Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.04.2019 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и осми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 8778 по описа за 2018 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 307334 от 08.01.2018 г.,
постановено по гр.дело № 72933/2016 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 67 състав, е
признато за установено на основание
чл.422 ГПК, че И.А.И., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.А.И., ЕГН **********, с
адрес: ***, дължат на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, разделно по ½ част от следните суми: сумата 1176,05 лв.,
представляваща стойността на доставена от ищцовото дружество топлинна енергия
за периода м.12.2013 г. до м.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
04.08.2016 г. до изплащане на вземането, сумата 4,45 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за доставена топлинна енергия за
периода от 31.01.2014 г. до 13.06.2016 г., сумата 28,20 лв., представляваща
стойността на доставена услуга дялово разпределение за периода м.12.2013 г. до
м.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 04.08.2016 г. до изплащане
на вземането, които вземания касаят топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“ ********и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч.гр.дело № 43964/ 2016 г. по описа на СРС, 67 състав, като е отхвърлен иска
за дължимата сума за топлинна енергия за разликата над 1176,05 лв. до пълния
предявен размер от 1465,21 лв., иска за обезщетение за забавено плащане на
главницата за доставена топлинна енергия за разликата над 4,45 лв. до 188,08
лв., както и иска за обезщетение за забавено плащане на главницата за дялово
разпределение. С решението на съда са осъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК, И.А.И., ЕГН **********, с адрес: *** и Д.А.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплатят на „Т.С.” ЕАД,
с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, сумата 213,74 лв.-
разноски за държавна такса, депозит и възнаграждение за юрисконсулт в исковото
производство и сумата 60,26 лв.- разноски за държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство.
Решението
е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца- „Б.”-ООД,
гр.София.
Постъпила е въззивна жалба от Д.И. и И.И., подадена чрез пълномощника им
адв.М.А., с която се обжалва постановеното решение на СРС в частта, в която са
уважени предявените установителни искове.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата инстанция да
отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец Т.С." ЕАД, *** и третото
лице-помагач - „Б.”-ООД, гр.София, не вземат становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД срещу ответниците И.А.И. и Д.А.И.
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от
ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението
си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са
изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да
се добави следното:
Безспорно
установено е
обстоятелството, относно
съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба
на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал.
1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за
битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на
обстоятелството, че ответниците И.А.И. и Д.А.И. са
собственици на процесния недвижим имот, както и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, т.е без
съмнение същите са имали качеството
потребители на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал.
1 ЗЕ и са страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна
енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена.
Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им
приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая
несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито
има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно
правилно
първоинстанционният съд е приел, че между страните са възникнали договорни
правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание
по общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34
от 24.04.2007г./. В случая, установено е
принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между
страните в процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание. Обстоятелството колко точно количество
топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответницата е
от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 ГПК.
На следващо място съдът приема за изцяло
неоснователен довода на жалбоподателите изложен в жалбата, че не дължат претендираната сума, поради липса на
доставка в претендирания размер за реално потребена топлоенергия за процесния
недвижим имот и период. Съгласно разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ и
уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от „Т.С.”-ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки
от дружеството, извършващо дялово разпределение. Ежемесечното плащане по прогнозни сметки
съответства на разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 от Закона за енергетика и не
означава, че потребителят не плаща реално изразходваната от него топлоенергия.
Действителното количество се отчита при съставяне на изравнителните сметки и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен
период. В
случая за имота на ответниците за процесния период са издадени изравнителни
сметки, като от тях се установява стойността на реално потребената за имота
топлинна енергия. Това обстоятелство не е оспорено по делото от страна на
ответниците. В тази връзка доводите изложени в жалбата, че такава не е била
доставяна, ползвана и реално потребена, са недоказани и неоснователни. От
друга страна съдът намира, че жалбоподателите, нито твърдят, нито установяват
да са се
възползвали от предвиденото рекламационно
производство и да са оспорили изготвените от третото лице-помагач
изравнителни сметки в установените срокове съгласно действащите през този
период Общи условия, поради което и с оглед на липсата на мотивирано оспорване
на тези документи и по настоящото производство, съдът намира, че
разпределението е извършено съобразно действащата нормативна уредба.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответниците количество топлоенергия за процесния период.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответниците през процесния период е извършено правилно и
съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна
уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена
топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и след приспадане на
технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно
установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответниците топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.
В настоящия случай жалбоподателите не са оспорили заключението на СТЕ по предвидения за
това ред - чл.200, ал.3, изр.2 ГПК, нито са ангажирали
други допустими доказателствени средства, които да го опровергават, поради
което и предвид необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изяло заключението
на СТЕ и установеното с нея изчисляване на припадащия се дял на ответниците от
ТЕ.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната
сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответниците и
заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е
доказал количеството на доставената на ответниците ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
По изложените съображения и с оглед на
приетите по делото доказателства пред първата инстанция настоящият състав
намира, че при установеното облигационно правоотношение между страните и при
съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба,
регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената
топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главница и обезщетение
за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваната част, включително и в
частта на разноските определени съобразно уважената част на исковете, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на разноските
за възивното производство:
При този
изход на спора на въззивниците-ответници не се следват разноски за въззивното производство. Разноски
за въззивното производство от въззиваемата страна- ищец не са поискани, поради което такива с настоящото
решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 307334 от 08.01.2018 г.,
постановено по гр.дело № 72933/2016 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 67 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Б.”-ООД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.