РЕШЕНИЕ
№ 1180
гр. Пловдив, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иван Г. Йорданов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Иван Г. Йорданов Въззивно гражданско дело
№ 20255300502015 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. Д. С., с ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, чрез пълномощника по делото адвокат И. К.
против Решение №2814 от 06.06.2025 г., постановено по гр. д. №*г. по описа
на Районен съд – Пловдив, IX гр. с., с което са отхвърлени предявените от С.
Д. С. против Областна дирекция на МВР – гр. Пловдив, с адрес гр. Пловдив,
ул. „Княз Богориди“ № 7, кумулативно обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 179, ал. 2, вр. чл. 187, ал. 3
ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4 013,44 лв.,
представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
01.10.2021 г. до 31.12.2024 г., получени в резултат на преизчисляване на
положени часове нощен труд с коефициент 1.143, както и за заплащане на
сумата от 724,74 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
29.01.2022 г. до 17.01.2025 г., ведно със законна мораторна лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
20.01.2025 г., до окончателното изплащане на задължението и С. Д. С. е осъден
да заплати на Областна дирекция на МВР – гр. Пловдив на осн. чл. 78, ал. 3
ГПК сумата от 100 лв. – разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена
изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
1
от въззиваемата страна Областна дирекция на МВР – Пловдив,
представлявана от директора – ст. комисар С. К. чрез пълномощника - ст. юрк.
З. М.-П., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява
за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
В хода на въззивното производство въззивникът С. Д. С. е починал на
*** г. и на негово място на основание чл. 227 ГПК са конституирани
наследниците му по закон Д. С. С. и К. С. С. с определение №2841/02.09.2025
г.
Пловдивският окръжен съд, след като провери
законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба
подадена от С. Д. С., с ЕГН ********** против Областна дирекция на МВР –
Пловдив /ОДМВР-Пловдив/, с която са предявени кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 179,
ал. 2, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4
013,44 лв. (след допуснатото увеличение на иска), представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.10.2021 г. до
31.12.2024 г., получени в резултат на преизчисляване на положени часове
нощен труд с коефициент 1.143, както и за заплащане на сумата от 724,74 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 29.01.2022 г. до
17.01.2025 г., ведно със законна мораторна лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.01.2025 г., до
окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че ищецът С. Д. С. полага труд по служебно
правоотношение при ОДМВР – Пловдив при сумарно изчисляване на работно
време на 12-часови дневни и нощни смени. Сочи, че за процесния период
01.10.2021 г. – 31.12.2024 г. е полагал труд, включително и нощен. Излагат се
подробни доводи, че съществува съответна правна уредба на нощния труд,
както следва: в правото на ЕС - Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от
04.11.2003 г.; обща национална - в Кодекса на труда и Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, както и специална - в
ЗМВР, и в други подзаконови нормативни актове Наредби - с № 8121з407/
11.08.2014 г., № 8121з-592/ 25.05.2015 г. и № 8121з-922/ 22.07.2022 г. В
исковата молба се изгалат твърдения, че е налице различно третиране на
нощния труд, полаган от служители в МВР, като се сочи, че и Тълкувателно
решение от 15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се
на Решение на СЕС по дело № С- 262/2020 г., образувано по запитване от
българския съд, с което СЕС установява стандарта, който следва да бъде
приложен при преценката за съответствието на националната правна уредба с
принципа на равно третиране, който представлява общ принцип на Съюза,
като се цитира решението. Посочва, че с Определение от 29.07.2024 г. по дело
С-435/23 съдът постановява, че чл. 12, б. а от Директива 2003/88 и членове 20
и 31 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба,
която по въпроса за нормалната продължителност на нощния труд въвежда
разлика в третирането на група работници от публичния сектор, натоварени
2
със съществени задачи по * и защита на населението, спрямо друга група
работници от публичния сектор, натоварена със същите задачи, или спрямо
работници от частния сектор, освен ако тази разлика в третирането се
основава на обективен и разумен критерии, тоест е свързана с допустима от
закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел; чл. 12, б.а от
Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните права трябва да
се тълкува в смисъл, че не допускат прилагане на задължителна национална
съдебна практика, ако прилагането й води до резултат, несъвместим с тези
разпоредби от правото на Съюза, и по – специално до разлика на третирането,
която не се основава на обективен и разумен критерий. В исковата молба се
посочва, че ищецът като държавен служител – полицейски орган по смисъла
на чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, работещ по служебно правоотношение при
ответника, е третиран неравностойно спрямо работниците и служителите при
същия работодател като държавни служители (чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР), и
полагащи труд на трудов договор (чл.142, ал. 1, т. 3 ЗМВР), както и спрямо
работници и служители, полагащи труд на смени в частния сектор като частни
охранители по Закона за частната охранителна дейност. Сочи, че ситуацията е
сравнима по смисъла на практиката на СЕС. Поддържа, че общата национална
правна уредба цели да предостави защита на безопасността и здравето на
работниците, които полагат нощен труд, тъй като дългите периоди на нощен
труд могат да се вредни за здравето и да застрашат безопасността на
работното място. Излага подробни правни доводи. Счита, че разликата в
третирането не се основава на обективен и разумен критерий, като
нормативната уредба води до това, че държавните служители в МВР, за да
получат в пълен размер трудовото си възнаграждение, трябва да работят 8
часа на ден нощен труд, а останалите - само 7 часа. С оглед забраната за
различно третиране се посочва, че за положения от ищеца нощен труд, следва
да се прилага общата национална регламентация- чл. 140 ал. 1 от КТ и чл. 9 ал.
1 от НСОРЗ, според която при сумирано изчисляване на работно време
нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143 и за същите тези
нощни часове се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен
труд. Посочва се, че за процесния период ищецът има около 2 400 часа нощен
труд, който при преизчисляването му на дневен се равнява на 2 740 часа, или
за разликата от 340 часа му се дължи допълнително възнаграждение, което
пресметнато с коефициент се равнява на сумата от 1 200 лв. Претендира и
законна лихва върху главница в размер от 100 лв. за всяко от тримесечията,
считано от последния ден на месеца, следващ месеца, през който е положен
труда до 17.01.2025 г. По така изложените съображения се моли за уважаване
на предявените искове.
В писмения си отговор ответникът ОДМВР-Пловдив оспорва
предявените искове и настоява за отхвърлянето им като неоснователни.
Поддържа, че не са налице четирите предпоставки, установени в нормата на
чл. 9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, а
именно - подневно отчитане на работното време, работа на смени,
продължителност на нощно работно време по – малка от продължителността
на дневното, трудово възнаграждение, заработено по трудови норми. Счита, че
последните две предпоставки не са налице за служителите от МВР, работещи
на смени, какъвто е настоящия случай. Твърди, че прилагането на чл. 9, ал. 2
от НСОРЗ спрямо държавните служители по чл. 142, ал.1, т.1 ЗМВР изрично е
изключено с Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на
ОСГК на ВКС. Излага подробни правни доводи. В отговора на исковата молба
3
се твърди, че няма празнота в закона, а съществува специална нормативна
уредба, предвиждаща заплащането на нощния и извънредния труд на
служителите на МВР, който не се заплаща по правилата на НСОРЗ, нито се
умножават часовете нощен труд по посочения от ищеца коефициент от 1, 143.
Предвид това поддържа, че главният и акцесорният иск са неоснователни.
Излагат се съображения, че няма дискриминация в различното законово
третиране на отделните групи държавни служители, нито пък привилегия на
едни спрямо други. Твърди, че не е налице противоречие с европейското
законодателство, а съществува специален ред за организацията и заплащането
на нощния труд на държавните служители в МВР.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявените искове, като е
приел, че не са налице предпоставките нощният труд на служителите в МВР
да се заплаща след преизчисляването му с коефициент 1.143, съобразно КТ и
НСОРЗ.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269,
изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по
изложените във въззивната жалба доводи, както и при служебна проверка за
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, като
въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Установено е безспорно от фактическа страна и спор пред въззивната
инстанция не се повдига, че ищецът е работил през процесния период
01.10.2021 г. до 31.12.2024 г. по служебно правоотношение в системата на
МВР на длъжност „***“ в група „*“ в сектор „*“ към *** на ОДМВР-Пловдив,
а считано от 29.09.2023 г. като „***“ в група „***“ в сектор „*“ към *** на
ОДМВР-Пловдив и е полагал нощен труд за времето от 22:00 часа до 06:00
часа по утвърдени графици, на 12-часови смени, като отработеното от него
работно време е изчислявано съгласно чл. 187, ал. 3 от ЗМВР, без часовете
положен нощен труд да са преобразувани в дневен труд.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебносчетоводната
експертиза през процесния период С. Д. С. е положил е 2280 часа нощен труд
за 2777,73 лв., като след приравняването им на дневен труд с К=1,143 стават
2606,7 часа. Като разликата от 326,7 часа се явява извънреден труд, който не е
бил заплатен от ответника и чиято стойност възлиза на 4013,44 лева. Размерът
на мораторната лихва, изчислена върху всяка тримесечна сума на
извънредния труд, считано от падежа на задължението (29-то число на месеца,
следващ тримесечието на начисляване) до датата на завеждане на исковата
молба – 17.01.2025 г. възлиза общо на 724,74 лв.
Предмет на делото са кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 179, ал. 2, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл.
86 от ЗЗД за заплащане на трудово възнаграждение за положен нощен труд от
служител на МВР, преобразуван в дневен труд с коефициент 1,143, както и на
лихва за забава.
Спорен по делото с оглед оплакванията във въззивната жалба е
въпросът за приложимостта на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ по отношение на
положените часове нощен труд от служители на МВР.
По този въпрос е постановено ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк. дело №
1/2020 г. на ОСГК на ВКС, което уеднакви практиката на съдилищата и прие,
че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители
на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на
4
Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба ) и следва
да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на
вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. Така формираният извод е мотивиран с липсата на
празнота в ЗМВР относно продължителността на работното време на
служителите в МВР, изразено в брой на часовете (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА),
тъй като нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е императивна и предвижда, че
нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.
187, ал. 1 ЗМВР "8 часа дневно" означава 8 астрономически часа, независимо
от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня, в
неговата "светла" част и през нощта - в неговата "тъмна" част, в последната
хипотеза от 22 часа до 6 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3
ЗМВР и чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР
в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение.
Различието - установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР,
се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1
ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови
норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд,
включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните
актове - наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален
административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да
определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително
в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но
липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за
преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две
предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и
по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на
частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване
на държавна власт, т. е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.
Прилагането на НСОРЗ към въпросните служебни правоотношения не би
обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на
отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се
прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - "8
часа дневно", независимо от частта на денонощието, в която работният ден се
разполага - през деня или през нощта. При разработването и приемането на
ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на
служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като
неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на
МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми -
допълнително възнаграждение за прослужено време - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
по-голям основен платен годишен отпуск - чл. 189, ал. 1 ЗМВР, обезщетение
при прекратяване на служебно правоотношение - чл. 234, ал. 1 ЗМВР, по-
благоприятен режим за заплащане на извънреден труд - чл. 187, ал. 5 и 6
ЗМВР, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-
благоприятни условия за придобиване право на пенсия - чл. 69, ал. 2 КСО,
пенсиониране при условията на I категория труд - чл. 69 КСО и др.
Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения и тълкувателните
постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната
5
власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи,
които издават административни актове.
Тълкувателното решение е съобразено с Решение от 24.02.2022 г. по
дело С-262/2020 на СЕС, според което чл. 8 и чл. 12, б. а) от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно
някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в
смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да
предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците
от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от
предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня. При
всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за
защита под формата на продължителност на работното време, заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира
особената тежест на полагания от тях нощен труд – т. 55. Прието е, че чл. 20 и
чл. 31 от ХОПЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в
законодателството на държава-членка нормална продължителност на нощния
труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за
работниците в публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, т.е. свързана е с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерно на тази цел – т. 80.
В същия смисъл е и Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на
СЕС, в което се приема, че чл. 12, б. а) от Директива 2003/88/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време и чл. 20 и чл. 31 от ХОПЕС трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която по въпроса за
нормалната продължителност на нощния труд въвежда разлика в третирането
на група работници от публичния сектор, натоварени със съществените задачи
по * и защита на населението, спрямо друга група работници от публичния
сектор, натоварени със същите задачи, или спрямо работници от частния
сектор, освен ако тази разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на това
законодателство и е съразмерна на тази цел, както и че чл. 12, б. а) от
Директива 2003/88 и чл. 20 и чл. 31 от ХОПЕС трябва да се тълкуват в смисъл,
че не допускат прилагане на задължителна национална съдебна практика, ако
прилагането води до резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на
Съюза, и по-специално до разлика в третирането, която не се основава на
обективен и разумен критерий. В мотивите си съдът е припомнил
направеното с т. 55 от дело С-260/2020 тълкуване и въз основа на него е
постановил определението.
Тълкувателното решение е съобразено и със задължителното действие
на Решение по дело С-262/20 на СЕС по преюдициално запитване от
български съд по тълкуването и прилагането на Директива 2003/88/ЕО. В
съответствие с извършеното от СЕС тълкуване е разяснено, че различен
отговор не следва и от наднационалния правен ред, регулиращ служебните
правоотношения с МВР / в този смисъл е Определение № 372 от 29.01.2024 г.
по гр. д. № 3285/2023 г. на ВКС, IV г.о./. Предвид гореизложеното следва да се
приеме, че са неоснователни доводите във въззивната жалба, че разпоредбите
на чл. 187, ал. 4 ЗМВР и изречение второ на ал. 1 на същия член не следва да
се прилагат, защото били несъвместими с правото на ЕС.
Ето защо въззивният съд счита, че не е налице основание положените от
6
ищеца С. Д. С. в исковия период часове нощен труд да бъдат преизчислявани в
дневен труд с коефициент 1,143, поради което предявените от ищеца искове са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
В този смисъл са: Решение № 525 от 13.08.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2329/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 282 от 9.05.2024 г. на ВКС по гр. д. №
866/2023 г., III г. о., ГК и Решение № 234 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. №
2142/2024 г., III г. о., ГК.
С оглед неоснователността на исковата претенция за заплащане на
главница следва да се отхвърли и акцесорната искова претенция за заплащане
на обезщетение за забава в размер на 724,74 лв. за периода от 29.01.2022 г. до
17.01.2025 г.
С оглед на така изложените съображения въззивната жалба се намери за
неоснователна. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора и при съобразяване на действителната
фактическа и правна сложност на делото въззивниците Д. С. С. и К. С. С.
следва да бъде осъдени да заплатят на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП,
вр. с чл. 23, т. 1 НЗПП на въззиваемата страна ОДМВР-Пловдив разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 150
лева.
По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2814 от 06.06.2025 г., постановено по гр.
д. №1034/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX гр. с.
ОСЪЖДА Д. С. С., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** и К.
С. С., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** да заплатят на Областна
дирекция на МВР – Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Княз Богориди“ №7
сумата от 150 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7