ОПРЕДЕЛЕНИЕ №760
гр. Пловдив, 04.06.2020 г.
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав
в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХОВА
ЗОРНИЦА
ТУХЧИЕВА
като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева частно въззивно
гр. д. № 866 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274
и сл. ГПК
Образувано е по
частна жалба вх. № 18917/17.03.2020 год.,
подадена от "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. "Б." № 49, бл. 53Е, вх. В, чрез процесуален представител
юрисконсулт Н. Л., срещу разпореждане № 1706 от 04.03.2020 г. постановено по ч.гр.
д. № 3523/2020 г. по описа на Районен съд- Пловдив, V- ти гр. с-в, в частта с което е оставено без уважение
искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу Г.Р.Е., ЕГН ********** за сумата от 2563,39 лева - неплатено възнаграждение по допълнителен
пакет услуги и сумата от 20 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземания за периода от 10.11.2018 г. до 03.09.2019 г.
В жалбата са
изложени подробни съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, като е
формулирано искане за отмяната му в атакуваната част и връщане на делото на РС
– Пловдив с указания за издаване на заповед за изпълнение за претендираните
вземания.
С оглед
разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната
страна.
Настоящият съдебен състав на Пловдивски окръжен съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото,
намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и срещу
обжалваем съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията в тази насока
са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд,
предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по
обжалване на определения. Според мотивите на цитираното тълкувателно решение
съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява
доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната
жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава
въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява
своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност
не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за
незаконосъобразност.
Следователно и въззивната инстанция в производството
по чл. 274 и
сл. ГПК дължи освен проверка за валидност и допустимост на
обжалвания съдебен акт, и такава досежно неговата правилност без да е обвързана
от доводите за незаконосъобразност, посочени в частната жалба.
В
настоящия случай РС – Пловдив е бил сезиран от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Г.Р.Е.,
ЕГН ********** за вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит №
********** от 27.06.2018 г., както следва: 2816,99 лева – главница; сумата от 820,02 лв. - договорно възнаграждение за периода от
26.12.2018 г. до 03.09.2019 г.; неплатено възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги в размер на 2563,39 лева; неплатени такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 20,00 лева, дължими за
периода от 10.11.2018 г. до 03.09.2019 г. и
сумата от 135,18 лв.- лихва за забава за периода от 27.08.2018 г. до
03.09.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 02.03.2020
г. до окончателното ѝ изплащане, както и
разноски по делото за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
За да
откаже издаване на заповед за изпълнение по отношение на възнаграждението за
допълнителен пакет услуги в размер на 2563,39 лева, заповедният съд е приел, че
в тази му част искането се основава на нищожни, неравноправни клаузи по смисъла
на чл. 143, ал. 1, т. 5 и т. 19 от ЗЗП. Изложил е подробно и аргументирано
становище за противоречие на договорните клаузи, установяващи дължимост на
процесното вземане с императивните разпоредби на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и
чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2,
т. 2 ГПК, заповедният съд е задължен да се произнесе по въпроса за
противоречието на искането със закона или с добрите нрави. Или казано по друг
начин – съдът още на фаза на заповедно производство следва да осъществи защита
на по – слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, като
регламента на чл. 411, ал. 2, т.2 ГПК
предоставя възможност съдът да гарантира в пълна степен правата на
потребителя като прехвърля тежестта на кредитора да докаже съществуването на
вземането си в осъдително исково производство.
В тази връзка следва да бъде посочено, че към
настоящия момент е в сила новата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Нормата
е императивна и задължава заповедния съд да следи за наличието на неравноправни
клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор или е
налице обоснована вероятност за това. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК
предвижда, че когато вземането произтича от договор, сключен с потребител (какъвто е процесния
случай),
към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички
негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има
такива.
С оглед характера
на посочените в договора "допълнителни услуги", за които е предвидено
възнаграждение /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за
отлагане, намаляване и смяна на дата на падеж на погасителни вноски и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства/, се налага изводът,
че същите се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от
кредитора. При това положение следва да се приеме, че целта на посочената
договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в
противоречие с добрите нрави /принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения/ и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ето защо по отношение на посоченото вземане заявлението за издаване
на заповед за изпълнение правилно е било отхвърлено.
Относно разходите
и таксите за извънсъдебно събиране,
настоящият въззивен състав изцяло споделя доводите на първостепенния съд за
неравноправност на същите на основание чл. 143 т. 5 и т. 19 ЗЗП, като тези
клаузи на тарифата са в противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Както
вече беше посочено, според цитираната норма, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива по
управление на кредита. Този вид дейност на кредитора се компенсира и отчита при
определяне размера на възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ елемент е. Следователно
уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата
на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено
придава на клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно обогатяване
на кредитора и заобикаляне на забраната на чл. 33 ЗПК.
Гореизложеното
обуславя правилност на атакувания съдебен акт, поради което същия следва да
бъде потвърден, а частната жалба да се
остави без уважение.
Съгласно т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК
определението на въззивния съд в заповедното производство не подлежи на
обжалване.
По изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1706 от 04.03.2020 г., постановено по частно гражданско дело № 3523 по описа за 2020 година на РС- Пловдив, V- ти граждански състав
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: