№ 8594
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. А.
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110147436 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД от М. А. И.
срещу И.А.М. за прогласяване нищожността на договор за паричен заем №
*** от 09.07.2024 г., поради противоречието му със закона.
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД от М. А.
И. срещу Ф.Б. за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на
гаранция № *** от 09.07.2024 г. поради противоречието му със закона,
заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
Ищецът твърди, че между него и И.А.М. на 09.07.2024 г. е сключен
договор за паричен заем № *** за сумата от 1500 лв., като общата сума за
връщане е 1687.92 лв. на 13 вноски. На същата дата е сключен и договор за
предоставяне на гаранция с Ф.Б. по силата на който се дължи възнаграждение
в размер на 704.08 лв. или 54.16 лв. за всяка вноска. Твърди, че в договора за
заем липсва ясно разписана методика за изчисляване на ГПР в нарушение на
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, както и че не се установява какви компоненти са
включени в него. Поддържа, че е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал.4
ЗПК, тъй като дължимата сума по договора за гаранция не е включена в ГПР.
Твърди, че с договора за гаранция не се цели обезпечаване на договора за
кредит, а печалба за И.А.М., който е свързано лице с Ф.Б.. Навежда аргументи
за заблуждаваща търговска практика. В условията на евентуалност сочи, че
разпоредбата на чл. 4 от договора за заем, регламентираща задължение за
обезпечение, е нищожна като накърняваща добрите нрави. Посочената клауза
според ищеца води до нееквивалентност на престациите и несъответствието
цели обогатяване на кредитодателя. Поддържа, че клаузата е и неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не позволява да се преценят икономическите
последици от изтегления заем. Посочва се, че единствената причина за
1
сключването на договора за гаранция бил да обезщети кредитора от
неплатежоспособността на длъжника, което било в противоречие с чл. 16 от
ЗПК. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Пред
съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и
претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът И.А.М. е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва иска срещу него като неоснователен.
Поддържа, че в договора за заем не се съдържа задължение за сключване на
договор за гаранция, както и че няма законово задължение да се сочи
методиката за формиране на ГПР. Навежда аргументи, че договорът и клаузите
по него са действителни и съответстват на изискванията по чл. 11 ЗПК, в т.ч.
т.10 от него. Сочи, че в ГПР били включени всички разходи по кредита. Не е
налице заобикаляне на изискването по чл. 19, ал.4 ЗПК, като разходът за
поръчител не е елемент от общия разход и липсва заблуждаваща търговска
практика, за което излага доводи. Сочи, че договорът за заем отговаря на
изискванията по чл. 11, т. 18 ЗПК и ищецът е имал възможност да избира
между три обезпечения. Поддържа, че условията по договора са били
предоставени предварително на ищеца и той е имал възможността да се
запознае с тях. Оспорва наличието на неравноправни клаузи. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа отговора на исковата молба.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Ф.Б. е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва иска срещу него като неоснователен. Поддържа, че
договорът за гаранция е действителен. Сочи, че дружеството отговаря на
законовите изисквания за сключване на гаранционни сделки. Според
ответника договорът е извън приложеното поле на ЗПК и твърдените
нарушения на този закон са ирелевантни, като това обстоятелства не се
променя от свързаността между дружествата ответници. Поддържа, че
възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в общия
разход по кредита. Оспорва наличието на противоречие с добрите нрави, като
твърди, че са спазени принципите за справедливост и добросъвестност.
Според ответника твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП са несъстоятелни
и неаргументирани. Моли съда да отхвърли иска. Пред съда процесуалния
представител на страната поддържа отговора на исковата молба.
Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД от И.А.М. срещу М. А. И. с искане ответникът да
бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 1500 лв., представляваща
представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 09.07.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 07.12.2024 г. до окончателното изплащане, сумата от
187.92 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 22.07.2024 г.
до 06.01.2025 г., а в условията на евентуалност иск се предявява иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 от ЗПК за
сумата от 1500 лв., представляваща чистата стойност на кредита по
недействителен договор за паричен заем № *** от 09.07.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
2
молба – 07.12.2024 г. до окончателното изплащане.
В насрещната искова молба се поддържа, че на 09.07.2024 г. между
И.А.М. и М. А. И. бил сключен договор за паричен заем № *** от 09.07.2024
г., в резултат на който на ответника му бил предоставена сумата от 1500 лв.
Съгласно договора за кредит размерът на възнаградителната лихва бил 187.92
лв., като кредитът е следвало да се върне чрез на 13 бр. равни двуседмични
вноски. Излагат се твърдения, че ответникът не бил извършил плащане.
Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК М. А. И. е подал отговор на насрещната
исковата молба, в която оспорва предявените искове. Посочва, че вземанията
били недоказани. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа
отговора на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните обстоятелства, че между И.А.М. и М. А. И. бил сключен договор за
паричен заем № *** от 09.07.2024 г. за сумата от 1500 лв., както и че между М.
А. И. и Ф.Б. бил сключен договор за поръчителство № *** от 09.07.2024 г.
Горното се установява и от представен делото договор за паричен заем № ***
от 09.07.2024 г., сключен между И.А.М. и М. А. И., по силата на който на М.
А. И. е предоставен заемна сума в размер на 1500 лв. за срок за погасяване на
кредита 26 седмици. Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на
тринадесет вноски, като е посочен размерът на фиксирания лихвен процент по
кредита в размер на 45 %, като годишния размер на разходите е посочен в
размер на 56.41 %. По делото е предоставен и погасителен към договора за
кредит, от който е видно, че към погасителните вноските е включено и
възнаграждението за предоставяне на гаранция, като е представен и
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит.
Представен е договор за представяне на гаранция № *** от 09.07.2024 г.,
сключен между Ф.Б. и М. А. И., съгласно който ответното дружество се
задължавало да издаде гаранция за плащане /изпълнение на парични
задължения/ в полза на И.А.М., с цел гарантиране за изпълнение на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем №
*** от 09.07.2024 г., както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено,
че за поемането на задълженията се дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 704.08 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер
на 54.16 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено, че И.А.М. е овластено да
приеме вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички
други вземания на гаранта по този договор.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
3
съдебен състав кредитира като компетентно изготвена, от която се установява,
че общата сума, изплатена по договор за потребителски кредит № *** от
09.07.2024 г. е в размер на 1500 лв. Вещото лице е посочило, че М. А. И. не
бил извършвал никакви плащания към И.А.М., както и че размерът на
незаплатените суми по договора за паричен заем № *** от 09.07.2024 г. били
главница в размер на 1500 лв. и възнаградителна лихва в размер на 187.92 лв.
Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № *** от
09.07.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на §
13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора
между страните са от значение установените въз основа на събраните по
делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит
и този за предоставяне на поръчителство са сключени в един и същ ден, че
отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в
полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат
едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да
получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с
анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се
касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се
разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни
средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за
това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са
сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и
връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива,
трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
4
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона
и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни
клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно
справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23,
ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя Ф.Б., е
кредитодателят И.А.М., следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че
търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете
дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и
ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в
управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на
другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство, И.А.М. е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за
потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който
длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез
сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с
основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора
за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва
да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за
посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови
услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като
са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за
заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати
по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан
с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
5
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
паричен заем № *** от 09.07.2024 г., сключен с И.А.М. е в размер на 1500
лева, а възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 704.08
лева, представлява 51.09 % от сумата по заема, без да се включват останалите
суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за заем,
останалите суми, формиращи ГПР по договор за паричен заем № *** от
09.07.2024 г., са в размер на 56.41 %, поради което размерът на ГПР по
договора за паричен заем е 552.54 % при добавяне на възнаграждението по
договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на
скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор за кредит се явява нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Следва да се посочи, че с оглед на изложените по-горе мотиви
договорите, сключени между потребителя и И.А.М., и договорът, сключен
между потребителя и Ф.Б., се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договорите за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договорите за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията. Поради изложеното съдът намира,
че и предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор за
предоставяне на гаранция се явява нищожен, поради заобикаляне на закона и
като такъв следва да бъде уважен. Доколкото в настоящият случай с
предявените искове се претендират различни форми на нищожност, всъщност
се съединяват обективно различни искове, като съединяването е винаги
евентуално, поради което не следва да се разглеждат останалите предявени
основания за нищожност.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД от И.А.М. срещу М. А. И. с искане ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1500 лв., представляваща
представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 09.07.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 07.12.2024 г. до окончателното изплащане, сумата от
187.92 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 22.07.2024 г.
до 06.01.2025 г.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
6
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и
решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
В случая между страните по делото е налице договор за потребителски
кредит, по който съгласно приетите по делото доказателства т. ч. и съдебно-
счетоводна експертиза на ответника по насрещния иск му е била предоставена
сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на изложените по-
горе мотиви е установена недействителност на договора, поради което в
производството по предявения иск с правно основание чл. 79 ЗЗД следва да
бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без дължимите лихви и
други разходи. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че М. А. И. не бил извършвал никакви плащания към И.А.М. по
договора за паричен заем № *** от 09.07.2024 г. С оглед на гореизложеното
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява
основателен за сумата от 1500 лв., като следва да се отхвърли и иска за сумата
от 187.92 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 22.07.2024
г. до 06.01.2025 г.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 117.51 лв., представляваща платена държавна
такса и 480 лв. адвокатско възнаграждение. При този изход на спора на
ответниците не се дължат разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по насрещния иск следва
да се присъдят и направените и претендирани в настоящото исково
производство разноски, като страната претендира сумата от 67.91 лв.
заплатена държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице и 100 лв.
юрисконсултско възнаграждение в исковото производство определено на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. С оглед частичната основателност на исковите
претенции на ищецът следва да му бъде присъдена сумата в размер на 415.81
лв. Ответникът по насрещния иск с оглед изхода на спора би имал право на
разноски, но такива не се претендират.
Воден от горното, Софийски районен съд,
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от М. А. И., ЕГН
********** със съдебен адрес в гр. ***, чрез адв. Б. Й. срещу И.А.М., ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ***, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, договор за паричен заем № *** от 09.07.2024 г.,
поради противоречието му със закона, сключен между И.А.М. и М. А. И..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от М. А. И., ЕГН
********** със съдебен адрес в гр. ***, чрез адв. Б. Й. срещу Ф.Б., ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. ***, ***, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, договор за предоставяне на гаранция № *** от
09.07.2024 г., поради заобикаляне на закона, сключен между Ф.Б. и М. А. И..
ОСЪЖДА И.А.М., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***,
*** и Ф.Б., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ***, да
заплатят на М. А. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в гр. ***, чрез адв. Б.
Й., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 597.51 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА М. А. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в гр. ***, чрез
адв. Б. Й., да заплати на И.А.М., ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ***, по предявения иск с правна квалификация чл. 79, ал.
1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1500 лв., представляваща
представляваща главница по договор за паричен заем № *** от 09.07.2024 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 07.12.2024 г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.А.М., ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, *** против М. А. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в
гр. ***, чрез адв. Б. Й., осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал. 2 ЗЗД, за осъждане на М. А. И. да заплати на И.А.М., сумата от
187.92 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 22.07.2024 г.
до 06.01.2025 г.
ОСЪЖДА М. А. И., ЕГН ********** със съдебен адрес в гр. ***, чрез
адв. Б. Й., да заплати на И.А.М., ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. ***, ***, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК
сумата в размер на 415.81 лв., представляваща разноски в исковото
производство по предявения насрещен иск.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8