Р
Е Ш Е Н И Е № 260323 /15.10.2020г.
гр.
П., 15.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на осми октомври, две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Антония Стоева като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 3958
по описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба на „Топлофикация П.“ АД срещу А.И.Д., с
която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове, за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът А.И.Д.
дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 1926,90 лева, представляваща стойността на доставена, но незаплатена
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., ул.
„“, бл., вх. , ап.законната лихва за забава върху главницата, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 28.02.2019
г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 186,05 лева, представляваща законна
лихва за забава върху месечните задължения за периода 09.07.2017 г. до 18.02.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1513/2019
г. по описа на Районен съд П..
Ищецът твърди, че между него и ответника
в качеството му на потребител-клиент за битови нужди съществува облигационно
правоотношение с предмет покупко-продажба /доставка/ на топлинна енергия,
възникнало по силата на закона и регулирано от публично известни общи условия,
чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват насрещната страна, без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че процесният недвижим имот се
намира в топлоснабдена сграда. Сочи, че съгласно Общите условия през процесния
период е изпълнил задълженията си и е доставил до имота на ответника топлинна
енергия, отчетена и разпределена от фирмата за дялово разпределение. Твърди, че
от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на
дължимата цена на топлинната енергия за исковия период и на падежа, нито към
момента на депозиране на заявлението. Счита, че с изтичане на края на месеца,
следващ този на доставката и поради неизпълнението си, съгласно чл. 41, ал. 1
от приложимите Общи условия ответникът като потребител дължи и обезщетение за
забава в размер на законната лихва, възлизаща на заявената сума.
С оглед на изложеното моли съда да уважи
така предявените искове. Претендира разноски.
В съдебно заседание поддържа така изложеното
в исковата молба.
В законоустановения срок по чл. 131, ал.
1 ГПК ответникът чрез назначения си особен представител е подал писмен отговор,
с който оспорва осъществяването на всички елементи от правопораждащия
фактически състав – качеството на ответника на „потребител на топлинна
енергия“, както и нейната реална доставка на сочената от ищцовото дружество
стойност.
В съдебно заседание поддържа вече изложеното
в отговора на исковата молба.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е парично
вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна енергия,
сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да стабилизира
ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите на чл.
415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да
бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното
вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически
факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай
искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се установи, че вземанията,
предмет на иска и вземането, за което е издадена заповед за изпълнение в
рамките на заповедното производство изцяло съвпадат, поради което предявеният
иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия,
регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи
посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е
необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на
търсеното във връзка с това обезщетение.
Според задължителните разяснения, дадени
с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение,
произтичащо от договор, сключен при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Преценката относно наличието
на качеството потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди по
отношение на ответника следва да се прави съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните
имат обвързваща сила за страните по взаимоотношенията, възникнали във връзка с производство
и доставка на топлинна енергия при спазване разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
В този смисъл е и клаузата на чл. 3, ал.
1 от процесните Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди,
на потребителите в гр. П., приложими от ищеца и одобрени с Решение №
ОУ-011/14.04.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник СъП. – бр.
82/3959/29.04.2008 г., а с това и влезли в сила, съгласно която купувач на
топлинна енергия е всяко физическо лице – потребител за битови нужди, което е
собственик или титуляр на вещно право на ползване на имот в топлоснабдена
сграда. В тази връзка следва да се отбележи, че включването на клаузите на
процесните ОУ като източник на права и задължения между страните съгласно чл.
150, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ) е обусловено от оповестяването им и
изтичане на 30 дни след първото им публикуване. В случая се установи, че
последните са оповестени в един местен ежедневник, поради което и с оглед
липсата на твърдения от ответника за възражения срещу тях, съдът счита, че са
влезли в сила. Отношенията то така действащите общи условия се уреждат от
специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено
приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът се счита сключен
при определените от дружеството общи условия от момента, в който потребителят
бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява топлинна
енергия от същата.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1
ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие е неизчерпателно.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
(“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
При тази правна рамка, съдът дължи
произнасяне по конкретно твърдените права и факти, както и по възраженията,
релевирани от страните по делото. В настоящия случай между страните са спорни
всички елементи от фактическия състав на предявените искове, за които ищецът
носи доказателствена тежест.
В тази връзка по делото са представени и
приети редица доказателства, с които ищецът се домогва да установи
основателност на исковата си претенция.
От акт № 7134 от 11.10.2012 г. се
установява, че при условията на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, вр. § 42 от ПЗДР на
ЗИДЗОС процесният апартамент № 71, находящ се в жилищната сграда в гр. П., ул.
„“, бл., вх., ет. , е актуван като частна общинска собственост.
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че със Заповед № 1719 от 14.08.2006 г. на кмета на
Община П. /л.59/ ответникът по делото А.И.Д., заедно със семейството й –
третите за процеса лица – съпругът ѝ Ц.С.Д.и децата ѝ С.Ц.С.и С.Ц.С.,
са настанени в общинско жилище, предназначено за отдаване под наем с
административен адрес: гр. П., ул. „“, бл., вх. , ет. , ап. . В заповедта е
отразено, че настаняването е за срок от три години. Посочено е също, че въз
основа на заповедта следва да бъде сключен договор за наем между настаненото
лице и „Жилфонд“ ЕООД, а титулярят по заповедта следва да открие абонаментни
номера на свое име във „ВиК“ ООД, „Електроразпределение“ АД и „Топлофикация“
АД. Изрично е посочено, че дължимите суми за ползвана електрическа енергия,
топлинна енергия и за доставка на вода във жилището следва да се заплащат
солидарно от А.Д. и членовете на семейството ѝ. Върху заповедта е
удостоверено, че същата е получена от ответницата на 16.08.2006 г., без
възражения по съдържанието ѝ.
Изяснява се, че с молба за откриване на
партида за жилищни нужди от 21.08.2006 г. , адресирана до ищцовото дружество,
ответницата е отправил искане за откриване на партида за плащане на
топлоенергия за жилищни нужди в имот с адрес гр. П., ул. „“,
бл., вх. , ет. , ап. , като в същата се сочи, че ответницата е наемател на
имота по силата на договор за наем от 14.08.2006 г., сключен с „Жилфонд“ ЕООД –
гр. П..
По силата на издадено му съдебно
удостоверение за изясняване обстоятелството кое лице е било настанено в имота в
процесния период по делото е представена в още един екземпляр настанителната
заповед от 14.08.2006 г. /л.87/.
От така събраните доказателства и
следващите от тях фактически изводи съдът намира, че по делото не е установено
– пълно и главно, съществуването на твърдяното правоотношение между страните
през процесния период – от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. Изясни се, че
действително ответницата А.Д. е ползвала процесното жилище на основание
настанителната заповед от 14.08.2006 г., съгласно която заплащането на
консумативните разноски, в частност за доставената топлинна енергия, се дължи
солидарно от настанените лица – А.Д. и останалите членове на нейното
домакинство. Ответницата е подала молба за откриване на партида при
топлофикационно дружество. По делото не е представен договор за наем, сключен
на основание настанителната заповед, в клаузите на която изрично е предвидено,
че такъв следва да бъде сключен между ползвателя и „Жилфонд“ ЕООД – гр. П., но
индиция за сключването на такъв е отразеното изявление на А.Д. в молбата
ѝ за откриване на партида при ищеца. Независимо обаче от възникването на
облигационно правоотношение във връзка с ползването на жилището между Община П.
и ответницата А.Д. по силата на заповедта от 14.08.2006 г. то действието на
последната е обвързано с тригодишен срок, изтекъл към месец август 2009 г., а с
това а с това – и преди исковия период. По делото не са представени
доказателства, че ответницата е била настанен отново в същия имот, включително
по време на исковия период.
Не са ангажирани доказателства, от които
да се установява, че именно ответницата е ползвал имота, самостоятелно или
съвместно с трети лица, на което основание да се явява лице, задължено за
заплащане на потребената топлинна енергия. В случай, че страната не установи
фактите, на които основава твърдяното субективно материално право и изрично
указани ѝ от съда, съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според тези последици
недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, и с оглед
така приетия за несъществуващ факт съдът не може да даде защита на твърдяното
право. Тази процесуална санкция е свързана с процесуалното бездействие на страната
и неизпълнението на изрично възложената й процесуална (доказателствена) тежест
(в този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013
г.). При прилагане неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
съдът е длъжен да приеме недоказания факт – качеството на ответника на
„потребител на топлинна енергия“, за неосъществил се.
Ето защо, съдът приема, че по делото не
е установено съществуването на твърдяното правоотношение между страните за
времето от 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г., поради което предявените искове се
явяват недоказани по своето основание и следва да бъдат отхвърлени без да се
анализира наличието на реално доставена топлинна енергия, като следваща
предпоставка за възникване на вземанията.
По
разноските:
При този изход на спора –
неоснователност на предявените искове, право на разноски има само ответникът,
който обаче в настоящия случай е бил представляван от особен представител и не
е сторил такива.
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж.к. Мошино срещу А.И.Д., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес ***,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че в полза на „Топлофикация П.“ АД
съществува изискуемо вземане срещу А.И.Д. за сумата в размер на 1926,90 лева, представляваща стойността
на доставена, но незаплатена топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот, находящ се в гр. П., ул. „“, бл., вх., ап. , с абонатен № за периода от 01.05.2017 г. до 30.4.2018 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 28.02.2019 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата в размер на 186,05 лева,
представляваща законна лихва за забава върху месечните задължения за периода 09.07.2017 г. до 18.02.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
1513/2019 г. по описа на
Районен съд П., като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________