Решение по дело №14995/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2723
Дата: 30 април 2020 г. (в сила от 30 април 2020 г.)
Съдия: Красимир Недялков Мазгалов
Дело: 20191100514995
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                               гр.София, 30.04.2020 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:                                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова

ЧЛЕНОВЕ: К. Мазгалов

                                                                                              Габриела Лазарова

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №14995 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №105604 от 01.05.2019г., постановено по гр.д.№531/2018год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Е.В.В. и К.В.В. дължат на „Т.С.”ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл.150 ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, разделно, по ½ идеална част от следните суми: 734,84 лева- цена на доставена топлинна енергия в периода от м.07.2014г. до м.04.2016г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение 11.08.2017г. до окончателното изплащане, 114,24 лева лихва за забава за периода от 15.08.2014г. до 24.07.2017г., като са отхвърлени искът за цена на топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 1297,78 лева и за периода от м.05.2013г. до м.06.2014г., както и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер 263,89 лева, като погасени по давност. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца 417,98 лева разноски в исковото производство и 44,16 лева разноски в заповедното производство.

 Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ЕООД.

Срещу решението в отхвърлителната му част е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.”ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че задълженията по общите фактури за отоплителните сезони 2013-2014г., 2014- 2015 и 2015- 2016г.  били падежирали съответно на 15.09.2014г., 15.09.2015г. и 15.09.2016г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение- подадено на 11.08.2017г., поради което не били погасени по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете за главница и лихви- уважени изцяло. Претендира разноски и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответниците в подадения в срок отговор на въззивната жалба на ищеца оспорват същата като неоснователна. Излагат съображения относно правилността на решението в обжалваната от ищеца част.  

В законоустановения срок е подадена и въззивна жалба от ответниците срещу решението на СРС в осъдителната му част. Твърдят, че решението е постановено в противоречие с практиката на Европейския съд, Конституцията на Република България и действащите закони, липсва облигационно правоотношение между страните, не е доказано количеството и качеството на доставената топлинна енергия. Молят решението в осъдителната му част да бъде отменено, а исковете- отхвърлени изцяло. Претендират разноски.

Ищецът не е подал в срок отговор на въззивната жалба на ответниците.

Третото лице- помагач не е взел становище по подадените от страните въззивни жалби.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно в обжалваните от страните части, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

По въззивната жалба на ищеца:

В случая се касае за периодични плащания и по отношение на тях приложима е кратката тригодишна погасителна давност, която съгласно чл.114 ЗЗД  започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно в случая решаващи са въпросите кога вземането е станало изискуемо и дали давността е била спирана или прекъсвана. Съгласно приложените по делото Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния период, купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за периода м.06.2014г. плащането е станало изискуемо на 01.08.2014г. и оттогава е започнала да тече тригодишната погасителна давност за това плащане. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 11.08.2017г., но към този момент погасителната давност за това плащане е била вече изтекла- на 01.08.2017г. Същото се отнася и за предходните плащания назад до м.05.2013г. включително. Издаването на обща фактура на 31.07.2014г. не е обстоятелство, което спира или прекъсва давността. Вземането за лихва е акцесорно и предвид погасяването по давност на главното вземане, също следва да се счита за погасено. Ето защо въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение- потвърдено в тази му част като правилно.

По въззивната жалба на ответниците:

Установено е по делото, че процесният имот е топлофициран и че сградата, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, а не е и спорно между страните, че ответниците са собственици на процесния апартамент №32 в гр.София, ж.к.“********с абонатен №058602. Следователно ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че делът на ответниците за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Т.е., доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците топлоенергия в определено количество за исковия период. В този смисъл неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че не е било изчислявано реалното потребление на топлинна енергия.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя навеждащи твърдения за  допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Действително доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Тя е производна, което следва от изискването, установено в разпоредбата на  чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. Евентуален пропуск на ответника да оспори редовността на книгите, не ги прави редовни и в този смисъл ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо съдът не би  могъл да основе решението си само на едностранно съставените от ищеца фактури и извлечение от сметка. Настоящият случай, обаче, не е такъв. По делото са събрани доказателства– изравнителни сметки, документи за главен отчет и заключение на вещо лице, въз основа които може да бъде извършена преценката, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните книги са достоверни.

Стойността на доставената топлинна енергия за процесния период, както и размерът на обезщетението за забава, са установени въз основа на заключенията на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно- техническа и съдебно-счетоводна експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че следва да бъдат кредитирани.

В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия правилно СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.

Ето защо и въззивната жалба на ответниците се явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в обжалваната от ответниците част като правилно.

При този изход на спора никоя от страните няма право на разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. 

На основание чл.280, ал.3 от ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                                         

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №105604 от 01.05.2019г., постановено по гр.д.№531/2018год. по описа на СРС, ГО, 155 с-в.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ЕООД.

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                     ЧЛЕНОВЕ: 1/                                  2/