№ 110773
гр. София, 05.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
пети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:В. А.
като разгледа докладваното от В. А. Частно гражданско дело №
20241110116529 по описа за 2024 година
РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр. София, 05.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на пети
август през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: В. А.
като разгледа докладваното от съдия В. А. ч. гр. д. № 16529/2024 г. по описа на СРС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е заявление за издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
93066/20.03.2024 г. от „А1 Б.“ ЕАД срещу В. З. И..
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично
отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото
противоречи на закона и добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на
някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските
права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“.
От посоченото в заявлението и уточнителните молби от заявителя се установява, че
вземанията се основават на договор за съобщителни услуги И1140739, както и общите
условия към него.
Според дефиницията на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице,
което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
1
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Следователно в случая длъжника има качеството на потребител, поради което при
преценка на заявлението и представените към него доказателства, съдът следва да спази
императивните правила на закона и да осигури потребителската защита предвидена в
разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП. Нещо повече глава XIV от ЗЕС в разпоредбите на чл. 225
и сл. ЗЕС също ползва понятието потребител. А съгласно правилото на чл. 37, ал. 1 от Указ
№ 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, думи или изрази с
утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни
актове.
При това положение, настоящият съдебен състав намира, че трябва да отбележи, че
според нормата на чл. 147а ЗЗП При сключване на договор при общи условия с потребител
общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е
съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия
подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от
него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от
потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се
носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на
получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство
за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.
Граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 147а, ал. 1-5
ЗЗП, води до извод, че за да потребителя да бъде обвързан от общите условия, когато
договора е сключен при общи условия са налице две кумулативни изисквания – от една
страна общите условия да са му предадени и то в подписан екземпляр от търговеца, а от
друга страна потребителят изрично да се е съгласил с общите условия, което съгласие
практически се извършва изявление – т.е. с подписването на общите условия от потребителя
и то недвусмислено.
При това положение в заявлението и уточнителните молби заявителят основава
вземанията си за неустойка и мораторна лихва именно на общите условия, а по делото са
представени общи условия, който не са подписани от потребителя, нито е удостоверено, че
последните са му предадено, то и съдът намира, че потребителят не е обвързан от същите.
Следователно заявлението следва да бъде уважение единствено за вземанията за ползвани
електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане, а досежно вземанията за
неустойки и мораторни лихви, заявлението следва да бъде отхвърлено, тъй като тези
вземания произтичат от клаузи на общите условия от който потребителят не е обвързано,
като в случая съдът при приложение на принципа на диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2
ГПК), съобразява въведените вземания със заявлението и уточнителните молби във връзка с
дадени от съда указания по редовността на заявлението по чл. 410 ГПК.
Отделно от горното за пълнота трябва да се изясни, че Заявителят в случая основава
вземанията си за неустойки на чл. 54.12 от Общи условия към договора за мобилни услуги,
съгласно който договорът се счита за едностранно прекратен от „А1“, в случай на забава на
плащането на дължимите суми от потребителя повече от 124 дни. Поддържа, че се касае за
компенсаторни неустойки, които са начислени на посоченото основание. В § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП е посочено, че „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност,
и всяко физическо лице, което като страна по този закон действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност. В случая длъжникът, като страна по договор за
предоставяне на мобилни с търговец, има качеството на потребител по смисъла на
цитираната разпоредба, поради което в отношенията му със заявителя са приложими
разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
2
Съгласно разпоредбите на чл. 147а, ал. 1 – 5 ЗЗП при сключване на договор при общи
условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били
предоставени и той се е съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се
удостоверява с неговия подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен
да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на
доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при
подписване на договора се носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на
договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните
договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване
на екземпляр от потребителя.
По делото са представени общи условия, които обаче не са подписани от длъжника-
потребител, поради което съдът приема, че същите не обвързват последния, респективно,
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което се основава на тях, противоречи на
закона и следва да бъде отхвърлено по отношение на вземанията, които се твърди да
произтичат от клаузи в тези общи условия, а именно – вземанията за неустойки поради
прекратяване на договора на основание чл. 54.12 от Общи условия. Доколкото потребителят
не е подписал тези ОУ, той не е обвързан от тях, включително и от предвидени предпоставки
за прекратяването на договора, поради което не следва да дължи претендираните неустойки.
За пълнота следва да се посочи още, че клаузата относно претендираната неустойка,
представляваща стойността на тримесечни абонаментни такси и отстъпка от цената на
месечна абонаментна такса, е договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая в противоречие на добрите
нрави с клаузата за неустойка е регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в
размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено
предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С договора не са
уредени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при
прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на
добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от
страните в правоотношението, която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно
значение, че вземанията за неустойка са до размера на три стандартни месечни абонаментни
вноски. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то вземането за същата се
основава на нищожно съглашение. Налице е изначална недействителност на неустоечното
съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването на договора.
Следва да се посочи още, че клаузата, предвиждаща неустойка при разваляне на
договора в размер на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове за
съответните телефонни номера противоречи на закона и добрите нрави и поради факта, че е
неясна и объркваща и води до неоснователно обогатяване на мобилния оператор. Съдът
счита, че при така уговорената неустойка липсва яснота относно вида на тези отстъпки,
които се имат предвид в клаузите, и начина на определяне на тази дължимата „част“ от тях
от абоната, в случай че договорът бъде развален по негова вина. В разпоредбата на чл. 147,
ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва
да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В решенията по дела на СЕС – С-26/13 с
С-96/14, Van Hove, се приема, че „изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и
разбираем език, следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно
изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално
отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици“. Това е принцип в общностното
потребителско право, който следва да бъде спазван и прилаган, залегнал и в националното
законодателство, не само в цитираната по-горе норма на ЗЗП, а и в предходните разпоредби,
3
съдържащи примерно изброяване на видове неравноправни клаузи в потребителското право,
доколкото при неясно и двусмислено формулиране на задълженията на потребителя същият
остава в невъзможност да прецени икономическите последици от сключения договор,
респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение. С оглед
данните по делото настоящият състав на съда намира, че в конкретния случай съществува
обоснована вероятност обсъжданото вземане за неустойка да се основава на неравноправна
клауза в договора, сключен с потребителя. По делото не става ясно каква част от стойността
на отстъпките по абонаментни планове потребителят би дължал към момента на разваляне
на договора. Следователно, така уговорената неустойка се явява неравноправна и съответно
нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във
връзка с чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Констатираната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на
клауза на потребителски договор, която не е индивидуално уговорена /няма данни
потребителят да е разполагал с възможност да влияе върху съдържанието на предварително
изготвените клаузи, и конкретно върху тази за неустойка/, няма за последица намаляване на
неустойката до размер, който не е необосновано висок, а води до нейната нищожност на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
По отношение на претендираната неустойка, представляваща цена на невърнато
оборудване, съдът намира, че липсват данни както за самите устройства, така и за ценовата
листа, поради което и не може да се извърши преценка нито за съотносимост на стойността
на вредите със стойността на устройството, нито дали неустойката всъщност изпълнява
присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и наказателна. Клаузата е неясна – не
става ясно какъв е евентуалният размер на вредите, които обезпечава, като в нея липсва и
конкретизация за размера на задължението на потребителя, което може да възникне при
предсрочно прекратяване на договора. Според чл. 147, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при съмнение относно смисъла на определено условие то се
тълкува по благоприятен за потребителя начин. В случая клаузата е неясна, поради което не
може да се тълкува във вреда на потребителя и последният да бъде обременяван със
задължението за тази неустойка.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
РАЗПОРЕДИ:
ОТХЪВЪРЛЯ заявление за издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх.
№ 93066/20.03.2024 г., подадено от „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК: ******** срещу В. З. И., ЕГН:
********** в частта за сумата от 762,55 лева, представляващи неустойка за разваляне на
договора, поради виновно неизпълнение и не върнато оборудване на основание чл. 54.12 от
ОУ, както и отстъпка от цена на месечна абонаментна такса и допълнителни услуги, както и
сумата от 35,87 лева, представляващи мораторна неустойка върху вземаният за неустойка за
периода от 16.05.2023 г. до 11.03.2024 г.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщението
до заявителя пред Софийски градски съд с частна жалба.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5