Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 24. 11. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори
юли две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Маргарита
Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр.
дело № 8215 по описа на Софийския
градски съд за 2019 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна
жалба от ответницата в първоинстанционното производство Ю.Л.К. (въззивница)
чрез особения представител адвокат С.С. срещу решение
№ 72656, постановено на 22. 03. 2019 г. от Софийския
районен съд, 41-ви състав, по гр.
дело № 77884 по описа за 2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първостепенният съд частично
е уважил предявените искове за присъждане на обезщетение за лишаване от правото
на ползване на идеални части от недвижим имот в периода 09. 11. 2012 г. – 16.
08. 2017 г. с правно основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) за
сумата 14 971 лева и 50 стотинки от общо претендираните
24 840 лева.
Въззивницата-ответница обжалва
решението в частта, в която
първостепенният съд е уважил исковете за сумата до 9 081 лева и 10 стотинки и по-точно за периодите: 09. 11. 2012 г. – 01. 04. 2013 г.; 01. 10. 2013 г. –
01. 04. 2014 г.; 01. 10. 2014 г. – 01. 04. 2015 г.; 01. 10. 2015 г. – 01. 04.
2016 г.; и 19. 08. 2016 г. – 16. 08. 2017 г. Оспорва решението в обжалваната
част като неправилно и незаконосъобразно. Развива доводи, че за определянето на
размера на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС от изключително значение е обстоятелството
как съсобствената вещ е била използвана от лишения от
ползването съсобственик. Поддържа, че ако ползването е било периодично, то и
обезщетението следва да бъде определено като за периодично ползване. В противен
случай присъждането на обезщетение за период, през който лишеният от ползването
съсобственик не би използвал общата вещ, би довело да неоснователното му
обогатяване за сметка на другия съсобственик. Заявява, че в разглеждания случай
от самата искова молба, а и от събраните по делото доказателства се установява,
че ищците са ползвали поземления имот периодично и сезонно през месец април –
месец септември, а къщата изобщо не е била ползвана. Отделно от това намира, че
първостепенният съд неправилно е присъдил и обезщетение за периода 19. 08. 2016
г. – 16. 08. 2017 г., като обосновават, че забавянето да бъде предадено
владението се дължи единствено на бездействието на ищците, които не потърсили
нито доброволно, нито своевременно принудително изпълнение. Добавят, че
задължението да бъде предадено владението на имота след уважаване на иск по чл.
108 ЗС е търсимо, а не носимо,
и за да изпадне длъжникът в забава е необходимо кредиторът да е поискал
изпълнение. Иска от въззивния съд да отмени решението
в обжалваната част и да остави исковата претенция без уважение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпи
отговор на въззивната жалба от ищците в първоинстанционното производство П.И.П. с ЕГН **********,
адрес ***, и М.П.П. с ЕГН **********, адрес ***, и
двамата със съдебен адрес *** (въззиваеми), чрез
упълномощения процесуален представител адвокат Д.Й.. Оспорват въззивната жалба. Заявяват, че периодите, за които според въззивницата-ответница не се дължи обезщетение, са
самоволно определени. Намират, че лишаването от ползването през целия период е
било доказано по безспорен начин, включително в съдебния процес по чл. 108 ЗС.
Обосновават, че начинът на ползването на общата вещ в миналото (преди писмената
покана) не определя размера на обезщетението занапред. Твърдят, че лишаването
от ползването е довело до промяна в житейските им планове във връзка с ползването
на спорния имот. Добавят, че обезщетение се дължи не само за личното ползване
на имота, като се позовават на Тълкувателно решение № 7/2012 на ВКС. То не би
могло да зависи от ежедневното ползване на имота, защото хората пътуват по
работа, посещават други населени места за почивка или ползват други имоти и на
практика няма как ползването на един имот да се осъществява ежедневно. Освен
това поддържат, че е било доказано ползването на имота от техни близки. Оспорват
и доводите за тяхна забава през периода от влизането в сила на съдебното
решение до въвода във владение, като заявяват, че
съответният период е нормален с оглед изпълнението на формалностите и
законосъобразното провеждане на процедурата, както и че въззивницата-ответница
е била осъдена да предаде владението, но не го е направила, поради което не
може да постигне благоприятен резултат от собственото си противоправно
поведение. Искат от въззивния съд да потвърди
обжалваното решение. Претендират разноски.
След
като съобрази доводите във въззивната жалба и
отговора на въззивната жалба, както и събраните от първоинстанционния съд доказателства, Софийският градски
съд направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е постъпила в законоустановения
срок срещу обжалваем съдебен акт от заинтересована
страна и чрез надлежно назначен процесуален представител. В случая не се
изисква да е представен документ за авансово внесена държавна такса (т. 7 от
Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълк. дело № 6
от 2012 г. на ОСГТК на ВКС). При това положение въззивната
жалба следва да се приеме за процесуално допустима.
При служебна
проверка въззивният съд констатира, че решението на
първата инстанция е валидно, а в обжалваната част и допустимо. Относно
правилността му в обжалваната част втората инстанция е ограничена от изложените
във въззивната жалба доводи (чл. 269, изр. второ ГПК)
и приема следното.
Делото е
свързано с ползуването на следните два недвижими
имота в периода 09. 11. 2012 г. – 16. 08. 2017 г.: едноетажна къща със
застроена площ 47, 21 кв. метра, изградена в поземлен имот с идентификатор
68134.508.1195 и с площ 506 кв. метра, който поземлен имот се намира в град
София, кв. „*********
Предмет на
делото са два субективно съединени иска с правни основания чл. 31, ал. 2 ЗС за
присъждане на обезщетения за лишаване от ползуването
на имота през съответния период. С оглед на конкретните твърдения в исковата
молба в тежест на въззиваемите-ищци е да установят
при условията на пълно и главно доказване, че са придобили в съпружеска
имуществена общност 1/2 идеална част („3/4 от 2/3 ид.
ч.“) от правото на собственост върху поземления имот, съответно 1/2 идеална
част от правото на собственост върху едноетажната къща, че въззивницата-ответница
ги е лишила от ползуването на къщата и поземления
имот съобразно дяловете им от съсобствеността през есента на 2012 г., като е
сменила ключалката на външната врата, че въззивницата-ответница
е получила писменото им поискване да ползуват общата
вещ според дяловете им от нея на 02. 11. 2012 г., както и размерите на
предявените искове (пазарната стойност на ползуването
на имота през процесния период). Въззивницата-ответница
не носи тежест на доказване.
Страните не
спорят, че въззиваемите-ищци са сключили брак преди
1979 г. На 08. 08. 1979 г. въззиваемият-ищец П.И.П.
купил 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесната
къща, както и 1/2 идеална част („3/4 от 2/3 идеални части“) от правото на
собственост върху поземления имот. Така придобитите идеални части от правото на
собственост върху всеки един от двата процесни имота
попаднали в бездялова съпружеска имуществена общност
с въззиваемата-ищца М.П.П.
на основание чл. 13, ал. 1 от Семейния кодекс (обн.
„ДВ“, бр. 23 от 1968 г., отм. „ДВ“, бр. 41 от 1985 г.). Че въззиваемите-ищци
са собственици на 1/2 („3/4 от 2/3“) от поземления имот и построената в него
сграда е установено в отношенията им с въззивницата-ответница
и със сила на пресъдено нещо въз основа на решение № I-41-108, постановено на 26. 09. 2014 г. от Софийския районен съд по гр. дело №
60755 по описа за 2012 г., с което е уважен иск по чл. 108 ЗС. Освен това
страните не спорят, а и от данните по делото се установява, че въззивницата-ответница преди началото на процесния период по силата на договор за дарение и за
покупко-продажба е придобила идеални части от правото на собственост върху
поземления имот и изгрдената в него къща, тоест още
през 1990 г. между страните по делото е възникнала съсобственост (л. 90 и л. 64
от делото на районния съд).
Въззивницата не оспорва фактическите констатации на
първостепенния съд, че през 2012 г. ищците са били лишени от ползуването на къщата и дворното място чрез подмяна на
патрона на вратата за дворното място и на катинара за гаража. По това време
къщата и дворното място били ползувани от сестрата на
въззивницата-ответница и членовете на нейното
домакинство. Не се оспорва, а и от данните по делото се установява, че с
нотариална покана въззиваемите-ищци са поискали от въззивницата-ответница да им осигури достъп до къщата и
дворното място в едноседмичен срок, като в противен случай са поискали
обезщетение за ползването на земята и сградата в размер на 450 лева месечно,
като нотариалната покана е била връчена на въззивницата-ответница
на 05. 11. 2012 г. (л. 11 – 12 от делото на районния съд). От въззивницата-ответница е постъпил отговор на нотариалната
покана, с който тя е оспорила правата на въззиваемите-ищци,
тоест отказала е да им предостави достъп до имота (л. 69 от делото на районния
съд). Достъп до поземления имот, а с това и до къщата въззиваемите-ищци
получили на 16. 08. 2017 г. след въвод във владение,
при който сестрата на въззивницата-ответница им
предала ключа от дворното място (л. 8 – 9 от делото на районния съд).
При така
установената фактическа обстановка първостепенният съд е формирал правилни
юридически изводи. За личното ползване е ирелевантно
по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени
свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или
чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е
само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират (Тълкувателно решение № 7 от 2012
г. по тълк. дело № 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС).
Доводите във въззивната-жалба за забава на
кредиторите (въззиваемите-ищци), понеже от влизането
в сила на съдебното решение, с което е бил уважен искът им по чл. 108 ЗС, до въвода във владение те не са потърсили изпълнение на
задължението, е неотносим към предмета на настоящото
дело. Изпълнението на съдебното решение и на задължението за предаване на
владението, произтичащо от него, следва да се разграничава от задължението за
заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Последното задължение възниква на
различно правно основание – отправянето на писмено поискване на лишените от ползуването съсобственици до ползуващия
съсобственик и довеждането на писменото поискване до знанието на ползуващия съсобственик. Елементите на този правопораждащ фактически състав се установяват по
настоящото дело и влизането в сила на решението за предаване на владението не
прекратява правните му последици. Единственият способ за прекратяване на
правото за обезщетение за лишаване от ползуването е неползуващите съсобственици да започнат да ползуват имотите съобразно предназначението им и наспроти дяловете им в съсобствеността или поне ползуващият собственик да им предложи това ползуване, а неползуващите
съсобственици да го откажат (или да бъде прекратена съсобствеността). Освен
това периодът от влизането в сила на съдебното решение, с което е уважен искът
по чл. 108 ЗС, до въвода във владение, не може да се
приравни на отказ на лишените от ползуването
съсобственици да получат ползуването, защото този
период е сравнително кратък (една година) и през него те са осъществявали
редица процесуални действия, насочени към възстановяване на владението върху
съответните идеални части от правото на собственост върху имотите (снабдяване с
изпълнителен лист, образуване на изпълнително производство, насрочване на въвод във владение, извършване на въвод
във владение). В настоящия случай след получаването на писменото поискване на
05. 11. 2012 г., , въззиваемата-ответница не е
предоставила ползуването и е възникнало правото на
обезщетение, а въззиваемите-ищци са започнали да ползуват имотите съобразно предназначението им и според
дяловете им в съсобствеността чак с въвода във
владение на 16. 08. 2017 г., от който момент се е прекратило правото им на обезщетение.
Неоснователни
са доводите на въззивницата-ответница, свързани със
сезонното ползуване на имота. Писменото поискване е
едностранно волеизявление на лишените от ползуването
съсобственици, в което те биха могли да очертаят периодите (сезоните), за които
искат да ползуват имотите по предназначение и в
съответствие с дяловете си от съсобствеността, ако такава е волята им. В
дадения случай едностранното изявление на въззиваемите-ищци
е ясно и не подлежи на тълкуване. В него не се иска периодично (сезонно) ползуване на съсобствените имоти.
При положение, че процесните имоти не са по
предназначение за сезонно ползуване, то няма пречка
съсобствениците да поискат занапред да ги ползуват
целогодишно, дори и дотогава да са ги ползували
сезонно. Веднъж отправено, писменото поискване се разпространява неограничено
във времето до възстановяването на ползуването (или
до отказа то да бъде получено, съответно до прекратяването на съсобствеността)
и не е нужно за отделни периоди докато съсобствениците са лишени от ползуването те да отправят отделни покани (решение № 466 от
2010 г. по гр. дело № 4249 от 2008 г., IV г. о. на ВКС).
За да бъде отговорено на всички доводи на въззивницата, дворното място е урбанизиран поземлен имот с
начин на трайно ползуване – ниско застрояване, а не
земеделска земя, и има обслужващо предназначение спрямо изградената в него
едноетажна жилищна сграда (къща). Основно значение за ползуването
му според това обслужващо предназначение има достъпът до изградената в него
едноетажна жилищна сграда (къща), а не отглеждането на насаждения. Ползуването на дворното място за достъп до къщата, за която
няма данни да е за сезонно ползуване, не зависи от
промяната на годишните времена.
По изложените
съображения решението на първоинстанционния съд
трябва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Разноски. Предвид
изхода на делото в полза на въззиваемите следва да
бъдат присъдени сторените в хода на въззивното
производство съдебни разноски. Те се свеждат до определения и внесен депозит за
възнаграждаване на особения представител на въззивницата
в размер на 392 лева и 2 стотинки (по 196 лева и 1 стотинка за всеки въззиваем).
Освен това въззивницата трябва да бъде осъдена да заплати в полза на
Софийския градски съд държавната такса за неоснователната въззивна
жалба. Предвид обжалваемия интерес тя възлиза на 181
лева и 62 стотинки.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 443525, постановено на 04. 07. 2018 г. от Софийския
районен съд, 56-и състав, по гр. дело
№ 36591 по описа
за 2017 г.
в обжалваната част, в която Ю.Л.К.
с ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „****купел“, ул. „*********, е осъдена на
основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността да заплати на М.П.П. с ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „*********, и на П.И.П.
с ЕГН **********, адрес ***, сумата в размер на 9 081 лева и 10 стотинки, представляваща обезщетение за
лишаване от ползуването на 1/2 идеални части от
правото на собственост върху едноетажна къща със застроена площ 47, 21 кв.
метра и 1/2 (3/4 от 2/3) идеални части от дворното място, в което същата е
построена, съставляващо имот с идентификатор 68134.508.1195, за периодите: 09. 11. 2012 г. – 01. 04.
2013 г.; 01. 10. 2013 г. – 01. 04. 2014 г.; 01. 10. 2014 г. – 01. 04. 2015 г.;
01. 10. 2015 г. – 01. 04. 2016 г.; и 19. 08. 2016 г. – 16. 08. 2017 г.
ОСЪЖДА Ю.Л.К. с ЕГН **********, да заплати на М.П.П. с
ЕГН ********** сумата в размер на 196
лева и 1 стотинка, представляваща сторени разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Ю.Л.К. с ЕГН **********, да заплати на П.И.П. с ЕГН ********** сумата в размер на 196 лева и 1 стотинка, представляваща сторени разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Ю.Л.К. с ЕГН **********
да внесе по платежна сметка на Софийския градски съд сумата в размер на 181 лева и 62 стотинки, представляваща
държавна такса за разглеждането на въззивната жалба.
Решението подлежи на обжалване при
условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването на преписите.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.