Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                    град София, 23.04.2020 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети март през две хиляди и двадесета година в състав:                               

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1686 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    С решение №524008 от 02.11.2018г., постановено по гр.дело №88737/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 169-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Г.И.Т. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1855.83 лв., главница, представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г., както и за топлинна енергия по изравнителна сметка за периода 01.05.2013г.-30.04.2014г., отразена в обща фактура с №**********/31.07.2014г., сумата от 26.62 лв., такса за дялово разпределение за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 06.06.2017г. до окончателното ѝ плащане; както и сумата от 364.97 лв., обезщетение за забава (мораторна лихва) върху главницата за топлинна енергия, начислена за периода 15.09.2014г.-26.05.2017г. и сумата от 6.70 лв., обезщетение за забава върху таксата за дялово разпределение, начислена за периода 15.09.2014г.-26.05.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 28.06.2017г. по ч.гр.д.№37250/2017г. по описа на СРС, 43 състав. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на Г.И.Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК  сумата от 450.00 лв., направени по делото разноски.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение. Твърди се, че ответникът е наследник по закон на лицето - Т.М.Т., която е подала заявление за откриване на партида за процесния топлоснабден имот, предвид на което има качеството на клиент. Твърди се още, че след смъртта на Т.М.Т. ответникът не е спазил законовите разпоредби да подаде заявление за смяна на титуляра на партидата, предвид на което не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. В тази връзка се поддържа, че по делото е доказано наличието на облигационно правоотношение между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период, респективно налице е основание за ангажиране на договорната отговорност на ответника за заплащане на стойността на доставената в имота топлинна енергия за исковия период. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

         Въззиваемата страна - Г.И.Т. депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, като излага подробни доводи за недопустимост, алтернативно за неоснователност на заявените искови претенции. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не взема становище по подадената въззивна жалба.

         Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Г.И.Т. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№37250/2017г. по описа на СРС, 43 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 06.06.2017г. и е постановена на 28.06.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Г.И.Т. и НИ.Т., при условията на разделност да заплатят посочените в заповедта суми. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от само от длъжника - Г.И.Т. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове, които са допустими.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Г.И.Т. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца, чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба -  чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ (редакция след 17.07.2012г.) – всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. На следващо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В конкретната хипотеза от събраните по делото доказателства не се установява, че ответникът през процесния период се легитимира като собственик, респективно ползвател на процесния топлоснабден имот, или е трето лице, което със със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, ползва за собствени битови нужди имота и същевременно е сключил договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. При това положение се налага единственият правилен извод, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия за имота /или клиент на топлинна енергия/ и не се явява материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. Наведеното във въззивната жалба твърдение, че ответникът е наследник по закон на лицето, на чието име е открита партидата, е неоснователно. За доказване на този факт ищецът не ангажира доказателства, съответно няма направени искания за събиране на такива, въпреки правилно указаната от СРС доказателствена тежест за установяването на правнорелевантния факт за валидно възникнала облигационна връзка между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. Предвид изложеното настоящият състав намира, че ответникът - Г.И.Т. не е потребител на топлинна енергия за исковия период по отношение на процесния топлоснабден имот и между страните не е съществувало твърдяното облигационно правоотношение. В този смисъл ищецът не се легитимира като кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, на основание на който е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявеният главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по отношение на ответника на парични задължения, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия за исковия период от време. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 500.00 лв., реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                  Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №524008 от 02.11.2018г., постановено по гр.дело №88737/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 169-ти състав.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на Г.И.Т., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       ЧЛЕНОВЕ : 1./                      2./