Решение по дело №23/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 53/03.05.2012 г., постановено по гр. д. № 667/2011 г., Момчилградския районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на запис на заповед от 03.06.2010 г. с издател Р. Х. Д. относно съдържанието му. С решението е признато за установено по отношение на Р. Х. Д. от с. Б., общ. К., че съществува вземането на А. А. М. от с. Б., общ. К. за сумата от 3000 лв. по запис на заповед, издаден от Р. Х. Д. на 03.06.2010 г. с падеж за плащане 10.06.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, както и разноски по ч. гр. д. № 433/2011 г. по описа на РС- М. С решението Р. Х. Д. е осъден да заплати на А. А. М. направените по делото разноски в размер на 210 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал Р. Х. Д., който чрез процесуалния си представител го обжалва като необосновано и постановено в нарушение на процесуалния закон. Твърди, че по делото се установявало, че между страните съществували отношения по договор за покупко- продажба на движими вещи на стойност 45000 лв., сключен на 25.07.2004 г. в гр. З., за обезпечаване на плащането по който, ответникът издал в полза на ищеца 15 бр. записи на заповед, всеки на стойност 3000 лв. Ищецът следвало да докаже съществуването и изискуемостта на обезпеченото вземане от 45000 лв. по договора за продажба на движими вещи. Твърди още, че не били доказани съдържанието и предмета на договора за покупко- продажба, а дори и да се приемело, че вземането е доказвано по основание, същото не било изискуемо. Поддържа се също, че погасителната давност за плащане на сумата от 45000 лв., изтекла на 26.07.2009 г. и нямало представени доказателства ищецът да е предприемал действия, прекъсващи погасителната давност и насочени към събиране на дължимата сума. Прави възражение и за това, че с оглед размера на обезпеченото вземане, по правилата на родовата подсъдност, спорът не бил подсъден на районния съд. Иска се атакуваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск да бъде отхвърлен. В съдебно заседание поддържа жалбата. Претендира разноски.

Въззиваемият А. А. М., представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата в писмен отговор и в съдебно заседание. Излага съображения за редовност на записа на заповед, както и относно липсата на задължение за установяване на каузалното правоотношение между страните. Твърди, че ответникът не доказал съществуването на договор за покупко- продажба, който да е обезпечен със записа на заповед. Моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд.

Въззивният съд, при извършената проверка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима, а разгледана по същество, е неоснователна. Съображенията на съда са следните:

Решението на Момчилградския районен съд е валидно, допустимо и правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното производство било образувано по предявен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Р. Х. Д., че дължи на А. А. М. сумата в размер на 3000 лв. по запис на заповед от 03.06.2010 г., въз основа на който били издадени заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 433/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд на основание чл. 176 от ГПК ищецът е дал обяснения, че сумата в размер на 3000 лв. представлява част от вземане по договор за покупко-продажба на движим вещи.

Ответникът Р. Х. Д. в отговора си на основание чл. 131 от ГПК твърди, че сумата от 3000 лв., произтича от договор за заем между страните, а във въззивната жалба посочва различно основание за издаването на записа на заповед- обезпечение на плащане по договор за покупко- продажба на движими вещи от 25.07.2004 г.

Искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК има за цел установяване на съществуването на вземане, предмет на заповедното производство по издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на запис на заповед и ответникът е направил възражение, че сумата по записа на заповед произтича от каузално правоотношение между страните, тогава ищецът следва да докаже съществуването на каузалната сделка. В случая ищецът на основание чл. 176 ал. 1 от ГПК е заявил, че сумата по записа на заповед представлява част от задължение за заплащане на цена по договор за покупко- продажба на движими вещи общо в размер на 45000 лв., от които 21000 лв. били платени, а останалата част- дължими. Това твърдение се признава от ответника във въззивната жалба, който посочва, че записът на заповед е издаден като обезпечение на плащане по договор за покупко- продажба на движими вещи от 25.07.2004 г. за сумата от 45000 лв. Или, в случая е установено наличието на каузалното правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед и тъй като не са налице доказателства, че това вземане е погасено, искът е основателен и правилно е уважен от първоинстанционния съд, макар и по различни съображения.

Възражението на ответника за изтекла давност е неоснователно. От признанията на страните се установява, че договорът за покупко- продажба на движими вещи, бил сключен през 2004 г. Записът на заповед обаче е издаден от ответника на 03.06.2010 г., от което следва, че задължението не е погасено по давност, а и ответникът не би поел задължение да заплати сумата от 3000 лв. на падежа 10.06.2011 г.

Неоснователен е и довода за допуснато нарушение на правилата за родова подсъдност при разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Цената на иска по чл. 422 ал. 1 от ГПК е 3000 лв., респ. съдът е сезиран с произнасяне до този размер, до който се простира силата на присъдено нещо, независимо от обстоятелството, че сумата представлява част от сума, дължима по договор за покупко- продажба, надвишаваща 25000 лв. Освен това, ищецът обяснява в съдебно заседание, че от общата сума по договора за покупко- продажба, са му платени 21000 лв. Останалата дължима част е 24000 лв., която също не надвишава предвидената в чл. 104 ал. 1 т. 4 от ГПК граница. Поради това, родово компетентен да се произнесе по предявения иск е районният съд.

При този изход на делото разноски не се следват на жалбодателя, а ответникът по жалбата не претендира такива.

Водим от изложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 53/03.05.2012 г., постановено по гр. д. № 667/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове: 1/ 2/