Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 951 16.03.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 21111 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков“ № 3, ет. 1, представлявано от *** Л.Д., чрез пълномощник адв. Д.Т., е предявил против К.И.П., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът му дължи част от присъдените по частно гр. дело № 18197/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 9767/ 12.11.2019 г., парични суми, както следва: сумата от 568, 02 лева- главница, произтичаща от договор за паричен заем № *****/ 09.01.2019 г., дължима за периода 24.04.2019 г.- 06.11.2019 г. и сумата от 66, 74 лева- лихва за забава, начислена за периода 24.04.2019 г.- 06.11.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението- 11.11.2019 г., до окончателното плащане.
В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *****/ 09.01.2019 г., по силата на който на ответника се предоставила в заем сумата от 800 лева, като условията за отпускане на кредита били уредени в договора и ОУ към него. Договорът бил сключен след молба на ответника, бил подписан стандартен европейски формуляр, лицето било запознато с условията на кредита и получило сумата, която следвало да върне съобразно погасителния план на 43 седмични вноски, всяка от по 21, 92 лева, при ГПР- 48, 93 % и фиксиран лихвен процент- 40, 07 %. Допълнителни такси по кредита не се дължали, било предвидено заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, но тя не се претендирала. Длъжникът направил на няколко пъти частични плащания в общ размер на 570 лева, с които погасил задълженията си до 15- та вноска по погасителния план. Крайният падеж на задълженията настъпил на 06.11.2019 г., поради което вземането по кредита станало изискуемо, включително и с лихва за забава. За събиране на дължимите суми било образувано заповедно производство, като по частно гр. дело № 18197/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, се издала заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която обаче длъжникът възразил и затова се предявявал настоящият установителен иск. В този смисъл моли за уважаване на иска, претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК пълномощникът на ответника е подал отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че договорът за кредит бил нищожен поради противоречие с добрите нрави и за това, че не бил сключен при спазване на специалните изисквания на ЗПК. С уговорения лихвен процент се нарушавали добрите нрави, тъй като се нарушавал основен принцип на добросъвестността в търговските правоотношения- едната страна да се облагодетелства неоснователно за сметка на другата. В случая липсвала еквивалентност между двете престации- предоставената услуга и цената за нея (лихвата), която била много висока, надвишаваща законната лихва в пъти. Заобикаляла се и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото към лихвата кредиторът чрез ГПР си набавял допълнителни средства. Освен това потребителят се въвеждал в заблуждение относно реалния размер на ГПР, който бил по- висок от посочения в договора. Нищожните клаузи за лихвата и ГПР не можело да се заместят от повелителни норми на закона, тъй като кредитът бил възмезден договор и не можело да се сключи без възнаграждение за заемодателя. Нищожността на тези клаузи правели цялото възнаграждение недействително, а според нормата на чл. 22 от ЗПК тогава се дължало връщане само на главницата, без лихви и такси. Неустойката също била нищожна, в противоречие с правилата за защита на потребителя и тази клауза била неравноправна. Тя водела само до неоснователно обогатяване на кредитора и поради това излизала извън присъщите й обезщетителна и санкционна функции. Моли за отхвърляне на исковете. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 9767/ 12.11.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 18197/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на
ищеца следните суми: сумата от 568, 02 лева- главница, произтичаща от договор
за паричен заем № *****/ 09.01.2019 г., дължима за периода 24.04.2019 г.-
06.11.2019 г., сумата от 489, 44 лева- неустойка и сумата от 66, 74 лева- лихва
за забава, начислена за периода 24.04.2019 г.- 06.11.2019 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от датата на заявлението- 11.11.2019 г., до
окончателното плащане, както и разноските в заповедното производство в размер
на 175 лева.
Срещу издадената заповед за изпълнение е
постъпило в срок възражение от длъжника и в тази връзка съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от
връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок,
поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
С договор за паричен заем № *****/ 09.01.2019
г., сключен между страните, на ответника е бил отпуснат кредит в размер на 800
лева, който следвало да бъде издължен на 43 равни седмични вноски за периода
16.01.2019 г.- 06.11.2019 г., при ГЛП- 40, 07 % и ГПР- 48, 93 %. Предвижда се и
неустойка в размер на 751, 64 лева, начислявана при необезпечаване на кредита.
По кредита има извършени частични плащания.
Към договора са представени договора, общите
условия по него и погасителен план, стандартен европейски формуляр, искане за
сключване на кредита и справка- извлечение за размера на дължимите суми.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по което вещото лице е посочило, че в ГПР се включвала
само договорната лихва от 40 %, без неустойката, като платената неустойка била
в размер на 262, 20 лева, а платената възнаградителна лихва- 75, 82 лева.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Заемодателят
е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова,
т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 93 %, а възнаградителната
лихва- 40, 07 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно
е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още
при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8, вр. чл. 6 ще
се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер
е 751, 64 лева (при отпусната заемна сума от 800 лева), а видно от погасителния
план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата
от 17, 48 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в
цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или
поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се
възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне
на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски,
като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно
затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма
от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване
на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
Независимо, че в конкретния случай ищецът
изрично завява, че не предявява претенция за неустойка, по действителността на
договора и неговите клаузи съдът е длъжен дори да се произнася служебно и без
направено насрещно възражение. В този смисъл е без значение дали по делото се
търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от договора за
потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност,
следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на
което и да е от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.
Законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница и лихва, но
доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск
трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното
производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен,
тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за
установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й
произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е
получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи,
тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е.
на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане
на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да
се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на
заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията,
което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната
сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно такова, където
да реализира правото си да получи връщането на даденото поради липса на
основание.
Претенцията за лихва има акцесорен характер и
като такава тя се дължи само при наличие на съществуващ дълг. След като
главният иск се отхвърля, такъв следва да бъде резултатът и по отношение на
претенцията за обезщетението за забава, без въобще да се излагат каквито и да е
други съображения.
Приетото възражение за прихващане е при
условията на евентуалност- само при уважаване на иска, поради което при
противоположния изход от спора по него не се дължи произнасяне от съда.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е
неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора и се изразяват в платен депозит за вещо лице в размер на 100 лева (лист 41). По отношение на адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, а същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото страната се представлява безплатно от адвокат Е.И., поради затрудненото си материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза в размер от 300 лева, до който следва да се възложи в тежест на ищцовата страна. Според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът в исковото производство следва да се произнесе и по въпроса за направените в заповедното производство разноски, като с оглед изхода от спора, такива се дължат на длъжника, който надлежно ги е претендирал с изрична молба пред заповедния съд. И в частното дело е поискано определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, като то е дължимо по вече изложените по- горе съображения и с оглед цената на иска възлиза също в минималния размер от 300 лева, които разноски следва да се присъдят директно в полза на пълномощника. Направените пък от ищеца разноски за държавна такса, както и за възнаграждение на неговия пълномощник, си остават за сметка на страната, без да се възлагат в тежест на другата.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков“ № 3, ет. 1, представлявано от *** Л.Д., против К.И.П., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи част от присъдените по частно гр. дело № 18197/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 9767/ 12.11.2019 г., парични суми, както следва: сумата от 568, 02 лева- главница, произтичаща от договор за паричен заем № *****/ 09.01.2019 г., дължима за периода 24.04.2019 г.- 06.11.2019 г. и сумата от 66, 74 лева- лихва за забава, начислена за периода 24.04.2019 г.- 06.11.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на заявлението- 11.11.2019 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков“ № 3, ет. 1, представлявано от *** Л.Д., да заплати на К.И.П., ЕГН: **********,***, направените по делото разноски в размер на 100 (сто) лева- депозит за вещо лице по съдебно- счетоводната екзпертиза.
ОСЪЖДА „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков“ № 3, ет. 1, представлявано от *** Л.Д., да заплати на адвокат Е.Г.И.- М., ЕГН: **********,***, в качеството й на пълномощник на ответника К.И.П., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъществено на страната безплатно представителство в заповедното производство по частно гр. дело № 18197/ 2019 г. на ПРС, XVII гр. с-в и по настоящото делото, в размер на по 300 лева за всяко от делата или общо 600 (шестстотин) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала!
АД