РЕШЕНИЕ
№ 16842
гр. София, 18.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря ХРИСТИНА Н. КОЕМДЖИЕВА
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20231110126210 по описа за 2023 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството е образувано по искова молба от “Т С ” ЕАД против С.
Д. Ц. с искане да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че
ответникът дължи на топлофикационното дружество сумите по издадена по
реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение за
незаплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди и
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 4916,14 лева –
главница, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот - апартамент, находящ се в гр. София, на
адрес за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 03.02.2023 г. до окончателното изплащане,
мораторна лихва върху тази главница, за периода от 15.09.2020 г. до
20.01.2023 г. в размер на 634,08 лева, сумата от 43,86 лева – дялово
разпределение за периода от 01.12.2020 г. до 30.04.2022 г., за топлоснабден
имот - апартамент, находящ се в гр. София, на адрес ж.к. Банишора, бл. 20, ет.
16, ап. 87 ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.02.2023 г.
до окончателното изплащане както и законна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 05.03.2020 г. до 20.01.2023 г. в размер на
6,10 лева. Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с
ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да
е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи
условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като
купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни
месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово
разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачът на топлинна
1
енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ответникът в срока
по чл. 131 ГПК не е подал писмен отговор. С възражението, направено в
заповедното производство, твърди, че не е бил потребител към ищеца. Не
оспорва размера на вземанията. Прави възражение за изтекла погасителна
давност.
В последното по делото съдебно заседание страните са редовно
призовани. Ищецът не се явява, изпраща представител, чрез когото поддържа
исканията си. Ответницата не се явява, не изпраща представител, не взема
становище.
Предявени са първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ,
във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):
1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да
прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на
купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период,
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а
от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно §
1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
2
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на
ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на
факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл
изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за
договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за
гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
По делото е представен препис от Заявление-декларация от 21.05.2018 г.
(л. 14 – л. 15 от делото), от които се установява, че ответницата е заявила
достъп до топлоенергия за процесния апартамент за процесния период.
Поради това, съдът намира за доказан факта, че за същия период тя е била
потребител по смисъла на ЗЕ, като не се споделят възраженията, релевирани
във възражението за липса на това качество.
Правното действие на сключения договор за продажба попада под
приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физически лица и за тях
следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал.
2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет
представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2
ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно)
правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения
– да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки
и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати
уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС),
предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи
условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален,
двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат
правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
3
страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в
изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при
предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да
възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната
цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на
вещите, предмет на договорното правоотношение
По делото е установено, че между страните е налице облигационно
правоотношение и ответницата не оспорва доставката и размера на топлинна
енергия.
С оглед на разпределената доказателствена тежест, ответницата
следваше да докаже извършване на плащане. Тъй като това не е сторено,
съдът приема, че задължението не е погасено.
Направеното в исковата молба възражение за изтекла в полза на
ответника погасителна давност, съдът намира за частично основателно. Искът
е предявен на 03.02.2023 г., а процесният период за доставка на топлинна
енергия е от 01.05.2019 г. до 30.04.2022 г., а за дялово разпределение е от
01.12.2020 г. до 30.04.2022 г. Безспорно между страните е юридическото
обстоятелство, че вземанията на Топлофикация София ЕАД са периодични по
своя характер и се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност,
уредена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Т.е. погасени по давност се явяват всички
задължения на ответницата за периода от 01.05.2019 г. до 31.01.2020 г.
включително за топлинна енергия. Съгласно приетата по делото обща
фактура № ********** (л. 28 от делото) дължимата сума за топлинна енергия
за периода от 01.05.2019 г. до 30.06.2019 г. е 122,43 лева и 24,49 лева ДДС
или общо 146,92 лева, а за периода от 01.07.2019 г. до 31.03.2020 г. – 1366,83
лева и 273,37 лева ДДС или общо 1640,20 лева. Доколкото по делото не са
представени доказателства за дължимостта на тази сума по месеци, на
основание чл. 162 ГПК, съдът приема, че тя е разделена по месеци по равно,
т.е за общо 9 месеца по 182,24 лева на месец. Т.е. за периода от 01.05.2019 г.
до 31.01.2020 г. погасената по давност сума възлиза на 1275,71 лева.
Дължимата сума за топлинна енергия е 3493,51 лева. До този размер искът за
топлинна енергия е основателен и следва да бъде отхвърлен за разликата над
тази сума до пълният предявен размер. Вземането за дялово разпределение не
е погасено по давност дори частично и се дължи в пълния претендиран
размер от 43,86 лева.
По отношение исковете за мораторна лихва върху тези две основни
вземания, съдът намира следното: съгласно твърденията в исковата молба,
вземанията за дължими суми стават изискуеми в 45-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. От
доказателствената съвкупност не се установява на коя дата фактурите са
публикувани. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът счита този факт за
невъзникнал. При това положение на общо основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД –
длъжникът изпада в забава след покана. Тъй като такава не е отправяна от
ищеца, ответниците не са изпаднали в забава т.е. този иск е напълно
неоснователен.
Искът за заплащане на сумата за мораторна лихва върху сумата за такса
за услуга дялово разпределение, съдът също намира за изцяло неоснователен.
В общите условия на ищеца не е предвиден срок, нито друг юридически факт,
4
с настъпването на който това вземане да става изискуемо. Т.е. отново на общо
основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД – длъжникът изпада в забава след покана. Тъй
като такава не е отправяна от ищеца, ответниците не са изпаднали в забава.
По отношение на разноските, съдът намира, че с оглед изхода на делото,
се дължат и на двете страни. От ищеца бяха доказани сторени разноски в
размер на общо 224 лева – държавна такса в заповедното и настоящото
производство, както и юрисконсултско възнаграждение в настоящото и
заповедното производство, което съдът определя на общо 150 лева. Пълният
размер на интереса на ищеца възлиза на 5600,18 лева, а общата стойност на
уважената част от него – на сумата от 3537,37 лева. Т.е. размерът на
дължащите се на ищеца разноски съобразно уважената част от иска е 236,24
лева. Ответницата е ползвала адвокатска помощ в рамките на заповедното
производство, поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на
упълномощения адвокат Илия Николов се дължи възнаграждение, като по
отношение на размера му, съдът намира следното: съгласно чл. 9 от ЗЗД
страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите
към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена
при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под
предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от
ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор
между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от
предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа. Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство
представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и
поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него
процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото
от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. Следва да се
изясни, че обемът на заповедното делото сам по себе си нито може да
обуслови фактическа, нито правна сложност на последното, а още по-малко
може да обуслови полагането на действителен труд за който да се дължи
адвокатското възнаграждение. Единственото процесуално действие, което са
извършили длъжниците е подаването на възражение. При това положение, да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер
на практика би нарушило основния за българското гражданско право принцип
на забраната за неоснователно обогатяване. Не може да се приложи и
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането,
че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на
адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от
23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че
определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези
минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември
2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13,
5
EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба
като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на
съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението
на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е
erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният
съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести
даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29. В заключение съдът намира, че действително в
заповедното производство се дължат разноски на длъжника, но само в
хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за
приемане или отказ от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално
вписване, за молба за опрощаване на дължими суми и за други молби, която
разпоредба следва да намери аналогично приложение и за настоящия случай.
Този размер е 200 лева, т.е. това е минимума на адвокатско възнаграждение.
Съобразно с отхвърлената част от иска на адв. Илия Николов следва да се
заплатят 73,67 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Д. Ц., ЕГН: **********, с
адрес дължи на „Т С ЕАД, ЕИК: , със седалище и адрес на управление: , на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр.
чл. 110, ал. 2 ЗС сумата от 3537,37 лева – главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.02.2020 г. до 30.04.2022 г.,
за имот с адрес ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
03.02.2023 г. до окончателното изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата
от 1275,71 лева и за периода от 01.05.2019 г. до 31.01.2020 г., като погасен по
давност.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. Д. Ц., ЕГН: ********** дължи
на „„Т С ЕАД, ЕИК: , на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ,
във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС сумата от 43,86 лева – главница,
представляваща стойност на такса дялово разпределение за периода от
01.12.2020 г. до 30.04.2022 г., за имот с адрес гр. София, ж.к. Банишора, бл.
20, ет. 16, ап. 87 ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
6
03.02.2023 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т С ЕАД, ЕИК: , против С. Д. Ц., ЕГН:
**********, иск за заплащане на сумата от 634,08 лева – законна лихва за
забава върху дължимата сума за ползване на топлинна енергия за периода от
15.09.2020 г. до 20.01.2023 г. като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „„Т С ЕАД, ЕИК: , против С. Д. Ц., ЕГН:
********** иск за заплащане на сумата от 6,10 лева – законна лихва за забава
върху дължимата сума за такса за услуга Дялово разпределение за периода от
05.03.2020 г. до 20.01.2023 г. като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА С. Д. Ц., ЕГН: ********** да заплати на „„Т С ЕАД, ЕИК: ,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 236,24 лева – разноски в
производството, съобразно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т С ЕАД, ЕИК: , да заплати на адв. И А Н от САК, с
адрес на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 73,67
лева – разноски в производството, съобразно с отхвърлената част от исковете
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач Т
с ЕООД на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7