Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 20.04.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№12074 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №II-55-2877 от 07.01.2019г., постановено по гр.дело №55943/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 55 състав, е признато за установено по предявените от „М.К.” ООД срещу Б.А.Д. искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
чл.92, ал.1 от ЗЗД, че Б.А.Д. дължи на „М.К.” ООД сумата от 21.62 лв.,
главница по договор за мобилни услуги №**********., сключен с „М.Т.“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с
договор за цесия от 25.05.2015г., ведно със законната лихва от 06.01.2017г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№785/2017г. по описа на СРС, II
Г.О., 55 състав; както и сумата
149.00 лв., неустойка по т.5.13 от Общите условия на
доставчика за невърнато устройство – рутер, ведно със законната лихва от
06.01.2017г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№785/2017г. по описа на СРС, II
Г.О., 55 състав. С решението, което е изменено в частта за
разноските с определение от 25.04.2019г., постановено по реда на чл.248 от ГПК,
поправено с определение от 20.06.2019г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, е осъден Б.А.Д. да заплати на „М.К.” ООД на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.1 ГПК сумата от 300.00
лв., разноски по делото, която включва 225.00 лв., сторени разноски в исковото производство, и 75.00 лв., сторени разноски в заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - Б.А.Д.,
чрез адв.П.М., с която се обжалва изцяло решение №II-55-2877 от 07.01.2019г.,
постановено по гр.дело №55943/2017г. по описа на
СРС, II Г.О., 55 състав, с което са уважени предявените установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1,
пр.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД. Твърди се,
че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие на материалния закон и събраните по делото доказателства. Поддържа
се, че липсват ангажирани доказателства за извършена по надлежния ред цесия по
отношение на вземането на ответника, респективно, че същият е бил надлежно
уведомен за извършената продажба, поради което неправилен се явява изводът на
съда, че ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника за претендираните
вземания. Твърди се още, че първоинстанционният съд неправилно интерпретира
събраните по делото доказателства като приема, че в сключения договор за мобилни услуги №**********. е инкорпорирана декларация, с която ответникът приема Общи условия на
праводателя на ищеца. Сочи се още, че в приложените по делото Общи условия
липсва подпис на ответника за тяхното приемане, респективно не е подписана и
приетата по делото ценова листа, както и липсват доказателства, че същата е
била актуална към датата на сключване на договора за мобилни услуги №**********.. В тази връзка се поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е уважил исковата претенция за заплащане на стойността
на предоставената услуга - осигуряване на мобилен достъп до интернет, за която е издадена фактура от 01.02.2014г., както и
исковата претенция за заплащане на неустойка, представляваща стойността на
невърнатото устройство за достъп до интернет. Излага се още, че неправилно първоинстанционният съд е
приел за неоснователно релевираното възражение за погасяване на претендираните
вземания по давност, тъй като тригодишният давностен срок е изтекъл преди завеждане на
исковата молба в съда. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени в
писмена защита. По горните съображения моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане
на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80
от ГПК. Прави възражение за прекомерност досежно претендирани от въззиваемата
страна разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - „М.К.” ООД, чрез процесуален представител адв.К.Б., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са
съображения, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал
релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че по
делото е доказано наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „М.Т.” АД на основание сключен между тях договор за мобилни услуги №**********., на основание на който ответникът е получавал и ползвал
услугите на „М.Т.” АД, който
факт се установява от прието като доказателство по делото извлечение от изразходван трафик. Сочи се още,
че правилно е прието от първоинстанционният съд, че претендираните вземания за
главница и неустойка по сключения договор за мобилни услуги №**********. са надлежно цедирани на ищеца по
делото на основание сключен договор за цесия и същият се легитимира като
кредитор спрямо ответника за процесните вземания. Посочено е още, че правилно СРС е приел, че
доколкото ответникът не ангажира доказателства, че е погасил задълженията си по
сключения договор за мобилни
услуги №**********. е налице основание за ангажиране на неговата
договорна отговорност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на
разноски, направени пред настоящата инстанция в размер на платеното адвокатско
възнаграждение.
Предявени
са от „М.К.” ООД срещу Б.А.Д. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен договор за мобилни услуги №**********., съгласно който „М.Т.” АД се е задължил да предоставя на Б.А.Д. мобилен достъп до интернет за срок
от 24 месеца, съгласно програма Mах
Mobile HotSpot 30, при месечна такса в размер на 14.90 лв., платима в 15-дневен срок от издаване на месечната
фактура – т.10.12 от Общите условия. В договора е посочено, че има характер на
приемо-предавателен протокол и установява предаване на конкретно описано в него техническо устройство - рутер, индивидуализирано с
посочен сериен номер и модел, което е необходимо за
осъществяване на достъпа до интернет. Съгласно предвиденото в договора клиентът има право да ползва техническо устройство - рутер в рамките на срока на действие на
договора, като поема задължението да върне устройството при прекратяване на договора. В договора е отбелязване още,
че клиентът приема
и приложимите към договора Общи условия на оператора, за които декларира, че е запознат и се съгласява със съдържанието им.
От приетите по делото като
неоспорени доказателства се установява още, че с договор от 25.05.2015г. за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ „М.Т.” АД е прехвърлил на ищеца - „М.К.” ООД вземания, произтичащи от сключени
договори, описани в Приложение
№1 към договора. От Приложение №1 е видно, че в предмета на договора за цесия са включени вземания за главница по неплатена
фактура с посочен № и дата на издаване, и неустойка по договор от 18.12.2013г., с
посочен клиентски № и три имена на длъжник - Б.А.Д.
и ЕГН.
В конкретния случай не е спорно още
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№785/2017г. по описа на СРС, II
Г.О., 55 състав, въззиваемият - ищец- „М.К.” ООД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 06.01.2017г. и е
постановена на 26.01.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Б.А.Д. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Б.А.Д. възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящата производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от „М.К.” ООД срещу Б.А.Д. при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
чл.92, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените искове като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В конкретния случай от съвкупния
анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин обстоятелството
за наличието на валидна
облигационна връзка между „М.Т.” АД и ответника - Б.А.Д., възникнала на основание сключен между тях договор за мобилни услуги
№*********** от 18.12.2013г., с който „М.Т.” АД е поел задължението да предоставя на
ответника услугата достъп до интернет срещу насрещното задължение на ответника
за заплащане на месечна такса. В случая не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник, че не е
получавал и ползвал услугите на „М.Т.” АД, тъй като от приетото като доказателство по делото
извлечение от изразходван трафик се установява реално ползваната услуга от абоната. За стойността на
потребената услуга
за периода 18.12.2013г. – 28.02.2014г., ведно с месечната такса за м.02.2014г., е издадена фактура №********** от 01.02.2014г. и същата възлиза на сумата от 21.62 лв.,
която по аргумент на т.10.12 от Общите условия е платима в 15-дневен срок от издаване на фактурата, т.е. до 16.02.2014г.. В Общите условия е регламентирано правото на доставчика да прекрати договора в случай на
просрочени задължения /т.6.8.1/, като съгласно т.5.13 това има за последица
връщане на предоставеното на абоната устройство - рутер, а неизпълнението на
задължението е скрепено с неустойка, равна на стойността на устройството,
съгласно ценовата листа на оператора. Приложена
е валидната към датата на сключване на договора ценова листа на „М.Т.” АД,
от която се установява, че стойността на рутера от този модел възлиза на сумата
от 149.00 лв.. Неоснователен е релевираният от въззивника довод за
липсата на доказателства, че приложените по делото Общи условия на „М.Т.” АД са приети от ответника доколкото не носят негов подпис, респективно не е
подписана и приетата по делото ценова листа, както и липсват доказателства, че
същата е била актуална към датата на сключване на договора за мобилни услуги №**********.. Аналогичен довод е поддържан от ответника и в
първоинстанционното производство и СРС е изложил подробни мотиви в обжалвания
акт, на основание на които е приел, че релевираните в този смисъл възражения са
неоснователни, които настоящият състав счита за правилни, изчерпателни и
обосновани при съвкупен анализ на доказателствата, поради което препраща към
тях, без да излага собствени мотиви. На следващо място в хода на производството
по делото пред първата инстанция ответника,
в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154, ал.1 от ГПК,
правилно разпределена с доклада по делото, не е установил фактът на заплащане на стойността
на потребената услуга за периода 18.12.2013г. – 28.02.2014г., ведно с месечната такса за м.02.2014г., за която е издадена фактура №********** от 01.02.2014г. и същата възлиза на сумата от 21.62 лв.. Процесното вземане не е погасено по давност доколкото не е
изтекъл тригодишния давностен срок, начиная от датата на изискуемостта на
вземането /по аргумент на чл.114, ал.1 от ЗЗД/ - 17.02.2014г., до датата на
подаване на заявлението в съда – 06.01.2017г. и съответно поддържаното в този
смисъл от въззивника възражение за погасяване на давност на претендираното
вземане се явява неоснователно и като такова правилно не е било уважено от
първостепенния съд. Отделно от горното в хода на производството
въззивника-ответник не е ангажирал доказателства, че е изпълнил вмененото му
задължение по т.5.13 от Общите условия, а именно след
прекратяване на
сключения договор за мобилни
услуги №**********. поради
незаплащане в срок на дължимото възнаграждение
/т.6.8.1 от Общи условия/ да върне на „М.Т.” АД устройството
за достъп до интернет. Налице е неизпълнение на договорно задължение, за което е уговорена неустоечна
клауза в размер на стойността на устройството, съгласно ценова листа.
По горните аргументи
въззивният съд намира, че по делото е доказано, че на основание сключения договор
за мобилни услуги №***********
от 18.12.2013г., в полза на „М.Т.” АД са възникнали спрямо ответника - вземания за главница
по издадена фактура №********** от 01.02.2014г. и за неустойка по
т.5.13 от Общите условия за невърнато устройство за достъп до интернет – рутер. На следващо място от представения по делото договор от 25.05.2015г., сключен между „М.Т.” АД и
ищеца „М.К.” ООД и Приложение №1 към него, се установява, че процесните вземания за главница и неустойка, които са възникнали на
основание сключения договор за мобилни услуги №*********** от 18.12.2013г., в полза на „М.Т.” АД спрямо ответника, са прехвърлени от „М.Т.” АД на
„М.К.” ООД. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът
приема, че договорът за цесия е валидно сключен и е породил уговорените в него
правни последици, предвид на което „М.К.” ООД се легитимира като титуляр на
процесните вземания. Неоснователни
са възраженията на въззивника-ответник че
извършената цесия не
е валидно сключена, като изложените в този смисъл правни аргументи в обжалваното
решение са правилни и законосъобразни и настоящият състав препраща към тях, без
да излага собствени такива. На следващо място не може да бъде споделен доводът
на въззивника-ответник за липсата на надлежното му уведомяване за извършената цесия. По делото
е приложено пълномощно, с което „М.Т.” АД е
упълномощило ищеца -
„М.К.” ООД да уведомява длъжниците от Приложение №1 към
договора за цесия от 25.05.2015г. за прехвърлянето на
вземанията, съгласно нормата на чл.99 от ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с
оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената трайна
съдебна практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на
длъжника за извършената цесия да се реализира с връчването на препис от
исковата молба – какъвто е процесният случай, поради което ирелевантно е дали
предходното уведомяване е достигнало до знанието му /в този смисъл е решение
№123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г., II Т.О., Т.К./. Ответникът с
получаване на препис от исковата молба е получил и приложено съобщение за цесия, поради което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на
ответника за липса на надлежно уведомяване за цесията. След като по делото са
ангажирани доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за цесията на основание чл.99, ал.3
от ЗЗД, се налага извода, че сключеният договор за
цесия има
действие спрямо цедирания длъжник, респективно осъщественото прехвърляне на вземанията е породило
действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Следователно по
делото е доказана активната материално-правна легитимация на ищеца като титуляр
на процесните вземания и същият притежава качеството
кредитор по отношение на ответника. При това положение се налага извода, че по делото е установено по
несъмнен начин, че ищецът-въззиваем - „М.К.” ООД е придобил валидни изискуеми
вземания от „М.Т.”
АД, дължими от ответника-въззивник - Б.А.Д. по сключен между последните договор за мобилни услуги №*********** от 18.12.2013г., по който ответникът
дължи изпълнение на поетите от него задължения.
Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед
спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник
на процесните вземания, поради което предявените искове са основателни и
доказани. Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил изцяло предявените искове
е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта на
присъдените в тежест на ответника разноски, дължими с оглед изхода на спора на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, която
претендира сумата от 400 лв., реално платено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство. Въззивникът, чрез процесуален представител при условията на
евентуалност е направил възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираните разноски за платено адвокатско възнаграждение от
въззиваемия, което настоящият състав следва да разгледа. Наведеното възражение
за прекомерност относно договореното и заплатено от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за въззивното производство, съдът
счита за основателно с оглед действителната фактическа и правна
сложност на делото. Последната се определя както от размера на материалния
интерес, така и с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото. Във въззивното производство
пълномощника на въззиваемия е депозирал писмен отговор по подадената въззивна
жалба, без процесуално представителство в съдебно заседание, като за
извършените действия съдът счита, че адвокатското възнаграждение следва да се
определи в минимален размер, който възлиза на сумата от 300 лв., съгласно Наредба №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и до който
размер въззивника на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №II-55-2877 от 07.01.2019г., постановено
по гр.дело №55943/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 55 състав, изменено в частта за разноските с определение от
25.04.2019г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, поправено с определение от
20.06.2019г., постановено по реда на чл.247 от ГПК.
ОСЪЖДА Б.А.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***;
да заплати на „М.К.” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.1
ГПК сумата от 300.00
лв. /триста лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./