РЕШЕНИЕ
№ 92
гр. Раднево, 08.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на осемнадесети
юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20235520100034 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
24 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на А. Г. М., действащ
чрез пълномощника адв. М. от АК-Пловдив, срещу „Файненшъл България“
ЕООД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
24 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 27.10.2021 г. е
сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за потребителски кредит №
4298414/27.10.2021 г., с който дружеството се задължило да му даде кредит в
размер на 1500 лв., а ищецът се задължил да върне сумата от 1844,52 лв.
Твърди, че едновременно с договора за кредит сключил и договор за
поръчителство с ответника, за което било уговорено възнаграждение от
759,48 лв. или 63,29 лв. месечно с всяка вноска, по който договор бил платил
сумата от 50 лв. Твърди, че договора за поръчителство е нищожен поради
накърняване на добрите нрави /недобросъвестност и нееквивалентност на
престациите/, неспазване на чл. 19, ал. 4 ЗПК и неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ЗЗП /не позволява да се разберат икономическите
последици/. Развива подробни съображения за поддържаната нищожност и
неравноправност на клаузите. Поради това иска от съда да постанови
решение, с което да установи нищожност на договора за поръчителство
1
поради противоречие с добрите нрави, неравноправност на клаузата и
заобикаляне на максималния ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и нищожност на
договора за поръчителство поради противоречие с добрите нрави и
неравноправност и заобикаляне на закона относно максималния ГПР, както и
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати
на ищеца недължимо платена сума от 168,38 лв. по договора за
поръчителство /допуснато изменение на иска чрез неговото увеличение по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в последното съдебно заседание/. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Файненшъл
България“ ЕООД, действащо чрез юрисконсулт К., в който взема становище
за недопустимост на исковете поради липса на правен интерес и поддържа
тяхната неоснователност. Развива подробни съображения за оборване на
твърденията на ищеца нищожност и неравноправност на договора за
поръчителство. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като
неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 27.04.2023 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 27.10.2021 г. ищецът е сключил с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД договор за потребителски кредит № 4298414/27.10.2021 г.,
с който дружеството се задължило да му даде кредит в размер на 1500 лв., а
ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 1844,52 лв.; че ищецът е
усвоил кредита от 1500 лв.; че е сключен и между страните договор за
поръчителство от 27.10.2021 г. с уговорено възнаграждение от 759,48 лв. или
63,29 лв. месечно с всяка вноска.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл.
146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК твърденията си за
нарушаване на добрите нрави и неравноправност на клаузите на договора за
поръчителство.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД че е дал на ответника сумата от
50 лв. по договора за поръчителство.
2
Ответникът следва да докаже насрещните си твърдения за валидност на
клаузите от договора за поръчителство, чрез доказване на твърдените в
отговора факти за това.
Обезпечителният договор е неразривно свързан с основния договор,
чийто задължения на страните обезпечава, поради което следва неговата
правна съдба. Поради това съдът служебно следва да изследва въпроса за
нищожност и неравноправност на клаузите на основния договор, а именно
договора за кредит. Това е необходимо, независимо от самостоятелния
характер на договора за поръчителство, тъй като защитата на потребителите е
засилена съгласно европейското и българското законодателство.
С оглед установените безспорни факти е видно, че ищецът е получил в
заем сумата от 1500 лв. и се е задължил да я върне на 12 вноски по
погасителен план /л.9/, при падеж на първа вноска 26.11.2021 г. и падеж на
последна вноска 22.10.2022 г. Уговорен е лихвен процент в размер на 40 %
/чл.2-6 от договора/. В чл. 2-8 на договора е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита е 49,03 %.
В чл. 4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, банкова гаранция или одобрен от заемателя дружество-гарант
с гаранционна сделка, което обезпечение следва да се предостави в 3-дневен
срок от сключване на договора. Такъв договор е сключен на 27.10.2021 г. /л.8-
9/ с уговорено възнаграждение от общо 759,48 лв. или 63,29 лв. месечно с
всяка вноска /виж погасителния план на л.9/.
Сключеният договор за потребителски кредит попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит. Клаузата за предоставяне
на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК
реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно
3
който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването
на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз
на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и
разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При
липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в
размер на 344,52 лв. /виж заключението на СИЕ, л.66/, при лихвен процент от
40 %, не става ясно как е формиран ГПР от 49,03 %. Това се равнява на липса
на посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР,
което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не
надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора
единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата
сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл.
11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е
и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е
въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
4
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че
ако в ГПР беше включено и възнаграждението за поръчителство /което е в
размер повече от половината от стойността на кредита или в процентно
отношение към 51 %/, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално
определения праг на ГПР от 50 % - посочен в договора ГПР от 49,03 % с
прибавени около 51 % се явява стойност от около 100 %. Подобни такси и
възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на
българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр.
ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл.
143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК и не поражда целените правни последици.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г. на
ОС-Стара Загора по в.т.д. № 462/2022 г., 2 търговски състав.
Съдът намира за нищожен договора за поръчителство от 27.10.2021 г.,
сключен между страните, поради констатирана нищожна клаузата за
възнаграждението, не само като заобикаляща и противоречаща на закона, но и
като накърняваща добрите нрави и поради нейния неравноправен характер, за
което съдът дири служебно /чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори/. По отношение на този въпрос вече е налице утвърдена съдебна
практика /Решение от 06.11.2019 г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 1339/2019
г. и много други/.
По идентични на посочените по-горе съображения съдът намира и за
нищожен договора за поръчителство от 27.10.2021 г., който е предмет на
настоящото производство, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК вр. ал. 5 ЗЗД, тъй като единствената му цел е заобикаляне на закона
и облагодетелстване на свързани помежду си търговски дружества, за сметка
на икономически по-слабата страна в лицето на потребителя физическо лице,
5
домогващ да получи потребителски кредит. Този договор противоречи и на
добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като уговорката на
възнаграждение в размер на 51 % от размера на кредита е абсолютно
неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на икономически по-слабо
друго. Не само европейското законодателство не допуска при уредбата на
потребителските кредити и защитата на потребителите подобни уговорки, но
и българското законодателство също не допуска подобни уговорки – ЗПК и
ЗЗП. Затова съдът намира, че и договора за поръчителство е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД като накърняващ добрите нрави с уговаряне на
възнаграждение извън пределите на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При тълкуване на клаузите на договора, съдът намира, че клаузата,
установяваща дължимост на възнаграждение за предоставено поръчителство,
заобикаля закона – чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на
добрите нрави, доколкото целта, за която същата е уговорена, излиза извън
естеството на нейните обезпечителна и обезщетителна функция.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при
липса на доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият
интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на
дължимата престация. Задължението за учредяване на обезпечение има
изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното задължение на
заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето на
обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
В случая възнаграждението за дадено поръчителство не е уговорено с
оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта е предвидена
кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично
задължение на кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали
изобщо е налице неизпълнение по договора от страна на кредитополучателя.
В договора и в общите условия към него не се изяснява конкретно при какви
обективни критерии, фактори и начин е формиран размерът на
възнаграждението, който дори е по-голям от размера на дадения заем и се
кумулира като погасителни вноски, като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на
едната от страните по сделката, в случая – на търговеца за сметка на
потребителя, който е видно, че чрез поредица от сделки ощетява потребителя.
Подобен прекомерен размер не би могъл да се оправдае с поетия от кредитора
риск от неизпълнението, доколкото възнаграждението се дължи единствено с
6
оглед факта, че той сам е осигурил трето лице, отговарящо за задължението с
имуществената си сфера – което поначало е в негов собствен интерес.
Уговорено в значителен размер спрямо размера на главницата,
възнаграждението заобикаля и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
установените максимално допустими размери на годишния процент на
разходите по потребителски кредити.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни
правила на закона, уговореното възнаграждение излиза и извън пределите на
нравствената допустимост, тъй като създава условия за неоснователно
обогатяване на далото поръчителството дружество, с което кредитодателят е
в договорни отношения, и това е довело до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства на
изискването за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на
престациите.
Въпросното възнаграждение и противоречи на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, който ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Въпреки заобикалянето на закона в случая, чрез сключване на
договор за поръчителство с трето за кредитното правоотношение лице, то
потребителят е задължен да сключи също такъв договор за поръчителство, за
да получи искания кредит. От друга страна това законодателно разрешение в
чл. 10а, ал. 2 ЗПК не само цели защита интересите на кредитополучателите,
но то гарантира и конкурентоспособността при процеса на кредитиране на
физическите лица. Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по
взаимно съгласие на страните. В случая уговореното възнаграждение за
поръчителство противоречи пряко на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
което я прави нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От
друга страна така договореното цели и заобикаляне на лимита в чл. 19, ал. 4
ЗПК, тъй като е видно, че самата цена на услугата за поръчителство е по-
голяма от половината от дадената главница по кредита, което ги прави
съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК нищожни клаузи и на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД.
С оглед гореизложеното, предвид нищожността на клаузата за
предвиденото възнаграждение от процесния договор за поръчителство,
липсва основание за заплащане на претендираното възнаграждение за
поръчителство. А в този смисъл е налице обилна съдебна практика.
Това води на извод, че искът за прогласяване на нищожността на
договора за поръчителство като накърняващ добрите нрави /искът е предявен
на това основание/ е основателен и следва да се уважи.
По отношение на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
7
недължимо платени суми за възнаграждение по процесния договор, който
договор съдът намери за нищожен, по съображенията по-горе, изложени
именно във връзка с неоснователното обогатяване, то ищецът има право да
иска връщане на недължимо платените суми за възнаграждение по договора
за поръчителство, поради което следва да се установи какви суми е платил
ищецът за погашение на възнаграждението по договора за поръчителство.
По делото е прието заключение на СИЕ, съобразно което ищецът е
заплатил на ответника сумата от 168,38 лв. като възнаграждение по договора
за поръчителство, които се явяват недължимо платени по нищожен договор и
подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Общият размер
на недължимо платената сума е в размер на 168,38 лв., в какъвто размер е
искът на ищеца с последното допуснато изменение на размер на иска по реда
на чл. 214 ГПК в съдебно заседание на 18.07.2023 г. Поради това искът се
явява основателен и ще следва също да се уважи.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 100 лв. внесена
държавна такса и сума от 300 лв. за платено възнаграждение за вещо лице.
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. М. М.
от АК-Пловдив за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 400
лева за иска за по чл. 26 ЗЗД и в размер на 400 лв. за иска по чл. 55 ЗЗД /общо
сума в размер на 800 лв./, платимо от ответника, с оглед осъщественото
процесуално представителство по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от
ЗАдв. във вр. с чл. 2, ал. 2 и ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ. Това
възнаграждение е в размер на минималното по наредбата. С оглед най-новата
съдебна практика, намерила отражение в определение № 917 от 02.05.2023 г.
по ч.гр.д. № 1323/2023 г. на ВКС, 4то ГО, с което се приема, че ДДС не се
дължи при безплатна адвокатска защита, ще следва да се присъди
възнаграждението на адв. М. без включено ДДС, тоест в минимален по
наредбата размер от 800 лв. общо за двата иска.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за нищожен договор за предоставяне на гаранция №
4298414 от 27.10.2021 г., сключен между А. Г. М., ЕГН **********, с адрес
гр. Раднево, ул. ********, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с
адрес на управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ №
8
28, ет. 2, офис 40-46, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
офис 40-46, да заплати на А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул.
********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 168,38 лв. /сто
шестдесет и осем лева и 38 ст./, представляваща недължимо платена сума за
възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция № 4298414 от
27.10.2021 г.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
офис 40-46, да заплати на А. Г. М., ЕГН **********, с адрес гр. Раднево, ул.
********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на
400 лв. /четиристотин лева/.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, Ж.К. Люлин,7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
офис 40-46, да заплати на адвокат М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес гр.
Пловдив, бул. ********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
сумата от 800 лв. (осемстотин лева) за оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Сумата може да бъде преведена по банкова сметка на адвокат М. В. М.
от АК-Пловдив по чл. 39 ЗАдв. в банка „УниКредит Булбанк“ ЕАД, IBAN:
***************.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
9