РЕШЕНИЕ
№ 15486
гр. София, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20251110113597 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от Г. Х. С. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор
за паричен заем №4945070/03.11.2023 г., под евентуалност иск по чл. 26, ал. 4,
вр. ал. 1 от ЗЗД на клаузата на чл. 4 от договора; и осъдителен иск по чл. 55, ал.
1, пр. I ЗЗД за заплащане на сумата 5,30 лева, представляваща платена при липса
на основание възнаградителна лихва по Договор за паричен заем
№4945070/03.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова
молба до окончателното й изплащане.
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от Г. Х. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД прогласяване на нищожност на Договор за
предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г., и осъдителен иск по чл. 55,
ал. 1, пр. I ЗЗД за заплащане на сумата 17,58 лева, представляваща платено при
липса на основание възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция
№4945070/03.11.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова
молба до окончателното й изплащане.
В искова молба, с молба-уточнение от 14.03.2025г., са изложени
твърдения, че между ищеца и „И.А.М.“ АД е сключен договора за паричен заем.
В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора е сключен договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция между ищеца и „Ф.Б.“ ЕООД.
Заемните средства от 600,00 лева са усвоени и всички задължения по договорите
са заплатени от ищеца-кредитополучател. Посочва се, че в договора за заем е
обявен ГПР от 40,25 %, като размерът на месечния лихвен процент не е посочен.
Уговорено е възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 276,50
лв., а според чл. 3 заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение
на задължението на потребителя за неговото плащане. Ищецът твърди, че
договорът за паричен заем е нищожен като сключен в противоречие със закона, а
именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - обявеният ГПР не съответства на
действителните разходи по кредита, каквото е възнаграждението на гаранта, по
1
съображения, че двете ответни дружества са свързани лица, а правата и
задълженията по двете съглашения се намират във взаимна връзка и следва да се
разглеждат като едно общо съглашение, чиято недействителност претендира.
Поддържа, че дължи само чистата стойност на кредита, а всичко останало, което
е заплатил се явява недължимо.
Ответното „И.А.М.“ АД не спори по сключването на договора за заем,
който настоява, че е действителен и сключен в съответствие с изискванията на
ЗПК, за което излага подробни съображения, в т.ч. ГПР е изчислен към момента
на сключване на договора. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните
уговорки договорът за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ,
акцесорно, облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би
могло да се включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора
не е обвързано. По клаузата на чл. 4 пояснява, че е предоставена за нея
предварително информация с СЕФ на ищеца и е индивидуално уговорена.
Пояснява, че кредитът е предсрочно погасен, съответно редуцирано
задължението за лихва.
Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва исковете и поддържа, че договорът за
предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията
на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за
накърняване на добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между Г. Х. С. и отв. „И.А.М.“ АД е сключен
Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г.; между Г. Х. С. и „Ф.Б.“ ЕООД -
Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г.
От предметното съдържание на договора за кредит се установява, че е
предоставена заемна сума от 600 лв., която потребителят трябва да върне, ведно с
договорна лихва на пет месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент
от 35,00 %, на 11 вноски, всяка в размер на 130,70 лв., при ГПР от 40,25 % и
обща сума за връщане от заемателя в размер на 653,50 лв., която се състои от
главница и договорна лихва. Според чл. 4 от договора, заемателят се задължава в
срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му
доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“,
поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
За изпълнението на посочената клауза заемателят-ищец е сключил с
втория ответник - „Ф.Б.“ ЕООД, договор за предоставяне на гаранция №
№4945070/03.11.2023 г., с който потребителят е възлага, а ответникът, като
гарант, се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с цел
гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
2
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем,
както и в случай, че не е изпълнено задължението по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от
договора за заем. За това потребителят дължи на гаранта възнаграждение от
276,50 лв., платимо на вноски от по 55,30 лв., на дати, съответни на падежните
дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е овластен да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на
възнаграждение, както и при поискване от заемодателя гарантът да плати всички
изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна
експертиза, неоспорена от страните и преценена от съда по реда на чл. 202 от
ГПК, с която се изяснява, че в изпълнение на договора заемодателят е получил
от ищеца на 13.11.2023 г. сумата 622,88 лв., с която е погасил вземането за
главница от 600 лв., договорна лихва от 5,30 лв. и възнаграждение за
гарант/поръчитество/ - 17,58 лв. Вещото лице установява, че ако към годишният
процент на разходите /ГПР/ се добави компонент възнаграждението за гарант,
формират се разходи по кредита на стойност общо 129,41 %, доколкото така
обявения от 40,25 % е изчислен на база само договорна лихва.
Сключеният между ищеца и ответното „И.А.М.“ АД договор по правната
си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР,
вр. чл. 9 от ЗПК Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по
отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително
минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според
чл. 22 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Съдът, като взе предвид доказателствата по делото, приема, че Договор за
паричен заем №4945070/03.11.2023 г. е изцяло недействителен, като сключен в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по следните съображения:
От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на
Република България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т.
5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се
контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността
си при общи икономически интереси и ползи и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
3
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя. Договорът за заем
и договорът за предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя
с един и същ търговец -„И.А.М.“ АД, от една страна, а от друга – договорът за
предоставяне на гаранция представлява една допълнителна уговорка между
потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е
така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит;
условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по
заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга обективно
възможна алтернатива (чл. 4,т.1 и т.2), чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант;
сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор
за кредит; с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита; както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден.
Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и
информиран избор на потребителя за предоставяне на обезпечение. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Ето защо клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в
противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на
потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка
за кредитиране.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
4
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Предвид гореизложеното съдът счита, че кредитният продукт е
предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без
реален избор за потребителя относно уговорката за гаранция. При това клаузата
на чл. 4 не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Тъй като са
свързани лица двете ответни дружества и сключването на договора за
предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от
договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да
заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната
му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и следва да бъдат включени в
общия му размер. Имат характер на допълнително възнаграждение за ползване
на заемните средства и са разход пряко свързан с договора за потребителски
кредит, който потребителят трябва да заплати. Уговорената в договора престация
на потребителя, чието основание е с цел да получи или да продължи да ползва
заемните средства, и предвид обстоятелствата, при които се възниква паричното
задължение – обезпечаване на правилната преценка за даване на заемните
средства или дължима от потребителя сума за предоставяне на заемните
средства, следва да се приеме, че дори изведено извън договора като уговорка за
плащане на възнаграждение на привидно трето лице за кредитното
правоотношение, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което ще е лишен от паричния си ресурс. В настоящия случай е
налице хипотезата на договорна конструкция, чиято цел е възнаграждението за
заетата сума да бъде изведено извън рамките на уговорките за основните
престации по договора. Ето защо договорът само формално покрива изискването
за посочване на ГПР, но реалната му стойност, доколкото и вземането за
възнаграждение на гарант следва да се включи като разход по кредита, не
съответства на заявеното от кредитора. Годишният процент на разходите е част
от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран
избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до нищожност на целия договор, на
основание чл. 22 от ЗПК, а като правна последица от това се явява
недействителен договора за предоставяне на гаранция, доколкото клаузата за
обезпечение в договора за заем е нищожна и същият е сключен без основание, в
т.ч. при заобикаляне на закона. С тези съображения съдът приема предявените
главни установителни искове за основателни.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр. I
5
от ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/ тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание /не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи първите
две предпоставки. В случай че бъдат доказани, ответникът следва да установи,
че за него съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че
го е върнал. От заключението на ССчЕ се установи, че така предявените суми
(възнаградителната лихва и възнаграждението по договора за гаранция) са
заплатени от ищеца. При нищожност на договора за потребителски кредит,
съгласно чл. 23 от ЗПК потребителият дължи само чистата стойност на кредита,
съответно всичко което е платил над стойността на заемните средства има право
да получи обратно, както и липсата на ангажирани доказателства от ответниците
за обстоятелствата по т.3, следва да се приеме, че е налице неоснователно
разместване на имуществени блага за платеното за възнаградителната лихва по
договора за кредит и възнаграждението по договора за гаранция. При условията
на чл. 146, ал. 2 от ГПК съдът указа на ответника да установи, че за него
съществува правно основание да задържи полученото; евентуално, че го е
върнал, за което не посочи доказателства до края на съдебно дирене. При това
положение исковете по чл. 55 от ЗЗД са основателни. Търсеното парично
задължение е дължимо и изискуемо и като законна последица от това се дължи
поисканата законна мораторна лихва от датата на депозиране на исковата молба -
10.03.2025 г., до окончателното му изплащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответната
страна трябва да заплати на ищеца сторените съдебни разноски. Съдът отчете, че
търговецът е предложил финансови услуги във вреда на потребителя, в
нарушение на изискването за добросъвестност, което е довело до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Договаряйки с тези условия търговецът винаги става повод за водене на дело от
потребителя за защита на правата и интересите му в съответствие със ЗПК и
ЗЗП. Ищецът има право на сумата общо 108,20 лв. или по 54,10 лв. от всеки
ответник за платени държавни такси за уважените установителни искове, ведно
по чл. 23, т. 3 от ТДТГПК, вр. чл. 102з, ал.3 от ГПК. По осъдителните искове, с
оглед предприетите от него действия по чл. 233, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата
26,50 лв. по отношение на отв. „Изи Асет Мениджмътнт“ АД, или общо 255,60
лв. за държавни такси и възнаграждение на вещо лице, и 17,58 лв. – отв. „Ф.Б.“
ЕООД, или общо 246,68 лв. за държавни такси и възнаграждение на вещо лице.
По реда на чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА за заявеното възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ в полза на Е.а.д. „Д. М.“, като взе предвид
защитавания материален интерес, фактическата и правна сложност на спора,
очакваните процесуални действия, които е било необходимо да бъдат извършени
от адвоката, съдът приема, че необходима и разумна разноска по договора за
правна помощ, по който е уговорена обща защита по всеки иск и срещу всеки
ответни, е сумата 600 лв. или за защита срещу всеки ответник по 300 лв. Следва
да се отбележи, че определянето на размера на възнаграждението на
процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на
равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуални
представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за
различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този
принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални
действия. С Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. ,
т. 1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
6
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо, при така
предявените и уважени искове отв. „Изи Асет Мениджмътнт“ АД дължи 229,50
лв. за адвокатско възнаграждение, а отв. „Ф.Б.“ ЕООД – сумата 202,74 лв.
Разноски не се възлагат на ищеца, съобразно разясненията по Решение на
СЕС от 16.07.2020 г. по д. С-224/19 и С-259/19.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Г. Х. С., с ЕГН:**********,
срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г.
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от Г. Х. С., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22
от ЗПК, на Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на Г. Х. С., с
ЕГН:**********, основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 5,30 лева,
представляваща платена при липса на основание възнаградителна лихва по
нищожен Договор за паричен заем №4945070/03.11.2023 г., ведно със законна
лихва върху тази сума, считано от 10.03.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, да заплати на Г. Х. С., с
ЕГН:**********, основание чл. 55, ал.1, пр. I от ЗЗД, сумата 17,58 лева,
представляваща платено при липса на основание възнаграждение по нищожен
Договор за предоставяне на гаранция №4945070/03.11.2023 г., ведно със законна
лихва върху тази сума, считано от 10.03.2025 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на Г. Х. С., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 255,60 лева– съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, да заплати на Г. Х. С., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 246,68 лева– съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:**********, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“,
Булстат:*********, адрес: ************, представлявано от адв. Д. М. М., на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 229,50
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:**********, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“,
Булстат:*********, адрес: ************, представлявано от адв. Д. М. М., на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 202,74
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от „И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“
ЕООД по банкова сметка: IBAN:***********; BIC:********, с титуляр адв. Д.
М..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8