Р Е Ш Е Н И Е
Номер 14.02.2020
г. Град С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 14.01. 2020 г.
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТЪР ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ: АННА ТРИФОНОВА
РУМЯНА
ТАНЕВА
Секретар: СТОЙКА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдията ТРИФОНОВА
в.т.д. № 1421 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обжалвано е решение №
414/18.06.2019 г. постановено по гр.д. №185/2019г. по описа на Районен съд –
гр.К., с което е отхвърлен предявеният от „Ф.И.“ ЕАД против О.М.А. иск с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК с цена на иска: 739,01 лв. за
установяване на вземане за сумата от: 356,71 лв. главница; 195,08 лв. договорна
лихва за периода от 08.08.2016 г. до 12.12.2016 г.; 76,86 лв. - лихва за забава за периода от
09.08.2016 г. до 11.10.2018 г.; 110,36 лв. – такси за периода от 08.08.2016 г.
до 12.12.2016 г. и законната лихва върху
главницата за периода от 29.10.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението по ч.гр.д. №2782/2018 г. на
Районен съд - К., като неоснователен и недоказан.
Въззивникът
„Ф.И.“ ЕАД излага доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност.
Направено е искане да се отмени изцяло първоинстанционното решение, като вместо
това да се уважи предявения иск с правно основание чл.422 ГПК. Няма искания за
събиране на доказателства. Претендира за разноските пред двете инстанции.
Постъпил е отговор на
въззивната жалба, с който въззиваемият, чрез особения
си представител е взел становище по наведените в жалбата оплаквания, с искане
да се потвърди решението.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по
първоинстанционното и въззивното производства, намира
за установено следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове
за установяване съществуването на вземане с
правно основание чл.422, вр. с чл.415 от ГПК.
Ищецът, чрез процесуалния си представител сочи, че на 18.07.2016 г. между „С.К.“
ООД, ЕИК *** и О.М.А. бил сключен Договор за потребителски паричен заем с номер
80630. Дружеството предоставило в заем
парична сума в размер на 400,00 лв., а длъжникът се задължил да я върне ведно с договорените
лихви, такси и неустойки на 21 месечни погасителни вноски.
Сочи, че ответникът преустановил
плащанията, като падежът на първата неплатена вноска настъпил на
08.08.2016 г. В този случай съгласно договора се дължало договорно обезщетение
за забава. Крайният срок за изпълнение на договора бил на 12.12.2016 г., с което
ставал изискуем целият неизплатен остатък.
На 10.04.2017г. между „С.К.“ ООД и „Ф.И.“ ЕАД било сключено конкретно
споразумение за цедиране на вземания към Рамков договор за покупко-продажба на
вземания от 06.03.2017 г.. По силата на договора и на основание чл. 99, ал. 2 ЗЗД титуляр на вземанията по договора за паричен заем, вкл. вземанията, претендирани в настоящото производство, ставало второто
дружество. В изпълнение на задължението си за уведомяване, дружеството
изпратило писмено уведомление до длъжника, но пратката се върнала в цялост.
Предвид това моли съда да се
разпореди приложеното писмено уведомление за извършената цесия да бъде връчено
на ответната страна, ведно с исковата молба. /В този смисъл е и Решение №
123/24.06.2009г. на ВКС по т.д.№ 12/2009г.,И т.о.,ТК/.
Ищцовото дружество подало заявление по чл. 410 ГПК, било
образувано ч.гр.д. 2782/2018 г. по описа на РС - К. и била издадена заповед за
изпълнение.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че към
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК в съда от страна на „Ф.И.“ ЕАД, О.М.А.,
дължи сумата на размер на: 356,71 лв.
главница, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното плащане на вземането; 195,08 лв. – договорна лихва
от 08.08.2016 г. до 12.12.2016 г.; 76,86 лв. – лихва за забава от 09.08.2016 г.
до 11.10.2018 г.; 110,36 лв. – такси за периода 08.08.2016 г. до 12.12.2016 г. Претендира
за разноски в заповедното и в настоящото производство
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от назначения от съда
особен представител на ответника. Същият твърди, че искът е недопустим и
неоснователен.
От представения по делото Договор за паричен заем № 80630/18.07.2016 г., се
установява, че „С.К.“ ООД е предоставил заем на О.М.А. в размер на 400 лв. със
срок на връщане 21 седмични вноски, като ГПР бил в размер на 49,068 %.
От представеното заверено копие от Рамков договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ от 06.03.2017 г. се установява, че титуляр на вземанията по договора за
паричен заем, предмет на настоящото производство, става „Ф.И.“ ЕАД - гр. София.
В представения по делото приемо-предавателен протокол
е посочен кредита на ответника О.А..
Представено е пълномощно, с което „С.К.” ООД упълномощава ищцовото дружество да уведоми от тяхно име всички длъжници
по вземания по кредити, които дружеството е цедирало
с посочания Рамков договор за покупко-продажба на
вземания /цесия/ от 06.03.2017 г. за извършената цесия. Представено е и
потвърждение за сключена цесия на осн. чл. 99, ал. 3
от ЗЗД от „С.К.“ ООД.
По делото процесуалният представител на ищеца сочи, че в изпълнение на
задължението си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД бил направен опит чрез изпращане на
писмено уведомление да се уведоми длъжника за направеното прехвърляне, но
пратката се върнала в цялост. В този смисъл, ищецът моли уведомлението за
цесията да бъде връчено на ответника заедно с исковата молба.
Видно от приложеното към ч. гр. д. № 2782/2018 г. по описа на РС-К., въз
основа на заявление от „Ф.И.“ ЕАД - гр. София против О.М.А. е издадена заповед
№ 1618/30.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
сумите, които са предмет на настоящото производство. Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК и в срока по чл.415,
ал.4 вр. с ал.1, т.2 от ГПК кредиторът е предявил
иска за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника в едномесечния
срок.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне
за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало
от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/,
законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за
прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че
е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор за уведомяване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с връчване на същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено
като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78
от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т.
о. и др.
В случая цедентът е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. По делото няма данни
уведомлението да е връчено на ответницата О.А. преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Въззивният съд не приема, че длъжникът е уведомен за
извършената цесия на вземанията, чрез връчване на препис от исковата молба с
приложенията на назначения особен представител на ответника.
Процесуалното
представителство може да произтича от закона /в случаите на изрично уредено
законно представителство/ или от договор, а представителството чрез особен
представител, макар и регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6
от ГПК/, не е законово, тъй като произтича от акт на съда, при
осъществяване на определените за това предпоставки – в т. см. т. 6 от ТР № 6/06.11.2013
г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният
от съда особен представител не упражнява свои процесуални права, а тези на
страната, която представлява / в т. см. т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/, от което следва, че
особеният представител не е нито законов, нито договорен представител и не може
да приема адресирани до представляваното лице /в случая ответника/
материално-правни изявления на трети лица, каквото безспорно е уведомяването на
длъжника от стария кредитор по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД чрез упълномощения цесионер за
сключения договор за прехвърляне на вземания, а и след като особеният
представител не е осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник
не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения представител.
Поради
това въззивният съд намира, че извършеното прехвърляне
на вземания няма действие по отношение на О.М.А., тъй като за извършеното
прехвърляне не й е съобщено по предвидения от закона ред, т. е. не е спазено
изискването на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД
– цесията не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника.
Ето защо „Ф.И.“ ЕАД няма качеството на
кредитор на ответника О.М.А..
Предвид
гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 414/18.06.2019 г. постановено по
гр.д. № 185/2019г. по описа на Районен
съд – гр.К..
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.