Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
27.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 15909 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № № 249224 от 21.10.2019 г. по гр.д. № 65144/2017 г. Софийски
районен съд, 43 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ******, срещу Б.Г.В., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата 1 847.42 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия
през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. и от 01.05.2014 г. до 30.04.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******; сумата 445.09
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 08.08.2014 г. до
03.08.2017 г.; сумата 49.06 лева, представляваща главница за дялово
разпределение на топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.,
и сумата 12.37 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
дялово разпределение за периода от 08.08.2014 г. до 03.08.2017 г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда на 15.09.2017 г. до окончателното изплащане. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 500 лева – разноски
по делото. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето
лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
ответницата не е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1,
т. 42 ДР ЗЕ. Законът изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител
на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е обитавало
процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично.
Правомощията, които формират състава на едно субективно право били типизираните
възможности, които то дава на своя носител,
и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за
тези възможности, а не за реалното им упражняване. Законът не предпоставял
необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота, респ.
е потребило реално топлинната енергия. По делото било установено „принципното“
съществуване на облигационно правоотношение между страните, което било
достатъчно за доказване на иска. Съдържането на този договор било уредено в ОУ,
които обвързвали ответницата дори и без да ги е приела, съгласно специалната
разпоредба на чл. 150, ал. 3 ЗЕ. В съответствие с изготвения доклад и разпределението
на доказателствената тежест, ищецът следвало да докаже съществуването на
договорно правоотношение между страните, реално доставена топлинна енергия и
обстоятелството, че нейната стойност възлиза на спорната сума. Видно от
събраните писмени доказателства било, че в кориците на делото не е приложен
документ, удостоверяващ право на собственост върху топлоснабдения имот на наследодателя
на ответницата. В полза на ищеца било издадено съдебно удостоверение, въз
основа на което да се допълни доказателствения материал. В мотивната част на
решението съдът сочел, че е уважено искането за издаване на съдебно
удостоверение, но липсвали данни ищецът да е надлежно уведомен за издаването на
същото. По този начин и постановявайки решение, съдът преградил пътя за
последваща защита на дружеството. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендира разноските по делото и юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Б.Г.В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата 1 847.42 лева
- главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода 01.05.2013
г. - 30.04.2015 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******, с
абонатен № 298611;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 445.09 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 08.08.2014
г. - 03.08.2017 г.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 49.06 лева - главница,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. -
30.04.2015 г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 12.37 лева, представляваща обезщетение
за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 08.08.2014 г. -
03.08.2017 г.
Ответницата не е депозирала отговор на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК. В проведеното първо открито съдебно заседание в първата инстанция се е явила лично и е заявила, че не оспорва,
че е дъщеря на Г.М.. Баща й имал втори брак, ответницата никога не била живяла
в жилището. Не знае кой живее в него и дали е собственик на същото.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца, и въпреки дадените му от
районния съд указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не е доказал твърдението
си, че наследодателят на ответницата е бил собственик на процесния топлоснабден
имот. Във връзка с указанията и направено в първото съдебно заседание доказателствено
искане, на ищеца са били издадени две съдебни удостоверения – до СО – Дирекция
„Инвестиционно отчуждаване“ и до СО – район „Овча купел“, въз основа на които да
се снабди с документи относно собствеността на процесния недвижим имот. Двете
съдебни удостоверения са своевременно издадени - на 27.06.2019 г., но
процесуален представител на ищеца не се е явил в съда да ги получи, нито до
приключване на устните състезания в първата инстанция е представил доказателства
във връзка с правото на собственост върху имота.
Във връзка с относимите за спора доводи в жалбата следва да се посочи, че
след като е постановил в полза на страната да се издаде съдебно удостоверение,
съдът няма процесуално задължение да уведомява страната за издаването. Страната
е тази, която следва да прояви процесуална активност и да се яви да получи
издаденото й удостоверение, което в случая не е направено от ищеца и по този
начин той, а не съдът е предопределил изхода на спора. Както правилно е приел и
районният съд, предвид липсата на каквито и да било доказателства, че
наследодателят на ответницата е бил собственик на процесния недвижим имот, до
който ищцовото дружество твърди да е доставяло топлинна енергия през исковия
период, съответно - че ответницата е придобила правото на собственост върху
същия по силата на наследствено правоприемство и като такава е клиент на
топлинна енергия за имота, ищецът следва да понесе последиците от процесуалното
си бездействие.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с
мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към
установената фактическа обстановка. А след като не е доказано наличие на
облигационно правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия,
предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. –
адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в
представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно обжалваемия
интерес от 2 353.94 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 394.77 лв. Пред настоящата инстанция делото не е
било усложнено от фактическа и/или правна страна, поради което възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и
възнаграждението следва да бъде намалено на 400 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 249224 от 21.10.2019 г., постановено по гр.д. № 65144/2017 г. на
Софийски районен съд, 43 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Б.Г.В., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата 400 лв. (четиристотин лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.