№ 3276
гр. София, 28.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100510413 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 9324 от 02.06.2023 г., постановено по гр.дело № 33925/2021 г. на
СРС, Г.О., 77 състав, е признато за установено на основание чл.422 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД,
че „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, дължи на „РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК
*********, сумата от 16382,38 лв., представляваща неустойка съгласно чл.5 от
Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 160, т.IV, рег.№ 7308,
дело № 673/2020 г. на нотариус .И.Н., рег.№ 040 на НК, вписан в СВ-София с вх.рег.№
35404 от 02.07.2020 г., акт № 2, т.LXXXVIII, дело № 26819/2020 г., партидна книга:
стр.681192, за периода от 01.12.2020 г. до 31.01.2021 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на заявлението - 04.02.2021 г., до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от
15.02.2021 г. по ч.гр.дело № 7120/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав. С решението
на съда е отхвърлено предявеното от „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, срещу
„РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК *********, възражение за прихващане с правно основание
чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 300000 лв., представляваща имуществени вреди -
пропуснати ползи от продажбата на апартамент 7, разположен на пети етаж в
1
жилищна сграда с адрес: гр.София, ул.****. С решението на съда е осъдено на
основание чл.78, ал.1 ГПК „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
„РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК *********, сумата от 2399,65 лв., представляваща разноски
в исковото производство, както и сумата от 1067,65 лв., представляваща разноски по
ч.гр.дело № 7120/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав.
Срещу решението на СРС, 77 с-в е постъпила въззивна жалба от
„ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, гр.София, подадена чрез управителя Х. В. В., с искане
същото да бъде отменено, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.92,
ал.1 от ЗЗД бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. Моли съда, в случай, че
потвърди решението в частта по предявения установителен иск за неустойка с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД, да уважи направеното възражение
за прихващане до размера на претенцията на ищеца. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „РЕФЛЕКС-М“ ООД, гр.София, чрез пълномощника
си адв.Д. В. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от
ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
2
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението, в частта, с която е отхвърлено предявеното от „ЛУКССТРОЙ 99“
ООД, ЕИК *********, срещу „РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК *********, възражение за
прихващане с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 300000 лв.,
представляваща имуществени вреди - пропуснати ползи от продажбата на апартамент
7, разположен на пети етаж в жилищна сграда с адрес: гр.София, ул.****, е
недопустимо. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.дело №
2/2020 г. на ОСГТК, ВКС, потестативното право на прихващане се осъществява чрез
изявление на прихващащия. За да породи предвидения в закона ефект - погасяване на
насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа
белезите, които индивидуализират всяко едно от тях по страни, основание и размер.
Извършено извън процеса, т.нар. в практиката и доктрината "извънсъдебно
прихващане", изявлението е безусловно. За да породи действие, трябва да достигне до
адресата. Извършено в процеса, т.нар. "съдебно прихващане", изявлението е под
условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. За да породи действие,
съдът трябва да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане.
Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на
основанието на иска, възражението е евентуално. По него съдът се произнася, след
като отхвърли останалите. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е
единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато установи
съществуването на пасивното вземане. Когато ответникът се позовава на погасителния
ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че
способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено
възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението,
когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е
осъществило извън процеса. Чл.298, ал.4 ГПК не разграничава двете хипотези.
Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до
размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който
прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо,
а пасивното - поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на
прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на
погасителния способ. Извънсъдебното и съдебното прихващане касаят все института
на прихващането. Той е материалноправен, а ефектът на погасителния способ е винаги
ретроактивен. С възражението за прихващане ответникът извършва изявлението за
прихващане в процеса по предявения иск или се позовава на осъществения извън
процеса погасителен способ. Когато възражението е неоснователно, съдът уважава
иска /изцяло или частично/ според заявения и установен размер на пасивното вземане.
Когато е основателно, съдът отхвърля иска /изцяло или частично/ като погасен чрез
3
прихващане до заявения и установен размер на по-малкото от насрещните вземания.
Ищецът може да се снабди с изпълнителен лист за горницата от своето вземане,
останала непогасена след прихващането. Решението не е изпълнително основание за
непогасената част от вземането на ответника /чл.404 ГПК/. Следователно
възражението за прихващане е отбранително средство, с което разполага ответникът в
защитата си срещу предявения иск. То внася допълнителен предмет на делото / чл.298,
ал.4 ГПК/, но действието на решението по него не надхвърля защитата по предявения.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.дело № 2/2020 г. на
ОСГТК, ВКС, характеристиката на възражението за прихващане като защитно
средство се изяснява и чрез съпоставка с насрещния иск. Диспозитивното начало
позволява на ответника да прецени дали да заяви вземането си с насрещен иск или с
възражение за прихващане. Неупражнената възможност за насрещен иск не следва да
ограничава което и да е от защитните му средства, нито да води до неблагоприятни
последици за него. Когато ответникът предяви вземането си с насрещен иск, цялото
негово вземане става предмет на делото. Съдът се произнася по насрещния иск
независимо от първоначалния. С насрещния иск изявление за прихващане не се прави.
Решението установява вземанията, такива каквито са към приключване на съдебното
дирене. След влизане в сила на решението всяка от страните може да направи
изявление за извънсъдебно прихващане. Насрещните вземания са определени по
основание и размер и са безспорни, т.е. ликвидни. При възражението за прихващане
правото на прихващане се заявява като осъществено или се осъществява в процеса за
активното вземане. Максималната защита, която ответникът може да получи, е
отхвърляне на иска. Активното вземане внася допълнителен предмет на делото, но
погасителният ефект на прихващането настъпва в пределите на вземането, установено
с иска - до размера, необходим за прихващането. Над този размер вземането на
ответника не може бъде пресъдено. Непогасената горница след прихващането остава
извън процеса. За нея решението поражда сила на пресъдено нещо, подобно на
решението по изцяло уважения частичен иск - за правопораждащите факти на
активното вземане. /ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС/.
Разликата между насрещния иск и възражението за прихващане се проявява и в
диспозитива на решението. По насрещния иск съдът постановява самостоятелен
диспозитив, независим от първоначалния иск. По възражението за прихващане съдът
се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. С
отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират
пасивното, но и активното вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по
неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки
неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. С оглед на което
постановеното от първоинстанционния съд решение, в частта с която е налице изрично
произнасяне по неоснователно възражение за прихващане в диспозитива на същото и е
4
отхвърлено, като неоснователно възражение за прихващане направено от ответника
„ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, гр.София следва да бъде обезсилено, като процесуално
недопустимо.
На следващо място, съдът приема, че решението е правилно, в частта, с която е
уважен предявения от ищеца „РЕФЛЕКС-М“ ООД, гр.София срещу ответника
„ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, гр.София установителен иск с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, вр.
чл.92 ЗЗД, че „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, дължи на „РЕФЛЕКС-М“
ООД, ЕИК *********, сумата от 16382,38 лв., представляваща неустойка съгласно чл.5
от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 160, т. IV, рег. №
7308, дело № 673/2020г. на нотариус .И.Н., рег. № 040 на НК, вписан в СВСофия с
вх.рег. № 35404 от 02.07.2020 г., акт № 2, т.LXXXVIII, дело № 26819/2020 г., партидна
книга: стр.681192, за периода от 01.12.2020 г. до 31.01.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението - 04.02.2021г., до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по
чл. 417 ГПК от 15.02.2021г. по ч.гр.дело № 7120/2021г. по описа на СРС, 77-ми състав.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и
съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение
между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о.,
определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV
г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от
чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 от ГПК, както от това каква част от
решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на
обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за
произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се
определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор,
пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по
5
чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и
отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на
чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на
постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в
обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на
решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното
производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън
преклузивния срок за обжалване.
Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответника основни
доводи във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният съд съществени
процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна,
съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са
без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция
е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или
недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в
жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били
основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред
въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание
чл.266 от ГПК. В случая доказателствено искане е направено с въззивната жалба, но
същото с определение постановено публично съдебно заседание на 27.03.2025 г. е
оставено без уважение, като неоснователно по съображения изложени в мотивите на
същото. С оглед на което доводите на ответника за допуснати съществени процесуални
нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват
неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на
обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният
съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Въззивният съд не споделя изложените от въззивника- ответник доводи за
допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и ценене на
доказателствения материал, довели и до нарушение на материалния закон, досежно
приетата по делото СТЕ. Изготвената съдебно- техническа експертиза е подробна,
детайлна и напълно обоснована, като вещото лице е отговорило на всичките му
поставени въпроси, с оглед наличната по делото и проверената от него документация.
С оглед на което правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по
делото, като неоспорено от страна на ответника заключение на вещо лице по
допуснатата съдебно- техническа експертиза при решаване спора по същество,
доколкото същото е отговорило на всички релевантни въпроси от значение за предмета
на делото.
6
Като неоснователни следва да се преценят и доводите изложени във въззивната
жалба за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във
въззивната жалба обжалваното решение е правилно. Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите
на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
На следващо място, въпреки обстоятелството, че с въззивната жалба се обжалва
решението на първоинстанционния съд изцяло и в частта относно предявения от
ищеца по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен иск с правно основание чл.92,
ал.1 от ЗЗД, във въззивната жалба не са изложени от страна на ответника конкретни
оплаквания от предмета на така предявения иск, респективно не са изложени
конкретни доводи за неправилност на решението в тази обжалвана част.
На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са
изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените
фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила/. С оглед на това, при
липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни
норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по
действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши
проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се
изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма
правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за
правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако
жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния
съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не
може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на
първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е
въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на
първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не
позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В
процесния случай във въззивната жалба на ищцата не са изложени конкретни доводи
за неправилност на обжалваното решение, като изложените доводи, съдът намира, че
не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като
констатация относно спорното право.
В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на
ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо
се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и
петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация
7
относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК ,
съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по
основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран,
поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява
съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било
правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу
предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се
излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на
решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен
извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото
материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост,
ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само
решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на
иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно
спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията
за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение №
1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при
действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански
процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за
обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на
обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася
със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право,
въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към
решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти
и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от
решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и
касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния
спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС,
Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І
т.о. и други.
На следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК
въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на
решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази
жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
8
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило
въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови
факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК
решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/. С оглед
на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на
спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният
съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. С оглед
на което правилно е уважен предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД.
При тези изводи въззивният съд следва да разгледа своевременно направеното от
ответника с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане, във връзка
с което са изложени и конкретни оплаквания във въззивната жалба на ответника.
Съгласно чл.103 и чл.104 ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно пари, всяко
едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу
задължението си; ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не
може да прихване задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор;
прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата;
двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по- малкото от тях от деня,
в който прихващането е могло да се извърши.
Предвидените в чл.103, ал.1 ЗЗД предпоставки - изискуемост и ликвидност на
вземането, с което се иска да бъде извършено прихващане, се отнасят до възникването
и надлежното упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане.
Правният ефект на материалноправното изявление за прихващане на две насрещни,
изискуеми и ликвидни вземания /извънсъдебно прихващане/ настъпва с факта на
отправяне на изявлението за прихващане съгласно чл.104, ал.1, изр.1 ЗЗД, от който
момент насрещните вземания се считат погасени. Правният ефект на възражението за
съдебно прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се
установява съществуването на насрещното вземане, неговата изискуемост и
ликвидност. Дори насрещното вземане да не е ликвидно и изискуемо към момента на
релевиране на възражението, съдът е длъжен да го разгледа и да се произнесе по него,
като обсъди всички събрани доказателства, тъй като съгласно чл.298, ал.4 ГПК
9
решението влиза в сила и по отношение на вземанията, предявени с възражение за
прихващане. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане
става ликвидно /в този смисъл решение № 149 от 30.10.2009 г. по т.дело № 79/2009 г.
на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
В конкретния случай ответникът е направил възражението си за прихващане
пред съда с отговора на исковата молба, с който ищецът е имал възможност да се
запознае, въпросът за съдебно прихващане е повдигнат и с въззивната жалба на
ответника, препис от която е връчен на ищеца, като в случая в тежест на ответника е
да установи наличие на свои вземания срещу ищеца по делото, както и да ги установи
по основание и по размер. Въззивният съд намира, че в случая това не е сторено по
безспорен начин. Ответникът е направил с отговора на исковата молба възражение за
прихващане със сумата от 300000 лв., представляваща нанесени му от ищеца
имуществени вреди- пропуснати ползи от продажбата на апартамент № 7 до размера
на вземането на ищеца. Ангажираните по делото доказателства не установяват по
несъмнен начин обстоятелството, че ответникът е претърпял твърдените имуществени
вреди- пропуснати ползи от продажбата на апартамент № 7. С оглед на което не може
да се установи дали изобщо в полза на ответника е възникнало вземане срещу ищеца
за посочената сума. В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че възражението
за прихващане, направено от ответника, е останало недоказано в производството по
делото.
С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение в частта, с която е уважен предявения от
ищеца срещу ответника установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.
чл.92, ал.1 от ЗЗД, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от
ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1875 лв. за въззивната инстанция,
съгласно договор за правна помощ от 29.08.2023 г. и списък по чл.80 от ГПК.
Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1
от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на
иска до 20000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието "търговско дело" е по-
широк от това за "търговска сделка", но също и от "търговски спор", както последното
10
е дефинирано в петте точки от текста на чл.365 от ГПК. В конкретния случай, делото е
търговско с оглед страните и договорната връзка. Цената на предявения установителен
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД/ под 20000 лв./
изключва касационния контрол на обжалваното решение - чл.280, ал.3 от ГПК.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9324 от 02.06.2023 г., постановено по гр.дело №
33925/2021 г. на СРС, Г.О., 77 състав, в частта, с която е признато за установено на
основание чл.422 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД, че „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********,
дължи на „РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК *********, сумата от 16382,38 лв.,
представляваща неустойка съгласно чл.5 от Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижими имоти № 160, т.IV, рег.№ 7308, дело № 673/2020 г. на нотариус .И.Н., рег.№
040 на НК, вписан в СВ-София с вх.рег.№ 35404 от 02.07.2020 г., акт № 2, т.LXXXVIII,
дело № 26819/2020 г., партидна книга: стр.681192, за периода от 01.12.2020 г. до
31.01.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението - 04.02.2021 г., до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 15.02.2021 г. по ч.гр.дело №
7120/2021 г. по описа на СРС, 77-ми състав.
ОБЕЗСИЛВА решение № 9324 от 02.06.2023 г., постановено по гр.дело №
33925/2021 г. на СРС, Г.О., 77 състав, в частта, с която е отхвърлено предявеното от
„ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, срещу „РЕФЛЕКС-М“ ООД, ЕИК
*********, възражение за прихващане с правно основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за
сумата от 300000 лв., представляваща имуществени вреди - пропуснати ползи от
продажбата на апартамент 7, разположен на пети етаж в жилищна сграда с адрес:
гр.София, ул.****.
ОСЪЖДА „ЛУКССТРОЙ 99“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Синчец“ № 10, ет.1, да заплати на „РЕФЛЕКС-М“ ООД,
ЕИК *********, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от
1875 лв. /хиляда осемстотин седемдесет и пет лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски / адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12