№ 3942
гр. София, 24.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110151553 по описа за 2024 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 24.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
двадесет и четвърти януари и през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 51553/2024 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е молба, инкопорирана във въззивна жалба с вх. № 401434/10.12.2024 г. от
„..“ ЕАД за изменение на Решение от 02.12.2024 г., постановено по гр. д. № 51553/2024 г. по
описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че съдът неправилно е
определил размера на дължимата държавна такса, като същият следвало да бъде редуциран.
Поддържа, че с оглед размера на претендираното вземане държавната такса трябвало да
бъде 624,00 лева, а не определения размер в решението от 1229,00 лева, касаещ и всички
разходи по делото. Навежда доводи и че размера на адвокатското възнаграждение следвало
да бъде редуциран с оглед прекомерност, като същото следвало да бъде в минимален размер
съобразно НМРАВ. Иска изменение на решението в частта за разноските.
В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на молбата и не е изразено
становище по същата.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от надлежно легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Според правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно
1
да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на
съда.
В случая се касае за предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ
и чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 225 КТ, поради което ищецът е освободен по закон от
плащането на държавни такси и разноски – арг. чл. 359 КТ.
Следователно, доколкото в случая е налице хипотеза на обективно кумулативно
съединяване, то се дължи държавна такса по всеки от исковете. Доколкото първите два иска
са конститутивни, то същите са неоценяеми, поради което за всеки от тях се дължи държавна
такса от по 80,00 лева, т.е. 160,00 лева, а по осъдителният иск е дължима държавна такса в
размер на 624,00 лева. Или общо дължимата държавна такса от ответника е за сумата от
784,00 лева.
В този смисъл, вместо отразеното 1229,00 лева, действително дължимата държавна
такса е в размер на 784,00 лева, поради което в тази част молбата следва да бъде уважена.
По отношение на останалата част – досежно адвокатското възнаграждение присъдено
на ищеца, съдът счита, че молбата в тази част е неоснователна.
На първо място трябва да се изясни, че по делото е представен договор за правна
защита и съдействие от 12.08.2024 г., като е уговорено адвокатско възнаграждение от 990,00
лева, а реално са заплатени сумата от 445,00 лева, като съдът е съобразил именно това
обстоятелство – в тази насока разясненията в т. 1 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
2
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
3
пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано
нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият
съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и
посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна
практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.
В случая макар и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК да е надлежно въведено още с
исковата молба, съдът намира, че същото е неоснователно. Касае се за трудово дело, което с
оглед доводите на страните представлява фактическа и правна сложност, като поведението
на процесуалният представител на ищеца съответства на уговореното възнаграждение, като
съдът отчита и факта, че същото не е изплатено в пълния уговорен размер, каквото е и
произнасянето на съда в решението. Следователно в тази част молбата трябва да бъде
оставена без уважение.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ Решение от 02.12.2024 г., постановено по гр. д. № 51553/2024 г. по описа
на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските за държавна такса, като
ПОСТАНОВЯВА:
НАМАЛЯВА дължими размер на държавната такса дължима от „..“ ЕАД, ЕИК: .. по
сметка на СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, от сумата от 1229,00 лева на сумата от 784,00
лева – представляващи дължими държавни такси за първоинстанционното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, инкопорирана във въззивна жалба с вх. №
401434/10.12.2024 г., подадена от „..“ ЕАД, ЕИК: .. в останалата част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред СГС.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4