№ 2750
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504815 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 2738/16.02.2024 г., постановено по гр.д. № 20747/2023 г.
по описа на СРС, 173 състав, са отхвърлени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците Д. К. З., ЕГН
**********, и А. К. Н., ЕГН **********, да заплатят на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб. № 33315, суми, както
следва:
по 769,21 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г.,
до окончателното изплащане на вземането;
по 152,94 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 29.03.2023 г. върху главницата за ТЕ;
по 11,61 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
1
лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
по 2,43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 29.03.2023 г. върху главницата за ДР.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е
осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да заплати на
всеки от процесуалните представители на ответниците по 400 лв.,
представляващи възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ищеца в първоинстанционното производство – „Топлофикация София“ ЕАД.
Въззивникът поддържа, че по делото е доказано наличие на вещни права
върху процесния имот от страна на ответниците. Счита, че е доказано
влизането в сила на общите условия. Моли съда решението на
първоинстанционния съд да бъде отменено, а исковете – изцяло уважени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите са подали отговор на
въззивната жалба, с който я оспорват като неоснователна. Поддържа се, че не е
доказано общите условия на ищцовото дружество да са влезли в сила в цялост.
Оспорва се дължимостта на мораторни лихви върху главниците за топлинна
енергия и дялово разпределение. Молят съда да потвърди
първоинстанционното решение.
Третото лице помагач “Техем Сървисис” ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
2
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени обективно кумулативно съединени обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците Д. К. З., ЕГН
**********, и А. К. Н., ЕГН **********, да заплатят на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб. № 33315, суми, както
следва:
по 769,21 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г.,
до окончателното изплащане на вземането;
по 152,94 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 29.03.2023 г. върху главницата за ТЕ;
по 11,61 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането;
по 2,43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 29.03.2023 г. върху главницата за ДР.
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да
3
установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между
страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на
ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената
топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния
период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява
легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази
услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово
разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер
на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на
погасителната давност, ако твърди такива.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
4
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
5
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
Въззивната инстанция приема, че в настоящия случай клиенти на
топлинна енергия и страна по облигационно отношение с „Топлофикация
София“ ЕАД са А. К. Н. и Д. К. З.. Аргументите за това са следните:
Видно е от Нотариален акт за собственост на апартамент и гараж,
построени върху терен, отстъпен на ЖСК „Макаренко“ от СГНС, № 145, том
ХХ, дело № 3455/1974 г. от 19.09.1974 г., че на основание чл. 17 ЗЖСК К.А.И.
е признат за собственик на апартамент № 33, находящ се на ет. 2, вх. В в
жилищен блок № 257 на ул. ****, и на гараж № 17, намиращ се под земята в
двора.
По делото е представено Удостоверение от ГИС-София с изх. № 68-00-
647/03.05.2019 г. в уверение на това, че старите адреси: ж.к. „Гео Милев“, ул.
****, **, и ж.к. „Гео Милев“, ул. ****, **, се отнасят за жилищна сграда с
идентификатор 68134.703.1344.1 с настоящ адрес: град София, ул. **** с вх.
А, Б, В и Г. Следователно е налице идентичност между процесния апартамент
и апартамента, придобит от К.И. по силата на горепосочения Нотариален акт,
6
поради което въззивният съд намира, че К.И. е бил собственик на същия,
считано от 1974 г.
От Удостоверение за наследници от 12.06.2023 г. се установява, че
наследници на К.А.И., починал на 14.10.2015 г., са В.З.И. – съпруга, починала
на 20.03.2023 г., Д. К. З. – дъщеря, и А. К. Н. – дъщеря. Първоинстанционният
съд е достигнал до правилния извод, че при липса на данни за последващо
отчуждаване на имота, както и за наличие на вещни права върху същия в
полза на трети лица, собственици при равни квоти следва да се считат именно
ответниците по делото.
Основното възражение на ответниците в отговорите на исковата молба,
преповторени и в общия отговор на въззивната жалба, е, че по делото е
недоказано влизането в сила на Общите условия на ищцовото дружество
поради непредставяне на доказателства за публикуването на същите в един
централен и един местен всекидневник.
Във въззивното производство с протоколно определение от 24.02.2025 г.
бяха определени като общоизвестни Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на ищцовото дружество. Същите не са представени
по делото като писмени доказателства в първоинстанционното производство
въпреки указанията на районния съд, а пред въззивния съд са приложени към
въззивната жалба без да бъдат посочени като приложение и без да е направено
доказателствено искане за приобщаването им по делото.
В производството пред районния съд с определението по чл. 140 ГПК е
указано на ищеца, че не е представил доказателства за публикуването на
общите условия.
В съдебно заседание, проведено на 06.02.2024 г., представителят на
ищцовото дружество е представил за констатация пред съда местния
ежедневник „19 минути“ и вестник „Монитор“ в оригинал. Съдът е
констатирал, че във вестник „Монитор“ общите условия са публикувани в
цялост, а във вестник „19 минути“ – само до чл. 29 включително. Оригиналите
на вестниците са върнати на процесуалния представител на ищеца.
В решението си първоинстанционният съд е посочил, че макар да се
установява, че ответниците са били собственици на процесния имот в
процесния период, облигационната връзка между страните в производството
7
остава недоказана. Този извод е аргументиран с обстоятелството, че по делото
са представени доказателства за публикуването на общите условия на ищеца в
местен всекидневник само до чл. 29 от същите. Доколкото правилата за
заплащане на потребената топлинна енергия, главницата за дялово
разпределение и лихвите върху същите са уредени в последващите членове от
общите условия, а ищецът не е представил доказателства за публикуването на
същите, съдът е приел, че в тази си част общите условия не са влезли в сила,
поради което е отхвърлил всичките искови претенции на топлопреносното
дружество.
Въззивният съд намира тези изводи на първоинстанционния съд за
неправилни.
Неоснователни са възраженията на въззиваемите ответници за това, че
Общите условия на топлопреносното предприятие не са общоизвестен или
служебно известен факт.
Общите условия на топлопреносното предприятие, в процесния период
тези от 2016 г., се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ. Налице е
специален закон, който изключва приложимостта на чл. 16 ЗЗД и на ЗЗП по
отношение на необходимостта от изрично приемане на договорни клаузи и ОУ.
В този смисъл възраженията в отговорите на исковата молба в тази насока са
неоснователни.
Общите условия са достъпни на електронните страници на
„Топлофикация София“ ЕАД и КЕВР.
Предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им
най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни
след първото им публикуване. Влизането в сила на Общите условия не е
обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Съобразно
разпределението на доказателствената тежест в процеса енергийното
предприятие следва да докаже влизането в сила на представените Общи
условия. Не съществува пречка обаче, ако на съда е известно в кои
всекидневници са публикувани Общите условия, същите да бъдат посочи
в съдебното решение – така Решение № 189/11.04.2011 г. по т.д. № 39/2010 г.
по описа на ВКС, II ТО.
От една страна, по делото е установено, че Общите условия са
8
публикувани в своята цялост във в. „Монитор“ – констатацията на районния
съд в протоколното определение от 06.02.2024 г. В същото определение е
посочено, че е представен оригинал на в. „19 минути“ с публикувани Общи
условия до чл. 29 включително.
От друга страна, съобразно посочената по-горе практика на ВКС, на
въззивния съд е служебно известно, че Общите условия са приети с Решение
по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация
София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани са във в. „19 минути“, бр. 1764, и във в. „Монитор“ на 11.07.2016
г. и са в сила от 11.08.2016 г.
По делото не се твърди, нито се доказва, че са съществували други Общи
условия за процесния период. При тези обстоятелства следва да се приеме, че
Общите условия, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на
Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение
№ ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, са влезли в сила на 11.08.2016 г. – в този
смисъл и Определение № 90/27.01.2015 г. по гр.д. № 6381/2014 г. на III Г.О. на
ВКС.
Освен това следва да се отбележи, че съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до
30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като
предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. По
делото не са релевирани в срока за отговор на исковата молба твърдения, нито
има данни, че ответниците, съответно техните наследодатели, са упражнили
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в момента на придобиване на процесния имот е
възникнало облигационното отношение с топлопреносното предприятие и за
Д. З. и А. Н. е възникнало задължението за заплащане на доставената и
потребена топлинна енергия по отношение на процесния имот за съответната
ид.ч., в т.ч. както нововъзникналите задължения, така и тези, които вече са
възникнали към момента на смъртта на наследодателите. Следователно за
процесния период именно ответниците въззиваеми са задължени за цената на
потребената топлинна енергия в имота.
9
Реалното потребление на топлинна енергия в процесния имот е
установено от писмените доказателства, приети в първоинстанционното
производство, както и от изслушаното заключение по назначената
съдебнотехническа експертиза. От последното се установява, че в процесния
имот през процесния период е реално консумирана топлинна енергия на
стойност 1682,04 лв., включваща отопление на имот и сградна инсталация,
както и битово горещо водоснабдяване. В експертизата изрично е посочено, че
отоплението на имота се осъществява чрез 4 радиатора с поставени
индивидуални разпределители на разход за отопление, една щранг-лира без
уред за дялово разпределение, както и един водомер за топла вода. Видно е от
същата, че са приспаднати технологичните разходи за сметка на
топлопреносното дружество и не е начислявана такса мощност. ФДР в
процесния период е „Техем Сървисис“ ЕООД, а изчисленията на същия са в
съответствие с нормативните изисквания. Установява се от експертизата и от
представените от третото лице помагач индивидуални справки и главни
отчети за двата отоплителни сезона, че в процесния период са начислявани
суми за топлинна енергия по прогнозно потребление, след което в края на
всеки отоплителен сезон е отчетено реалното потребление на топлинна
енергия. В тази връзка въззивният съд счита, че заключението на
съдебнотехническата експертиза установява точния размер на реално
потребената ТЕ в процесния имот за претендирания период.
Въззивният съд кредитира така изготвеното експертно заключение по
допуснатата експертиза. За установяването на доставено количество топлинна
енергия до топлоснабдения имот са необходими специални познания, поради
което законосъобразно съдът е допуснал и назначил съответната експертиза.
При изготвянето вещото лице се е запознало с материалите, приложени по
делото, и е извършило съответна справка на място в „Топлофикация София“
ЕАД и „Техем Сървисис“ ЕООД. Съдът няма основание да се съмнява в
компетентността на вещото лице, изготвило експертизата, както и в
правилността на даденото заключение.
Въззивният съд намира за установено, че сградата, в която се намира
процесният апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово
разпределение. Възраженията на ответниците въззиваеми в обратна насока са
неоснователни. Сумите за топлинна енергия за процесния период са
10
начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителните сметки от дружеството,
извършващо дяловото разпределение. Това не съставлява нарушение на чл. 13
от Директивата на ЕС 2006/32/ЕО – транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /пар. 3 от ДР на ЗЕЕ/,
според който в сметките следва да се включва само реално потребената
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на разпоредбата на чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на
двете страни по правоотношението – потребителят може да заплати както
повече, така и по-малко от изразходваната за месеца енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-
малко количество от заплатената му топлинна енергия. В крайна сметка обаче
с последната изравнителна сметка отношенията между страните се уреждат
справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия
за целия отчетен период. Този принцип не се накърнява и при служебно
изчисление на топлинната енергия, отдадена за конкретния апартамент. В
случая за процесния период на дружеството, извършващо дяловото
разпределение, е осигурен достъп до имота, за да бъде извършен отчет на
съответните уреди.
Не е налице непоискана доставка съгласно разпоредбите на ЗПП.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Законът постановява, че непоръчаната от потребителя
доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за
плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в
унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент,
защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.)
изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не
може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и
ЗЗП) не си противоречат.
При това положение общата стойност на доставената топлинна енергия за
периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. възлиза в размер на 1682,05 лв. Тази
сума е по-голяма от претендираната от ищцовото дружество. Съгласно
11
заключението по съдебносчетоводната експертиза за процесния период цялата
претендирана сума – главници и лихви, е непогасена.
В отговора на исковата молба своевременно е релевирано възражение за
изтекла погасителна давност.
Задълженията за заплащане на ТЕ са периодични и се погасяват с
кратката тригодишна давност. Същото е посочено изрично от върховните
съдии в Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС.
Исковата молба е подадена на 21.04.2023 г., поради което давността за
дължимите суми е прекъсната именно тогава.
При прилагане на тригодишната давност следва да се вземе предвид
нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до
отмяната на извънредното положение, според което спират да текат
давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправните субекти.
С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от
13 март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на
Република България, обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно
положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното
положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след
изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
Следователно за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително
погасителната давност е била спряна по силата на закона и този факт трябва
да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността
изтича. По тази причина към 3-годишния давностен срок следва да се прибави
и периодът на спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е
69 дни (от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.).
Изводимо от горното е, че вземания за главница за ТЕ, възникнали преди
12
12.02.2020 г., ще бъдат погасени по давност.
За процесния период действат Общи условия, одобрени от ДКЕВР на
27.06.2016 г. и в сила от 11.08.2016 г.
Съгласно чл. 32, ал. 1 ОУ месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се
формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
Съгласно чл. 28 ОУ продавачът връчва чрез търговеца на
упълномощеното лице в СЕС изравнителните сметки /обща и индивидуални/
на клиентите, като датата на връчването на изравнителните сметки се
удостоверява с подпис на упълномощеното лице, а последното информира
клиентите в СЕС за общата изравнителна сметка, датата на получаването и
връчва индивидуалните изравнителни сметки срещу подпис, удостоверяващ
датата на връчването.
Съгласно чл. 33, ал. 4 и 5 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, а при неизпълнение в срок на задълженията по ал.
2, клиентите заплащат на продавача обезщетение в размер на законната лихва
от деня на забавата до момента на заплащането на дължимата сума за
13
топлинна енергия.
Задълженията на клиента на ТЕ е уговорено да се заплащат след изтичане
на 45-дневен срок от изтичането на периода, за който се отнасят. Следователно
падежът на същите възниква с изтичане на този срок. В този случай
приложима е разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която предвижда, че
давността започва да тече от момента, в който вземането стане изискуемо. При
съобразяване на горепосоченото от въззивния съд – че вземанията с падеж
преди 12.02.2020 г. са погасени по давност, следва изводът, че задълженията
за периода от 01.05.2019 г. до 30.11.2019 г. са погасени по давност, тъй като за
периода от 01.11.2019 г. до 30.11.2019 г. задължението е станало изискуемо на
14.01.2020 г., а за периода от 01.12.2019 г. до 31.12.2019 г. – на 14.02.2020 г.
На основание чл. 162 ГПК съдът приема, че претендираната от ищеца
сума за периода от 01.05.2019 г. до 30.11.2019 г. възлиза на 297,75 лв., която е
погасена по давност. Следователно исковата претенция е неоснователна за
тази сума, а за горницата над нея до претендираните 1538,43 лв. или за
1240,68 лв. претенцията е основателна. Съобразно квотите в съсобствеността
всеки от ответниците въззиваеми дължи по 620,34 лв. за периода от 01.12.2019
г. до 30.04.2021 г. Решението на първоинстанционния съд е частично
неправилно и следва да бъде отменено частично.
По отношение на вземането за главница за дялово разпределение
въззивният съд намира следното:
Според чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата в
режим на етажна собственост се извършва по система за дялово
разпределение. Задължението е възложено на топлопреносното предприятие,
което съгласно чл. 139, ал. 2 ЗЕ извършва дялово разпределение на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичен
регистър по чл. 139а ЗЕ. В Общите условия от 2016 г. е закрепено в чл. 22, ал.
1, пр. 2 и ал. 2 ОУ, че дялово разпределение се извършва възмездно чрез
възлагане на търговец, избран от клиента, като клиентът заплаща на
продавача стойността за услугата „дялово разпределение“. Начинът, по който
се формира стойността на услугата за дялово разпределение, е регламентиран
в чл. 36, ал. 1 ОУ. Съгласно посочената разпоредба клиентите заплащат цена
на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
14
клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и
начинът на заплащане на услугата се определят от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. Безспорно по делото е обстоятелството, че
„Техем Сървисис“ ЕООД е извършвал дяловото разпределение в процесния
период. По делото е приет протокол от проведено Общо събрание, ведно със
списък на етажните собственици, за процесната сграда за избор на ФДР, като е
взето решение за сключване на договор с „Техем Сървисис“ ЕООД. Сред
подписалите се етажни собственици е и К.И., наследодател на ответниците.
Представен е и договор, сключен между етажните собственици в процесната
сграда и фирмата за дялово разпределение „Техем Сървисис“ ЕООД, с който
страните са договорили извършване на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите
за отопление и топла вода. Посоченото дружество е извършвало общото
измерване на потребената топлинна енергия в сградата в режим на етажна
собственост и индивидуалното измерване на потребената топлинна енергия в
имота на въззивника, което се установява от приложените по делото
изравнителни сметки и индивидуални справки. Предвид така ангажираните по
делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на правото да
получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение, като
неоснователни се явяват доводите, изложени във въззивните жалби в
обратната насока.
Доколкото по делото се установява, че „Техем Сървисис“ ЕООД е
извършвал дяловото разпределение в процесния период, както и въз основа на
горепосочените разпоредби от Общите условия, възражението на ответниците
въззиваеми, че между ищцовото дружество и фирмата за дялово
разпределение не е налице валиден договор се явява неоснователно.
Претендираната главница за дялово разпределение е в размер на 23,22 лв.
и се отнася за периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2021 г. Доколкото вземанията с
падеж след 12.02.2020 г. са погасени по давност, а в случая не се претендират
такива, то цялата претендирана сума се явява основателна. Всеки от
въззиваемите е задължен за сумата от 11,61 лв. Решението на
първоинстанционния съд е неправилно и следва да бъде отменено в тази част.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
15
топлинна енергия въззивният съд намира следното:
За процесния период действат Общи условия, одобрени от ДКЕВР на
27.06.2016 г. и в сила от 11.08.2016 г.
Съгласно цитираните по-горе разпоредби от Общите условия на
ищцовото дружество следва извод, че мораторна лихва върху прогнозно
определени суми за потребление на топлинна енергия не се начислява.
Такава се дължи само върху задължения за реално потребена енергия,
отчитана в края на отоплителния сезон /изравнителни сметки/ или ежемесечно
/при реално отчитане показанията на топломерите и водомерите всеки месец/.
Задълженията на клиента на ТЕ е уговорено да се заплащат след изтичане
на 45-дневен срок от изтичането на периода, за който се отнасят, поради
което следва да се приеме, че падежът на същите възниква с изтичане на този
срок. При тези обстоятелства оплакванията на въззиваемите ответници в
отговорите на исковата молба, че не са представени доказателства за
публикуването на фактурите в сайта на ищцовото дружество, са
неоснователни.
Доколкото са претендирани мораторни лихви, считано от 15.09.2020 г. –
след 12.02.2020 г., следва да се приеме, че същите не са погасени по давност.
Претенцията на ищцовото дружество в размер на 305,89 лв. е основателна,
като всеки от въззиваемите ответници дължи по 152,94 лв. Решението на
първоинстанционния съд в тази част следва да бъде отменено.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение въззивният съд намира следното:
Крайният извод на първата инстанция по отношение присъждането на
тази лихва е правилен, макар и по различни мотиви от тези, които въззивният
съд излага. В общите условия не е уговорен конкретен падеж на задължението
за плащане на цена за дялово разпределение. При това положение, за да
изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от кредитора съгласно чл. 84,
ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени никакви доказателства, от които да се
установи, че ищецът е отправил подобна покана до ответника за плащането на
цената за дялово разпределение, поради което и последният не е изпаднал в
забава по отношение тези плащания и не дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
16
В тази част първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
В първата инстанция:
В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на
ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд
трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи
дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на
измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред
втората инстанция разноски“.
Ищецът е претендирал разноски в размер на 1015 лв. /400 лв. за държавна
такса, 600 лв. за експертизи и 15 лв. за съдебни удостоверения/, както и
юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да
бъде определено такова в размер на 100 лв. Съобразно уважената част от
исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъде възстановена
сумата от 934,80 лв.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е определено възнаграждение в полза на
адв. П. и адв. Т. в размер на по 400 лв. С оглед отхвърлената част от исковете
на същите са дължими по 64,65 лв., поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта за разноските, с която ищецът е
осъден да заплати на адв. П. горницата над 64,65 лв. до присъдените 400 лв. и
в частта за разноските, с която ищецът е осъден да заплати на адв. Т.
горницата над 64,65 лв. до присъдените 400 лв.
Във въззивната инстанция:
Предвид частичната основателност на въззивната жалба въззивникът има
право на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК да получи съответна част от
сторените деловодни разноски за въззивното производство.
Въззивникът „Топлофикация София“ ЕАД е претендирал заплащането на
юрисконсултско възнаграждение, като съдът приема, че на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК следва да бъде определено такова в размер на 100 лв. Въззивникът е
сторил и разноски за държавна такса в размер на 100 лв. Съобразно уважената
част от въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат
възстановени 167,68 лв.
По делото адв. Т. претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.
17
38, ал. 2 ЗАдв. При предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38
ЗА съдът определя по справедливост присъжданото адвокатското
възнаграждение.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че пред СГС е проведено едно съдебно заседание, в което не са
събирани доказателства, а спорът не е с висок материален интерес, съдът
приема, че следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на
300,00 лв. за предоставените адвокатски услуги във въззивното производство.
18
С оглед основателната част от въззивната жалба следва да се присъди в полза
на адв. Т. сумата от 48,48 лв.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2738/16.02.2024 г., постановено по гр.д. №
20747/2023 г. по описа на СРС, 173 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответниците Д. К. З., ЕГН **********, и А. К. Н., ЕГН **********, да
заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по
отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб. №
33315, суми, както следва:
по 620,34 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г.,
до окончателното изплащане на вземането;
по 152,94 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 29.03.2023 г. върху главницата за ТЕ;
по 11,61 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането,
както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която ищецът „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, е осъден да заплати на адв. Д. П. горницата
над 64,65 лв. до присъдените 400 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете по предоставена
безплатна правна помощ, както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която
ищецът „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, е осъден да заплати
на адв. Р. Т. горницата над 64,65 лв. до присъдените 400 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковете по
19
предоставена безплатна правна помощ като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ответниците Д. К. З., ЕГН **********, и А. К. Н., ЕГН
**********, да заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, по предявени обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****,
аб. № 33315, суми, както следва:
по 620,34 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия (ТЕ) за периода от 01.12.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г.,
до окончателното изплащане на вземането;
по 152,94 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
15.09.2020 г. до 29.03.2023 г. върху главницата за ТЕ;
по 11,61 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение
(ДР) за периода от 01.03.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА Д. К. З., ЕГН **********, и А. К. Н., ЕГН **********, да
заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 934,80 лв. – разноски в
първоинстанционното производство съобразно уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2738/16.02.2024 г., постановено по гр.д. №
20747/2023 г. по описа на СРС, 173 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. К. З., ЕГН **********, и А. К. Н., ЕГН **********, да
заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 167,68 лв. – разноски във въззивното
производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на адв. Р. Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
48,48 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ във въззивното производство съобразно отхвърлената част от
въззивната жалба.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
20
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – “Техем Сървисис” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21