№ 3352
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20211100508168 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 18.03.2021 г., постановено по гр. дело № 58181/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, 76 състав, ответната страна „Дирекция
Миграция“ при МВР е осъдена да заплати на основание чл. 187,ал.5, т. 2, вр.
чл. 178,ал.1, т. 3 от ЗМВР на ищцата М. М. С. сумата от 1 707,50 лв.,
представляваща брутно възнаграждение за периода от 23.11.2017 г. до
23.11.2020 г. /нощен и извънреден труд/, ведно със законната лихва, считано
от 24.11.2020 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД
сумата от 220,16 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата за периода от 24.02.2018 г. до 23.11.2020 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Дирекция
Миграция“ при МВР, с която оспорва същото като неправилно и
необосновано. В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че в случая е налице извънреден труд, положен от страна
на ищеца, както и че е налице нормативна празнота, налагаща прилагането по
аналогия на Кодекса на труда и подзаконовата нормативна уредба, приета въз
основа на същия. Въззивникът излага становище, че отношенията между
страните по спора се уреждат от ЗМВР, който е специален закон, и
съответните му наредби. Заявява, че не са налице предпоставките по чл. 46
ЗНА за правоприлагане по аналогия, поради което неприложима в случая е и
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата. Предвид изложеното се иска отмяна на
1
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищцата М. М..
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана
страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК
настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението в рамките на релевираните в жалбата доводи.
Настоящата съдебна инстанция намира, че с първоинстанционното
решение е извършен пълен и пълноценен анализ на спора от фактическа
страна, поради което с цел да не бъдат същите преповтаряни препраща към
мотивите на СРС.
Единственият спорен въпрос между страните е по правото, а именно
следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния
период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ. По
този въпрос бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК
на ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и заплащане на
положените часове нощен труд от служители на Министерство на
вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат
разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи
и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на
служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от
анализа на чл. 187, ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че
нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.
187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо
2
от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в
неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната
хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1
и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите
от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите
от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.
2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не
са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на
държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.
Приема се още, че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят
е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и
равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от
полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със
съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за
прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен
годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за
заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на
задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни
условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране
при условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.
По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на
Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно
решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година
относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се
тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба,
която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за
работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-
кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.
При всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за
защита под формата на продължителност на работното време, заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира
особената тежест на полагания от тях нощен труд, както и че членове 20 и 31
от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в
смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка
нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор,
включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в
третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с
допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на
тази цел.
3
Предвид така изложеното предявените от ищеца осъдителни искове са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Претенцията на ищеца за
мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на
иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на
главното задължение и изпадането в забава от страна на ответника, което в
случая не е сторено.
При разминаване на крайните изводи на първата и настоящата въззивна
инстанция, решението, предмет на настоящото въззивно производство, следва
да бъде отменено на основание чл. 271 ГПК.
По разноските:
Предвид този изход от спора право на разноски има въззивника -
ответник в първоинстанционното производство „Дирекция миграция“ при
МВР, с оглед на което първоинстанционното решение следва да се отмени и в
частта, в която ответникът е осъден да заплати сумата от 500 лв. деловодни
разноски и 418,30 лв. държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
В полза на въззивника-ответник следва да се присъдят разноски в
размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред първоинстанционния съд, чийто размер се определя от
съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 от Наредбата за заплащане на
правната помощ.
За въззивното производство на въззивника се дължат разноски за
процесуално представителство в същия размер от 100 лв. и 59,15 лв.
държавна такса.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 18.03.2021 г., постановено по гр. дело №
58181/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 76 състав в цялост.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. М. С., ЕГН **********, с адрес: с.
Бусманци, ул. ****, общ. Столична осъдителни искове с правно основание чл.
187,ал.5, т. 2, вр. чл. 178,ал.1, т. 3 от ЗМВР срещу „Дирекция Миграция“ при
МВР, с адрес: гр. София, бул. **** за заплащане на сумата от 1 707,50 лв.,
представляваща брутно възнаграждение за периода от 23.11.2017 г. до
23.11.2020 г. /нощен и извънреден труд/, ведно със законната лихва, считано
от 24.11.2020 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86 ЗЗД
сумата от 220,16 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
главницата за периода от 24.02.2018 г. до 23.11.2020 г.
ОСЪЖДА М. М. С., ЕГН **********, с адрес: с. Бусманци, ул. ****,
общ. Столична да заплати на Дирекция Миграция“ при МВР, с адрес: гр.
София, бул. **** сумата от 259,15 лв. – разноски за двете съдебни инстанции.
4
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5