№ 22064
гр. София, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110132835 по описа за 2025 година
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД – за прогласяване за нищожен на договор за паричен заем, поради
противоречие със закона, а в условията на евентуалност иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за прогласяване нищожност на процесния договор,
поради накърняване на добрите нрави. Предявени са насрещни искове с правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.чл.79, ал.1, вр.чл.9, ал.1 ЗПК, а в условията
на евентуалност иск с правно основание чл.55 ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от Е. И. Д. против Кредирект
ЕООД, с която са предявени искове за признаване за установено, че сключеният между
страните договор за потребителски кредит № 1231552/21.01.2025 г. е нищожен поради
противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави.
В производството са приети за съвместно разглеждане наред с първоначално
предявения иск, предявени от Кредирект ЕООД против Е. И. Д. осъдителни искове,
както следва: за сумата от 7000,00 лева – представлява главница по договор за паричен
заем № 1231552/21.01.2025 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане и в условията на
евентуалност, в случай, че процесния договор бъде обявен за недействителен – за
сумата от 7000,00 лева, представляваща неизплатената чиста стойност на кредита по
договор за паричен заем № 1231552/21.01.2025 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на 21.01.2025 г. сключила с ответното
1
дружество „Кредирект“ ЕООД договор за потребителски кредит № 1231552, по силата
на който й била предоставена в заем парична сума в размер на 7 200 лв., при фиксиран
ГЛП от 50,00 % и ГПР от 63,31 %. Поддържа, че така сключения договор нарушава
разпоредбите на ЗПК, тъй като липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР и какво друго е включено в него извън фиксирания годишен
лихвен процент. Излагат се и доводи за нищожност на клаузата от договора,
предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, тъй като води
до допълнително увеличаване размера на задълженията, а от друга страна излиза
извън присъщите и функции и цели неоснователно обогатяване, което накърнява
добрите нрави. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищцата моли
съда за уважаване на иска и присъждане на сторените в производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се
изразява становище, че нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор. В конкретния случай неустоечната клауза не е
част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните,
за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Поддържа се още,
че процесния договор е сключен при добросъвестно договаряне от страна на ответното
дружество и при спазване на изискванията на ЗПК, а ГПР е в съответствие с
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК. Сочи се още, че договорът е сключен изцяло по
волята на ищцата, като кредиторът е осигурил достатъчен срок за предоставяне на
договореното обезпечение – 14 дни, който срок съвпада със срока за отказ от договора.
Ето защо, дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема,
то кредитополучателят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на
отказ от договора. Излагат се доводи, че през периода от 2023г.-2025 г.
кредитополучателят е сключил с дружеството общо шест договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, което
опровергава твърденията на ищцата за липса на достатъчно информация относно
крайния размер на задължението и накърняване на добрите нрави. По изложените в
отговора доводи се иска отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски.
В срока за отговор ответникът обосновава и интерес от насрещен иск за сумата
от 7000,00 лева, представляваща предсрочно изискуема главница по процесния
договор за кредит, за което към насрещната искова молба прилага уведомление, тъй
като от датата на сключване на процесния договор кредитополучателя е платил
единствено сумата от 200,00 лева. В условията на евентуалност, в случай, че съдът
намери договора за недействителен, в ответникът обуславя правен интерес от
насрещен иск срещу първоначалния ищец за сумата от 7000 лева главница,
представляваща чистата стойност на кредита. Претендира законна лихва върху
главниците и разноски по производството.
2
В отговора на насрещната искова молба ответникът Д. изразява становище за
недопустимост и неоснователност.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание без възражения от страните съдът е обявил за ненуждаещо се от
доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит № 1231552/21.01.2025 г., по силата на който Кредирект ЕООД е
предоставило на Е. И. Д. кредит в размер на 7200,00 лева.
От приложения по делото договор за потребителски кредит №
1231552/21.01.2025 г. се установява още, че ответникът е предоставил на ищеца сума в
размер на 7200,00 лева при ГЛП 50 % и ГПР 63,31 %, която сума потребителят се е
задължил да върне за срок от 18 месеца, съгласно обективиран в договора погасителен
план. Посочено е още, че общата сума, която потребителят се задължава да плати на
кредитора е в размер на 10 970,63 лева. Предвидено е задълженията на
кредитополучателя по договора да бъдат обезпечени чрез представяне на банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 6 от договора – банкова
гаранция или поръчители, които следва да отговарят на следните завишени
изисквания: при един поръчител – осигурителен доход в размер не по-малко от 3 пъти
размера на минималната работна заплата, а при двама поръчители - да имат
осигурителен доход в размер на не по-малко 2 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната за всеки; не са поръчители по други договори за кредит, сключени
с кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени със кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
получавания от тях доход. Обезпечението е следвало да се предостави в тридневен
срок от сключването на договора. С клаузата на чл. 13, ал.5 от договора е предвидено
възникване на вземане за неустойка - в случай че заемателят не предостави
обезпечение, той дължи на кредитора неустойка в размер на сумата от 6954,81 лева.
По делото е приложено извлечение за извършените и предстоящи плащания по
процесния договор, актуално към датата на подаване на насрещната искова молба.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Сключеният между страните договор за потребителски кредит попада в обхвата
на чл.9, ал.1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят
3
е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него
се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от
кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените
изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя:
физическо лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към
финансовия и кредитния им статус или банкова гаранция в двоен размер на цялото
задължение на заемателя по договора и срока за представянето му- двудневен,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение
до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза
въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да
осигури банкова или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени
изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер
от 7200 лева с кратък срок на погасяване. Следва да се отбележи още, че изискване на
обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
клаузата за неустойка от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля и
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
На следващо място е налице нарушение на императивното изискване на чл.11 и
чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
4
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
неустойката, не нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност
би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както се посочи
и по-горе, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в
лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.
В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде
включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно и сами по себе
си клаузите за неустойки се явяват нищожни с оглед нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи
при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК.
Ето защо предявеният главен установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен. С оглед предходното не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие за
разглеждане на евентуално предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД.
Предвид уважаването на главния иск, следва да бъде разгледан предявения
насрещен иск:
По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде
уважен на основание чл.23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при
положение че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла
на чл.22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС - решение № 50174/26.10.2022
5
г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. №
1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и др., според които договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
При недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по
предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта
на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна
давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в
специалния ЗПК.
С оглед предходното и изводите за недействителност на процесния договор за
кредит, то предявеният главен насрещен иск следва да се отхвърли и да се уважи на
евентуално заявеното основание – чл. 23 ЗПК за пълния предявен размер на
главницата, представляваща чистата стойност на кредита, получена от ответника по
този иск. Съгласно актуалната съдебна практика съдът не следва да присъжда лихва за
забава от предявяване на иска до плащането /в този смисъл са Решение по дело
С520/21 СЕС и Решение № 129/30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. по описа на ВКС/.
За пълнота на изложението и във връзка с изложените в отговора на исковата
молба доводи относно добросъвестността в гражданските отношения и възраженията,
че била налице злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като между страните са
били сключени множество договори за кредит, въз основа на което следвало да се
приеме, че ищецът познава кредитния продукт на ответника, като от поведението му и
трайните им отношения ставало ясно, че ищецът изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечения по кредитите, а целял да се обогати неоснователно за сметка
на дружеството, като впоследствие води дела като процесното, не променят изводите
6
на съда за изхода от спора. Ответникът е този, който съдът приема, че като
икономически по-силна страна е предопределил съдържанието на процесния договор,
в т.ч. е начислил допълнително възнаграждение в своя полза, именувайки същото
неустойка, което е оскъпило цената на кредитния продукт (независимо дали
параметрите му са били известни на потребителя). Действията на потребителя,
предприети в защита на субективните му права, не могат да бъдат дефинирани като
злоупотреба с права. А възражението, че ищецът въобще не е имал намерение да
предостави обезпечения по договора за кредит, а е целял да води искови производства
като настоящото, за да се обогати, съдът не следва по-подробно да анализира, предвид
че по-напред в мотивите си прие, че поставените изисквания от кредитора, на които е
следвало да отговарят тези „обезпечения“, са фактически неизпълними от
потребителя.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на първоначалния ищец
следва да бъдат присъдени разноски за държавна такса /438,83 лева/ и адвокатско
възнаграждение. Видно от приложения по делото договор за правна защита и
съдействие е, че същият служи като разписка единствено за сумата от 1500,00 лева,
като до приключване на съдебното дирене по делото не са представени доказателства
за платена по банков път сума до договорения размер от 3000,00 лева. Съдът намира
направеното от ответника възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за
основателно. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа
сложност, която да е обусловена от събирани в производството доказателства и
доказателствени средства, като производството е приключило с провеждането на едно
открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е
явил. Ето защо, като взе предвид горепосочените критерии, съдът намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено да сумата от 400,00 лева. С
оглед предходното ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата
сумата от общо 838,83 лева.
Ищецът по насрещния иск също има право на разноски на основание чл.78, ал. 1
ГПК. Същите са в размер на сумата 280,00 лева за държавна такса и 480 лева с ДДС за
заплатено адвокатско възнаграждение или общо 760 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. И. Д., ЕГН ********** срещу
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД,
7
нищожността на договор за потребителски кредит № 1231552/21.01.2025 г., сключен
между страните, поради противоречието му със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 против Е. И. Д.,
ЕГН **********, насрещен иск с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.чл.79,
ал.1, вр.чл.9, ал.1 ЗПК – за сумата от 7000,00 лева, представляваща предсрочно
изискуема главница по договор за потребителски кредит № 1231552/21.01.2025 г.
ОСЪЖДА Е. И. Д., ЕГН ********** да заплати на основание чл.23 ЗПК на
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 сумата от 7000 лева, представляваща чистата
стойност на сумата, получена от кредитополучателя по договор за потребителски
кредит № 1231552/21.01.2025 г., като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на законна
лихва върху главницата, считано от предявяването на насрещния иск до окончателното
плащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 да
заплати на Е. И. Д., ЕГН ********** сумата от общо 838,83 лева, представляваща
направени разноски в производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Е. И. Д., ЕГН ********** да заплати на
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 сумата от общо 760,00 лева, представляваща
направени разноски в производството пред първоинстанционния съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8