница и 575 лева лихва е завишена с възнаграждението за
поръчителство в размер на 1925 лева, посочена в т.3 „Разходи по кредита“.
Реалните разходи по кредита, които ще направи - при главница от 2500 лв.,
дължима за срок от дванадесет месеца са общо 5000 лева и включват освен
чистата стойност на кредита, също договорна лихва от 575 лева и
възнаграждение на гаранта от 1925 лева.
Посочения в договора годишен процент на разходите от 49,11 % не
съответства на действително приложимия между страните и ако се включи и
възнаграждението за поръчителство, ГПР би станал многократно над пет пъти
законната лихва. Това води до извода за нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл.22
ЗПК.
По тези съображения, съдът счита, че предявеният иск е основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
На основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски в размер на 77 лева за
държавна такса и 15 лева куриерска услуга.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение : Видно е,
че по делото е постъпило копие от фактура №**********/25.04.2025г., в която
е отразено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 2200 лева,
колкото е претендирана като разноски. Към фактурата е приложен и касов
бон.
Ответникът не е направил възражение за прекомерност до момента на
приключване на съдебното дирене. С оглед обстоятелството, че не е направено
възражение за прекомерност, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцата сумата от 2200 лева с ДДС.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.22
7
вр. чл.10 ал.1 ЗПК и чл.143 ЗЗП КЛАУЗАТА на чл.5 от Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 945004/07.11.2020г. сключен между
М. Р. Г. с ЕГН ********** с постоянен адрес: гр.**** 2“ бл.226 вх.А ап.3 в
качеството на Кредитополучател и „Ф.Б ЕООД, с ЕИК *********, гр.*** 3,
бул.Ал.М №51 вх.А офис 20, като Кредитор.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 ГПК „Ф.Б.я“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.**** 3, бул.А М № 51, вх.А, ет.9,
ап.офис 20 ДА ЗАПЛАТИ на М. Р. Г. с ЕГН ********** с постоянен адрес:
гр.**** 2“ бл.226 вх.А ап.3 сумата от 2292 лв. направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8