Р Е Ш Е Н И Е
град София, 14.06.2018 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на седемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13816 по
описа за 2017
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №136948 от 05.06.2017г., постановено по гр.д.№42448/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, поправено в производство по реда на чл.247, ал.1 от ГПК с решение от 01.09.2017г., както и определение от 01.09.2017г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, е осъден А.Г.А. да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 1889.71 лв., представляваща доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.06.2013г. до м.04.2015г., както и сумата от 60.73 лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода м.06.2013г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва върху главниците от 28.07.2016г. до окончателното изплащане на сумите, както и на правно основание чл.86 ЗЗД сумата от 280.69 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, за периода 31.07.2013г. до 30.06.2016г., като е отхвърлен иска за главница за потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 1889.71 лв. до пълния предявен размер от 1954.28 лв., както и иска за лихва върху главницата за дялово разпределение за сумата от 11.31 лв., като неоснователни и недоказани. С решението е осъден А.Г.А. да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 706.57 лв., представляваща направените по делото разноски, изчислени съразмерно на уважената част на исковете. С решението е осъдена „Т.С." ЕАД да заплати на А.Г.А. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 12.83 лв., представляваща направените по делото разноски, изчислени съразмерно на отхвърлената част на исковете.
Подадена е въззивна жалба от ответника - А.Г.А. срещу решение №136948 от 05.06.2017г., постановено по гр.д.№42448/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Твърди се, че СРС е приел за доказано, че ответникът се явява потребител на топлинна енергия за процесния недвижим имот и исковия период на основание подадена молба-декларация, която е била оспорена по надлежния ред и като частен документ няма обвързваща съда доказателствена стойност. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление, както и представени по делото документи, от които не се установява количествените и качествените параметри на доставената в имота топлинна енергия за процесния период. Поддържа се, че от констатациите на вещото лице, изготвило приетата по делото СТЕ, се установява, че СТИ не е преминало в срок метрологична проверка, поради което не е годно да отчита доставената в имота топлинна енергия, с който факт СРС не се е съобразил при постановяване на съдебното решение, с което частично са уважени предявените искове. Твърди се още, че размерът на таксата за услугата дялово разпределение, която следва да се заплаща от потребителя, не е доказан, както и не са представени доказателства относно методиката, по която дружеството-ищец е начислило процесната такса. Допълнителни съображения в същия смисъл са изложени и в писмени бележки, обективирани в депозирана молба от 08.05.2018г.. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представена молба от 17.05.2018г. се взема
становище относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да постанови
съдебен акт с който да потвърди решението на СРС
в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.Г.А. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете
за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на
СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно
от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за частична основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - А.Г.А. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови обжалваното
съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените искове, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията, предмет на предявените искове, са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника
топлоенергия, както и че същият е изпаднал в забава, тъй като задължението за
заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Въззивният състав споделя
изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията,
предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се
добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото не
се установява да е сключен договор между страните. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото е представена
молба-декларация от въззивника от 02.12.1996г. за откриване на партида на
негово име досежно процесния топлоснабен имот. Макар и формално становището на
въззивника е в смисъл, че оспорва подписа върху представената молба-декларация
от 02.12.1996г. доколкото тежестта на доказване на неистиността на документа
пада на страната, която го е оспорила /по аргумент на чл.193, ал.3 от ГПК/, и
при липсата на ангажирани доказателства в подкрепа на заявеното становище, то
следва да се приеме, че същата представлява годно писмено доказателство,
съдържащо неизгодни за оспорващата страна факти и обстоятелства. Отделно от
горното въззивният съд счита, че косвено доказателство, че въззивникът е
собственник на процесния топлоснабден имот, е представеното по делото съдебно
решение от 08.04.2016г., постановено по гр.дело №79496/2015г. по описа на СРС,
Г.О., 142 състав. Така цитираното съдебно решение е постановено по предявен от
въззивника срещу ищцовото дружество отрицателен установителен иск за недължимост
на суми за доставена топлинна енергия досежно същия недвижим имот макар и за
друг период, т.е. следва да се приеме, че самият въззивник предявявайки срещу ищцовото дружество макар и за друг период от време
отрицателен установителен иск за недължимост на суми за доставена топлинна
енергия поради погасяването им по давност, сам признава неизгоден за
себе си факт, че се явява потребител на топлинна енергия досежно процесния
недвижим имот. Следователно от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се обосновава
извода, че ответникът е собственик на процесния топлоснабдения
недвижим имот, предвид на което и по горните мотиви на съда същият се
явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. С оглед на това правилно първоинстанционният съд е
приел, че през исковия период ответникът е имал качеството потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по договорното
отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан
обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна
енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника
е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата
етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на
месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При
кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството
на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени
в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ.
На следващо място неоснователен е доводът на въззивника, че след като по
отношение на СТИ е пропуснат 24-месечния законов срок за метрологична проверка,
то от същото не може да се установи доставената в имота топлинна енергия.
Вещото лице-топлотехник изрично е посочил в изготвеното от него заключение на
СТЕ, че от техническа гледна точка макар че метрологичната проверка е била извършена
след изискуемия срок, след като е дадено заключение „съответства”, то това е
основание да се приеме, че за процесния период е налице годно СТИ, от което се
установява доставеното количество топлинна енергия за топлоснабдения имот за
исковия период от време. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист
в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на
разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на
което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказани количествата доставена на същия топлинна енергия. Стойността на
услугата дялово разпределение за исковия период е изчислена в ССчЕ, предвид на което изложените
във въззивната жалба доводи за недоказаност на размера на претендираната услуга
дялово разпределение са изцяло неоснователни. Вземането за услугата дялово
разпределение е част от общото вземане на ищеца за доставена топлоенергия и съгласно
чл.22, ал.2 от Общите условия, част от сключения между страните договор за
доставка на топлинна енергия, клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата дялово разпределение. Предвид изложеното правилно е прието от СРС, че
ответникът дължи заплащане на ищеца и на претендираната стойност на услугата
дялово разпределение за исковия период, чийто размер е доказан от приетото
заключение на ССчЕ.
По отношение на предявения иск
чл.86, ал.1 от ЗЗД въззивният съд на основание чл.272 от ГПК препраща към изложените
от СРС мотиви, които счита за законосъобразни и изчерпателни, обосновани при
правилна преценка на събраните по делото доказателства, без да излага собствени
такива.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните,
като дължимостта на последните следва от нормите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. С постановеното
определение от 01.09.2017г. по реда на чл.248 от ГПК първоинстанционният съд е
отстранил допуснатия пропуск при математическото изчисляване на присъдените в
полза на ищеца разноски.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №136948 от 05.06.2017г., постановено по
гр.д.№42448/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, поправено в
производство по реда на чл.247, ал.1 от ГПК с решение от 01.09.2017г., както и
определение от 01.09.2017г., постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, в обжалваните
части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./