№………./……….4.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 15.4.2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
като
разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 569 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ЕООД, чрез пълномощник ю.к. Александрова срещу разпореждане №6785/14.02.19г.
по ч.гр.д.521/19г по описа на ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за
такси ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛУГИ по договор за заем предоставен от „Провидент Файненшъл
България“ООД, придобити от заявителя с
поредица цесии. Жалбоподателят
твърди, че в заявлението е посочил претендираните вземания в съответствие с
изисквания за редовност по чл. 410 ал. 2 ГПК и това е било достатъчно за
уважаване на искането му за снабдяване с изпълнителното основание. Сочи, че извън формалната проверка
на твърденията на кредитора, съдът не следва да преценява наличието на спор по
материалните права, тъй като такъв следва да очертае длъжника, ако упражни
възражението си след издаване на заповедта. Счита, че е обосновал възникване на
вземане за уговорени такси за предоставени допълнителни услуги, които не следва
да се доказват, а валидността на такива уговорки не може да се прецени само по
твърдения без да се проведе състезателно производство след оспорване на от
длъжника. Отделно оспорва квалифицирането на допълнителните услуги като
противоречащи на закона, като сочи, че с клаузите „оценка“ и „кредит у
дома“ са предоставени поискани от
потребителя облекчения срещу допълнително плащане, с което клиента се е
съгласил. С доводи за необосновани изводи на първоинстанционния съд и
незаконосъобразно превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК,
жалбоподателят моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и
вместо нея въззивният съд да постанови издаване на заповед за всички заявени от
кредитора суми.
Жалбата вх. №17585/08.03.19 е подадена в
срок, считано от уведомяването на
заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на надлежна страна –
заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и производството по нея е
процесуално допустимо, на осн. чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК.
Авансово дължимата такса в минимален размер е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и представените
пред първоинстанционния съд доказателства, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество
на искане до съда, с което не се решава спор за материално право, съответното
приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка
за действителност, допустимост и редовност на заявлението, в рамките на
правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано по молба на заявителя срещу физическо
лице – потребител с адрес в седалището на сезирания съд. Компетентният районен
съд е сезиран с формуляр по чл. 410 ГПК. Съответно на това сезиране
разпореждането на първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413
ал.2 ГПК и е действително(ПП1/53г,
ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по
договор за бърз кредит: главница от 252.72лв, договорна лихва за ползване на
кредита в уговорения срок в размер на 15.29 лв, и
сбор от такси и комисионни за допълнителни услуги. След дадени указания относно
уточняване на основанията за претенцията за таксите, заявителят е уточнил, че в
сключения между страните договор е било уговорено отделно задължение на
кредитополучателя за заплащане на
фиксирана сума от 25лв за оценката на
досието на кандидата, както и обща фиксирана сума от 342,13лв, разсрочена на
части добавени към вноски за ползване на допълнителна услуга за обслужване в
дома на клиента, чрез предоставянето на главницата в брой по местоживеене на
кредитополучателя и ежеседмично посещение за събиране на плащанията на
уговорените вноски.
Твърденията на заявителя, достатъчно индивидуализират тези две вземания, предмет на настоящото производство.
Въззивният съд приема, че и двете такси се обосновават като цена на уговорена
допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени
като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение.
Първата от таксите визира оценката на досието, което противоречи на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена
за ползване, съответно на оценения риск. Само по себе си одобрението на кандидатурата
на потребителя за такъв кредит изцяло обслужва интереса на кредитора.
Заплащането на цена за проучването освобождава търговеца от присъщия за
дейността му разход, като поражда фактическо оскъпяване на ползвания заем, без
повишената цена да е надлежно обявена
именно като стойност на основната услуга в ГПР като основен критерий,
ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Второто сборно вземане за дейността, описана като улеснение чрез домашни
посещения принципно можеше да се квалифицира като допълнително благо, ако е
действително договорена като допълнителна опция за клиенти на търговец,
осъществяващ предлагане на услугите си в търговски обект. В случая обаче
публичното представяне на този заемодател(в специализирани информационни
източници насочени към лица, търсещи кредити като http://izberikredit.com,
http://5kredit.com, https://www.lesencredit.com,
https://www.24pari.com, http://www.bg-credits.com), което е общоизвестен факти
и несъмнено може да бъде съобразяван независимо дали заявителят се е позовал на
него, сочи че той присъства на пазара чрез два различни кредитни продукта,
единият от тях значително по-популярен. Кешовото
обслужването на клиентите се предлага
само чрез кредитен консултант, съответно на услугата „КРЕДИТ У ДОМА“, а другата
форма на заема ( чрез банков трансфер)
изрично се сочи като по-бавна. Този доставчик изобщо не предлага
присъствено обслужване извън услугите с домашни посещения от кредитен
консултант и не поддържа собствени търговски обекти за обслужване на клиенти.
При така предлагания продукт несъмнено дейностите по домашните посещения не са
допълнителни, а основни и съответно заплащането им съставлява присъщ за
основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора
се компенсира с основното възнаграждение като цена на специфичното „домашно“
кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва.
Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на
кредита(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Индикация за тази
характеристика на услугата е и уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и уговорен като дължим в пълен
размер, независимо от продължителността на домашните посещения. В този смисъл и
тази клауза пряко противоречи на изискванията на ЗПК за оповестяване на пълния
размер на възнаграждението по основната услуга като ГПР. При противоречие със
закона не се налага изследването на добрите нрави, макар че изложените от първата
инстанция съображения в тази връзка отразяват именно целите на възприетите от
законодателя с нормите на ЗПК ограничения при договаряне на този вид финансови
услуги с уязвими лица.
Така обоснованите от заявителя по основание претенции пораждат служебно
задължение на съда да приложи закрилни императивни
норми, изключващи безспорен характер на задълженията. Жалбоподателят правилно
възприема същността на заповедното производство като инструмент за проверка на
наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази характеристика
обаче изключва безусловното приложение на този облекчен процесуален ред за
легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези на задължения,
произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите договорни
задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при
довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на
нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на
потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки,
създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъда направено възражение от
длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да
обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните
императивни правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е
въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№
3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г.
на ВКС, I г.о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на
закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела
С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В тези случаи за да бъде
безспорен фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът следва
да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер
на клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако потребителя
изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде
освободен от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния
процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни. Ето защо принципно не може да бъде споделено
оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на
насрещната страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е
преценка на заявените права. Напротив, естеството на потребителската закрила(
независимо дали общата по ЗЗП или предвидена в специални закони) налага тя да
бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата
на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на
акт, останал неоспорен само поради по-слабата информираност на потребител,
който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на
права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния случай именно мотивите на съда да откаже издаването на
заповедта за вземанията, породени от клаузи за които са очертани
фактически твърдения попадащи в хипотези
на ограничения за кредитора, представляват обявяването на приложимите
императивни правила, изключващи безспорен характер на дълга и налагащи
състезателно производство. Заявяването на такива задължения като безспорни
несъмнено противоречи на закона(схващан в най-общия му смисъл на съвместимост
на последиците на сделката с обществения ред на правовата държава) и съответно
се санкционира на осн. чл. 411 ал.2 т. 2 ГПК. Така
мотивирания отказ е основание за трансформиране на искането на кредитора в
защита по общия ред (чл. 415 ал.1 т.3 ГПК) за да бъде установена твърдяната
безспорност на валидността на клаузите,
ползващи кредитора с участието на надлежно информирания потребител.
В заключение въззивният състав достига до изводи изцяло съвпадащи с
мотивите на обжалваното разпореждане. Обжалваното разпореждане следва да се
потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК,
съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№6785/14.02.19г.
по ч.гр.д.521/19г по описа на ВРС 46 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за
сума от 171,29лв формирана като сбор от такса за оценка на досие и такса за
допълнителна услуга „кредит у дома“ по договор за заем предоставен от „Провидент Файненшъл
България“ООД, придобити от заявителя с
поредица цесии.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.