РЕШЕНИЕ
№ 3285
гр. Пловдив, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20225330102530 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявен от Й. Д. У. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД иск за приемане за установено в отношенията между
страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата за неустойка, уговорена
в чл. 4, ал. 2 от Договор за кредит от 18.04.2019 г., е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в противоречие с
чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за кредит от
18.04.2019 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била
предоставена сумата в размер от 1 250 лв. при фиксиран лихвен процент по
заема от 35 % и годишен процент на разходите от 41, 72 %. В клаузата на чл.
4 от договора било установено задължение за кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение под формата поръчителство, което да отговаря
на изискванията, установени от кредитодателя. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати
неустойка в общ размер на 652, 35 лв., платима на вноски, ведно с главницата
и уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план, като към
месечната вноска се добавя вноска за неустойка. Ищецът твърди, че е усвоил
1
сумата по кредита, но счита, че не дължи плащания за неустойка, тъй като
договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в
договора лихвен процент не отговаря на действително приложения, поради
това, че уговореното в чл. 4, ал. 2 от договора плащане, макар и установено
като неустойка, по правната си същност представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно размерът на плащането по
чл. 4, ал. 2 от договора, наречено "неустойката", но представляващо скрито
възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е включен при
определяне на годишния процент на разходите, поради което и посоченият в
договора годишен процент на разходите също не отговаря на действителния,
което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По
така изложените съображения счита договорът за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита, без лихвата и другите разходи по кредита. Счита, че с включване на
клауза за неустойка в този размер се е достигнало до сключване на договора
за кредит при заобикаляне на закона и в точност на правилото, установено в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения за нищожност само на
клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора като противоречаща на добрите нрави по
смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС. Моли за уважаване на предявените искове, като претендира
присъждане на сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който
излага подробни съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди,
че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и годишния
процент на разходите по кредита. Счита, че размерът на годишният лихвен
процент е определен изрично по размер, може да се извлече как същия се
разпределя във времето и няма скрити добавки. Оспорва твърдението на
ищеца, че уговорената неустойка представлява допълнително възнаграждение
– добавък към възнаградителната лихва. Сочи, че възнаградителната лихва не
представлява единствено възнаграждение за ползване на главницата до
нейното връщане, а е цена на услугата по предоставения паричен заем. Сочи,
че достъпът на ищеца до финансовия ресурс е бърз, лесен и необезпечен,
2
поради което цената на кредита не може да бъде приравнена на
възнаградителната лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. Твърди, че към момента на сключване на договора
за кредит в действащото законодателство не е имало ограничение за
максималния размер на цената на услугата. Счита, че законната лихва не
ограничава правото на страните да установяват и цена на предоставената
услуга, като за разлика от лихвата, вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД няма
възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на законово
основание. По така изложените съображения счита, че не е налице пречка за
уговаряне на договорна лихва над размера на законната. Размерът на
договорната лихва бил установен по взаимно съгласие на страните. По така
изложените съображения счита, че последната не е установена в
противоречие с добрите нрави, а такова би имало при заблуждение относно
цената на опредЕ.та стока. Твърди, че неустойката по своята същност
представлява форма на договорна отговорност, като последната е установена
за обезщетяване на вредите, които изправната страна би претърпяла от
неизпълнението или лошото изпълнение. Предназначението й било да се
обезщетят евентуалните вреди от неизпълнението, като при наличие на
добросъвестно изпълнение на поетите договорни задължения, не би се
достигнало до нейното начисляване. Счита за невярно соченото от ищеца, че
неустойката е загубила присъщите си обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Твърди, че прекомерността на неустойката не води до
нейната нищожност. Оспорва твърденията на ищеца за невъзможност за
изпълнение на поставените условия за предоставяне на обезпечение, с които
последният в качеството си на длъжник е запознат при сключване на
договора. Счита, че неустойката не представлява добавък към
възнаградителната лихва, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл.
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е установено, че при определяне на годишния
процент на разходите не следва да се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, какъвто счита, че
е настоящия случай. Поддържа, че в случая разпоредбата на чл. 33 ЗПК не
намира приложение, тъй като периодът, за който е начислена неустойката не
съвпада с периода на законната лихва. Счита, че не са налице сочените
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора е посочен годишния
лихвен процент, който е фиксиран и в който не се включва неустойка. Счита,
3
че годишният процент на разходите е ясно посочен и е установен в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По така изложените
съображения намира, че не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Поддържа, че установените договорни клаузи не са неравноправни, тъй като
не са налице предпоставките по чл. 143 ЗЗП. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира
присъждане на сторените в производството по делото съдебно-деловодни
разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата
за неустойка като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й
в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата
Й. Д. У. и „Изи Асет Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем №
3505622 от 18.04.2019 г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата от 1 250 лв. срещу насрещното задължение на ищеца –
кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на 5 двуседмични погасителни вноски – всяка в размер на
сумата от 92, 59 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в
общ размер от 1 388, 85 лв. Установен е годишен лихвен процент от 35 % и
годишен процент на разходите от 41, 72 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали
съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с
осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица –
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания – да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “Изи Асет
Мениджмънт” АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от *** “Редовен”; или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя,
за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност – тридесет дни след
крайния срок за заплащане на задълженията по договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, последният следва
4
да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 652, 35 лв.
Установено е, че неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка
погасителна вноска, като към размера на всяка от вноските, се добавя сумата
в размер от 43, 49 лв.
Вещото лице по допуснатата по делото и приета без възражения от
страните съдебно-счетоводна експертиза, е установило, че размерът на
годишният процент на разходите по кредит, изчислен по формулата на
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е от 41, 72 %, като в последния са
включени единствено задълженията за заплащане на главница и
възнаградителна лихва. Експертизата е установила, че оскъпяване на кредита
с начислената неустойка съотнесена към дължимата и платена главница е
средно с 52, 36 %, изчислено в съотношение с главницата по погасителния
план или средно с 48, 01 % като съотношение между реално заплатената
неустойка и погасена главница.
При така установеното от фактическа страна следва да се пристъпи към
разглеждане на предявения иск на първото, наведено от ищеца основание –
установяване недействителността на клаузата за неустойка, поради
противоречието й с добрите нрави.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора в
размер на сумата от 652, 35 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка
от погасителните вноски.
По своята правна природа неустойката представлява форма на
договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не
към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични
и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
5
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора. Следователно задължението за
заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на
поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в
срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като
неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение
за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по
който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено
неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се
увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е
нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
Предвид така установеното предявеният иск следва да се уважи, като не
следва да се пристъпва към разглеждане на останалите, наведени от ищеца
основания за недействителност на клаузата за неустойка.
6
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски от 180
лв., от които сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса и сумата от 130 лв.
– депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – адв. И., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв., определенона основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към
момента на определяне на възнаграждението от съда.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет
Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по
предявения от Й. Д. У., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. *****, иск с
правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за
паричен заем № **** от 18.04.2019 г., е недействителна, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на Й. Д. У., ЕГН **********, сумата от 180 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 2530/2022 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адв. Е. И., АК – Пловдив, с личен № **********, с адрес гр. П., ул. *****,
сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № 2530/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
7