РЕШЕНИЕ
№ 20849
гр. София, 15.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110124712 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Б. И.
Г. срещу „Фератум България“ ЕООД
Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени искове по: 1/
установителен иск с правно основание по чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД и чл. 146 ЗЗП вр.
чл.143, ал. 2, т.10 и т.19 ЗЗП за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 5 от
договор за потребителски кредит № 946178/10.11.2020 г., сключен между ищцата и
ответното дружество, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение – поръчителство от „Ferratum Bank“ в полза на ответника и 2/ осъдителен
иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 50 лв., предявен като
частичен от сумата от общо 287,30 лв., заплатена при липса на основание по
нищожната договорна клауза. Претендира се и законна лихва от предявяване на
исковата молба до погасяването.
Ищцата Б. И. Г. твърди, че на 10.11.2020 г. сключила с ответното дружество
„Фератум България“ ЕООД договор за предоставяне на потребителски кредит №
946178/10.11.2020 г. По силата на договора й била предоставена в заем парична сума в
размер на 1000 лв., срещу задължение да върне на кредитодателя 33,80 лв. договорна
възнаградителна лихва, при ГПР от 49,85%. Посочва, че при сключване на договора
никъде не е бил посочен размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция.
След усвояването на заемната сума ответницата е установила, че следва да заплати
освен заемната сума, заедно с договорна лихва, също така и възнаграждение за
обезпечение с поръчителство в размер на 287,30 лв. или 29% от предоставената в заем
сума. Поддържа, че сключването на договор за поръчителство е било задължително
условие за сключване на договора за кредит, а поръчителството е предоставено от
свързано с кредитодателя лице – Ferratum Bank, като действителният собственик на
1
капитала както на кредитодателя, така и на поръчителя, е един и същ. По този начин
кредитодателят сам обезпечавал своето вземане, получавайки допълнително
възнаграждение за това. Счита, че клаузата на чл. 5. от договора за кредит, в която е
предвидено възнаграждение за предоставяне на поръчителство, е нищожна поради
заобикаляне на закона, тъй като с посочената клауза се покриват разходи във връзка с
предоставяне на заема и се постига сигурна печалба за кредитора, поради което
възнаграждението за предоставяне на обезпечение следва да се включи в ГПР,
потребителят е заблуден относно действителния ГПР и не може да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Твърди също, че клаузата, с
която е уговорено възнаграждение за предоставяне на обезпечение не е била известна
на потребителя при сключване на договора, а потребителят е бил задължен да сключи
договора и на практика не е имал избор дали да сключи договора за обезпечение,
поради което посочената клауза се явява неравноправна клауза в потребителски
договор. Посочва, че уговореното възнаграждение е нищожно.
Оспорва договора за кредит като изцяло нищожен, тъй като не е подписан с
електронен подпис при сключването и е с шрифт, по-малък от размер 12 и посоченият
ГПР не отговаря на действителния.
Твърди, че е заплатила изцяло задълженията си по договора за потребителски
кредит, включително и нищожното възнаграждение за предоставяне на поръчителство,
поради което иска от ответника, който я е получил без основание, да я върне.
Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове като
недопустими и неоснователни. Оспорва допустимостта на иска за нищожност на
клаузата за предоставяне на обезпечение поради липса на пасивна легитимация, тъй
като договорът за гаранция (поръчителство), е сключен между ищеца и „Фератум банк“
(Малта), а исковете са предявени срещу „Фератум България“ ЕООД. Посочва, че
кредитополучателят е имал възможност за избор дали да сключи договор за гаранция с
избран от кредитодателя гарант, или сам да избере поръчител, както и че сключването
на договор за поръчителство/гаранция не е било задължително условие за предоставяне
на кредит, поради което твърди, че оспорваната клауза на чл. 5 от договора е
индивидуално уговорена. Твърди, че преди кредитополучателят изрично да се съгласи
да сключи договор за гаранция, електронната система автоматично е показала
дължимите такси и преддоговорна информация, след което потребителят е потвърдил
със СМС желанието си да бъде обвързан с договора за предоставяне на поръчителство.
Поради това оспорва да е налице заблуждаваща търговска практика относно условията
за сключване на договора за поръчителство. Оспорва твърденията на ищеца, че
възнаграждението по договор за гаранция следва да се включва в ГПР, поради което
противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като поръчителството е възмезден договор и
сключването му не е задължително условие за отпускане на кредит. Моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
С протоколно определение от 23.11.2023 г., съдът, на осн. чл. 214 ГПК е
допуснал изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД чрез
неговото намаляване, като същият се счита предявен за сумата от 28,37 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа страна следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 24.08.2023 г., и
приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание от 19.10.2023 г. без
възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
2
ненуждаещи се от доказване между страните са отделени обстоятелствата, че: 1) между
Б. И. Г. и „Фератум България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит №
946178/10.11.2020 г., по силата на който ищцата е получила в заем сумата от 1000 лв.;
2) с договора за кредит е предоставена в заем парична сума в размер на 1000 лв., с
уговорена договорна възнаградителна лихва от 33,80 лв. и при посочен в договора ГПР
от 49,85%; 3) за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя е уговорено
предоставяне на поръчителство от „Фератум банк“ (Малта) в полза на ответното
дружество.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
От приетия по делото договор за потребителски кредит № 946178/10.11.2020 г.
се установява, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
процесния договор, което обстоятелство е безспорно между тях. По силата на
сключения договор заемодателят се задължил да предостави на заемателя сумата от
1000 лева за срок от 30 дни, с уговорена падежна дата 10.12.2020 г. Ищцата се
задължила да върне сумата от 1033,80 лева, от която сума – лихва от 33,80 лева или
3,38 %. Уговореният ГПР бил в размер на 49,85 %.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
Видно е от заключението, че възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство/гаранция не е включено при изчисляването на ГПР. Вземайки предвид
размера на всички дължими суми, съгласно сключения договор, а именно - отпуснат
кредит – 1000,00 лв., лихва в размер на 3,38 лв., ГПР – 49.85 %, срок на кредита –
погасен след 3 дни, и включвайки възнаграждението по предоставеното обезпечение
под формата на договор за поръчителство от "Фератум Банк" (такса за допълнителна
услуга – гаранция/ поръчителство) в размер на 287,30 лв., вещото лице е стигнало до
заключение, че ГПР по процесния договор възлиза на 389.33 %. Тъй като заемната
сума била ползвана за срок от 3 дни, то дължимата лихва за този период е изчислена на
3,38 лева. При извършените проверки вещото лице е констатирало, че ищецът е
заплатил в полза на ответното дружество по процесния договор за кредит сумата от
общо 1032.00 лв., от които 1000 лв. главница, 3.38 лв. лихва и 28.37 лв. платена сума за
поръчителство. От допълнително приетото заключение по ССчЕ и след извършена
справка в счетоводството на „Фератум Банк“, се установява, че от дължимата сума по
договор за гаранция в размер на 287,30 лева, гарантът е получил чрез превод от
ответника „Фератум България“ сумата от 258,93 лева.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-техническата
експертиза, от което се установява, че процесът по кандидатстване и отпускане на
кредит през интернет страницата на ответното дружество включва попълване и
подаване на искане за потребителски кредит с посочване на параметрите на същия.
Според експертното заключение при избор на обезпечение на кредита, за
кредитоискателя има налична предвидена възможност да кандидатства за кредит с
посочване на физическо или юридическо лице като поръчител. Вещото лице е описало
стъпките при сключване на договора - изпращане и одобрение на посочения от
кредитоискателя електронен адрес на преддоговорна информация под формата на
стандартен европейски формуляр, проекти на документи за сключване на договора,
като е посочило, че при съгласие, потребителят следва да изпрати SMS, че е съгласен
да сключи договора при предложените му условия. Вещото лице е категорично, че
всички тези стъпки са изпълнени при сключване на процесния договор от страните по
него. В тази насока изрично е отбелязало, че на 10.11.2020 г. в 15.11 ч. на електронната
поща, предоставена от ищеца, са изпратени като прикачени файлове стандартен
европейски формуляр и общи условия на ответника, като последният е потвърден чрез
3
върнат към системата SMS. В 15.22 ч. е получено ново съобщение на електронната
поща на ищеца, като са посочени параметрите на кредита, в това число и ГПР от 49.85
% и обща сума за погасяване в размер на 1033.80 лв. Вещото лице сочи, че ищецът е
потвърдила приемането на кредита чрез УЕБ код. В проведеното открито съдебно
заседание вещото лице сочи, че доколкото не се касае за договор, сключен на хартиен
носител, то не може да се определи размер на шрифта. Посочил е, че размерът на
шрифта е толкова, колкото е степента на увеличение на дисплея на устройството, на
което се чете договорът.
Съдът кредитира експертните заключение като пълни и компетентно дадени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска с правно основание по чл.26, ал.1, предл.2-ро ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД и вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл. 143, т.10 и т.19 ЗЗП:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит от 10.11.2020 г., в който е уговорено
възнаграждение за предоставяне на обезпечение в полза на свързано с кредитодателя
лице в сочения размер, което е следвало да се включи в ГПР по кредита и с
включването на което е надвишен максималният размер на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК,
както и че ищцата не е имала възможност да се запознае с клаузата преди сключването
на договора.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже, че оспорената
клауза от договора е индивидуално уговорена.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на
Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.
Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с
поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството – ответник.
Договорът за поръчителство следвало да бъде сключен не по-късно от края на
работния ден. Както бе посочено по-горе страните не спорят, че вземането на
заемодателят срещу заемателя е обезпечено с поръчителство предоставено от
„Фератум Банк“, вследствие на което между ищеца и поръчителя е сключен договор за
предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение. От приетото по
делото заключение по допусната съдебно-техническа експертиза, което съдът цени
като обективно и компетентно дадено, се установява, че електронната система на
4
ответника „Фератум България“ ЕООД за кандидатстване за отпускане на паричен заем
не допуска подаване на заявка ако потребителят не посочи поръчител (дружеството
„Фератум Банк“) или физическо лице, което обаче следва да бъде одобрено от
кредитора. Съдът намира, че електронната система за кандидатстване за отпускане на
паричен заем / лист 3 към заключението на вещото лице С./ не съдържа информация
относно продължителността на т.нар. проверка на „платежоспособността“ на
физическото лице посочено за поръчител, нито конкретните параметри на т.нар.
„платежоспособност“. От изложеното следва, че избор на т. нар. „гарант“ „Фератум
Банк“ се извършва именно чрез платформата за кандидатстване за отпускане на
паричен заем на ответника „Фератум България“ ЕООД. По делото не е спорно, че
задължението на кредитополучателя по сключения договор за поръчителство е в
размер на 287,30 лева.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър и публично достъпния Търговски регистър на Малта,
достъпен на https://registry.mbr.mt, се установява, че едноличният собственик на
капитала на ответника „Фератум България“ ЕООД е лицето Мултитют СЕ,
идентификация 1950969-1, чуждестранно юридическо лице, държава: Финландия, като
същото лице е и единият от собствениците на MULTITUDE BANK P.L.C. /променено
наименование на Ferratum Bank/.Следователно се касае за хипотеза на свързани лица
по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит –
арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.
1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесното правоотношение е
видно, че сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно
императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски
съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия
5
случай сумата по договора за заем е в размер на 1000 лева, а от приетото заключение
на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че включвайки и разхода по договора
за поръчителство, ГПР по процесния договор възлиза на 389.33 %. Ето защо може да
се направи законосъобразен извод, че ГПР надхвърля 50 %. Така уговореното
възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира,
че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “Фератум
Банк“ /Малта/ по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените
от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр.
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616
от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Ето защо, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в
§ 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения годишен
процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички
действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за
поръчителство в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил
изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и
годишният процент на разходите, са нищожни. Съдът намира, че посредством
сключването на договор за поръчителство се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и е уговорен по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ
размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума / 287,30 лева/, те
не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя по
ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за него икономически
последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение
№ 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение №
261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на
6
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК.
В частност, по отношение на атакуваната разпоредба на чл. 5 от договора,
следва да се посочи, че за установяване неравноправност на посочената в договора
клауза поради невъзможността потребителят да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предмет на изследване следва да бъде дали
възнаграждението за поръчител е следвало да се включи в ГПР по предлагания кредит,
като съдът достигна до положителен извод за това. В случая получаването на кредита
при предлаганите условия /чл. 5 от договора/ предполага предоставянето на
обезпечение. Действително, за кредитополучателя съществува възможност да избере
дали това да е предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният
от кредитора поръчител „Фератум Банк“, но това не променя факта, че дължимото в
тази връзка възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция/поръчителство/, е
разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които лицето,
кандидатстващо за кредит е избрало за поръчител „Фератум Банк“. Липсата на изрично
отбелязване в договора за кредит, че има въобще подобен разход, с изричното му
включване в ГПР, е в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК, което на следващо място
дава основание да се счете, че посочената клауза е неравноправна.
С оглед разпределената тежест на доказване, ответникът не доказа така
посочената клауза в договора да е индивидуално уговорена такава, за да се сбъдне
хипотезата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С оглед гореизложено, съдът намира, че предявеният иск е основателбен и
следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставила, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 28,37 лв., без да е имало основание за извършване на престацията.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане.
Доколкото съдът достигна до извод за нищожност на договора за кредит, то
съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита в
размер на 1000лв., но не дължи лихва или други разходи. От приетото заключение по
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че ищецът е заплатил в полза на ответното
дружество по процесния договор за кредит сумата от общо 1032.00 лв., от които 1000
лв. главница, 3.38 лв. лихва и 28.37 лв. платена сума за поръчителство. От
допълнително приетото заключение по съдебно-счетоводна експертиза и след
извършена справка в счетоводството на „Фератум Банк“, се установява, че от
дължимата сума по договор за гаранция в размер на 287,30 лева, гарантът е получил
чрез превод от ответника „Фератум България“ сумата от 258,93 лева. Разликата от
общо дължимата сума от 287,30 лева до платената на гаранта в размер на 258,90 лева
се равнява именно на сумата от 28,37 лева, за която няма данни да е преведена от
ответното дружество по сметка на гаранта.
Ето защо, предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен в
пълен размер, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 09.05.2023 г. до окончателното погасяване.
По разноските:
7
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. В полза на последната следва да се присъди сумата от 100 лева,
представляваща заплатена държавна такса, както и сумата от 280 лева, представляваща
внесен депозит за заплащане възнаграждение на вещо лице по допуснатата ССчЕ. По
делото е представен списък на разноски по чл. 80 ГПК, в който е индивидуализирано
претендираното адвокатско възнаграждението по всеки от исковете /сумата от 480 лева
с ДДС по всеки от тях/. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, което е основателно. Делото не се отличава с правна
и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведени две открити
съдебни заседания, като във второто от тях процесуалният представител на ищеца не се
е явил лично. Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското
възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от
цената на всички искове възлиза на сумата от 315,67 лв., поради което минималното
адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. на ВАдС, е в размер на 400 лева, до който размер следва да бъде уважено
искането за присъждане, като се прибави и сумата от 80 лева ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от ищцата Б. И. Г., ЕГН
********** срещу ответника „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* иск, че
клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 946178/10.11.2020 г. е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 и т. 19
ЗЗП.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Б. И. Г.,
ЕГН ********** сумите от:
- 28,37 лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща
неоснователно получена сума, като възнаграждение за гарант по договор за
предоставяне на поръчителство, ведно със законна лихва, считано от 09.05.2023 г. до
погасяване на задължението;
- 380 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38 ЗА „Фератум България“
ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с
БУЛСТАТ № *********, представлявано от управител адв. Д. М., сумата от 480,00
лева – адвокатско възнаграждение с включен ДДС за осъществявана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на Б. И. Г..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8