№ 2583
гр. София, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Цветелина В. Пецева
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508410 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – К. С. С.,
с ЕГН **********, чрез адв.Н. К., срещу решение №20099586 от 19.04.2021г.,
постановено по гр.д.№42323/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в частта, в
която са уважени предявените при условията на обективно съединяване
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е
признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на
"ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК *********, следните суми: сумата от
141.83 лв., съставляваща стойност на неплатена топлинна енергия за периода от
м.04.2017г. до м.04.2019г. за топлоснабден имот – ап.№160, находящ се в град София,
ж.к."****" №18, вх.****, аб.№307800; сумата от 29.03 лв., представляваща цена на
услуга "дялово разпределение" за периода от м.04.2017г. до 30.04.2019г., ведно със
законна лихва за периода от 04.06.2020г. до изплащане на вземането; сумата от 14.01
лв., мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода
15.09.2017г. – 27.05.2020г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 15.06.2020г. по ч.гр.д.№22053/2020г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, както и в частта, в която е осъден жалбоподателят да
заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК
сумата от 86.10 лв., разноски за исковото производство, както и сумата от 51.66 лв.,
разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№22053/2020г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 74-ти състав.
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното
1
решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.
Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия
за процесния имот, предвид на което неправилен е изводът на СРС, че ответникът
притежава качеството потребител на топлинна енергия. Излага се, че
първоинстанционният съд неправилно е определил периода, съответно размера на
погасените по давност суми. Твърди се, че неправилно съдът приема, че ответникът
дължи суми за услугата "дялово разпределение" за исковия период, без ищецът да е
ангажирал доказателства че е заплатил претендираните суми на третото лице-помагач.
Сочи се още, че съгласно Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача. Поддържа се, че в случая топлофикационното
дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на която е публикувало на
интернет-страницата си издадените общи фактури, поради което липсва основание да
се приеме, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на претендираните
вземания за главница за доставена топлинна енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се
явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид
изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС
в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените
искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни
инстанции, както и се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция в размер, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, депозира писмен
отговор, както и молба от 20.04.2023г., в които взема становище за неоснователност на
въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице - помагач - "Техем сървисис" ЕООД не изразява становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД срещу К. С. С. при
условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от
ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на
въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са
уважени спрямо ответника - К. С. С. установителните искове за главница и мораторна
лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
2
доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№22053/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, въззиваемият - ищец-
"Топлофикация София" ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 04.06.2020г. и е постановена на 15.06.2020г. заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – К. С.
С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е
подадено от длъжника – К. С. С. възражение, поради което дължимите от него суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по
същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови
обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1
от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - К. С. С.,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника
топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответникът е
изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно. Разгледано е направеното от ответника възражение за погасяване по
давност на част от претендираните вземания като е прието, че е частично основателно,
тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е
подадено в съда на 04.06.2020г., поради което съдът е приел, че погасени по давност се
явяват вземания от началото на исковия период – м.07.2016г. до 30.03.2017г. вкл. и
същите възлизат на стойност 61.69 лв., за която сума възражението за давност е
основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на
ищеца за периода от 01.04.2017г. до 30.04.2019г. и възлиза на сумата от 141.83 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот – ап.№160, находящ се в
град София, ж.к."****" №18, вх.****, аб.№307800, до който размер исковата
претенция за заплащане на главница е уважен. По отношение на претенцията за
заплащане на услуга "дялово разпределение" е прието, че същата е основателна и
доказана за сумата от 29.03 лв., дължима за периода от м.04.2017г. до 30.04.2019г., в
която част е уважен предявения иск. По отношение на претендираната от ищеца сума
за обезщетение за забава върху главницата е прието, че е основателна за сумата от
14.01 лв., мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода
3
15.09.2017г. – 27.05.2020г., до който размер е уважен предявения установителен иск.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от
ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни
норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК,
а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за
неоснователна и по следните съображения:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет
правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи
условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната
облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни
изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната
жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на
чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с
разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния
период потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, респективно
задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е
собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната
законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната
топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен
в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В
конкретния случай по делото се установява от приетия нотариален акт за продажба на
недвижим имот №15, том IV, рег.№22705, дело №532/2009г., че ответникът на
09.07.2009г. е придобил правото на собственост върху процесния имот, предвид на
което и по горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че
по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между
страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот
през исковия период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че
ответникът - К. С. С. се явява потребител съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е
налице основание в закона за ангажиране на неговата договорна отговорност.
Изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не кореспондират на
събраните по делото доказателства и като такива са неоснователни.
4
На следващо място в разглеждания случай по делото се съдържа изрично
волеизявление на ответника, че не оспорва количеството на доставената в имота му
топлинна енергия. При това положение въззивният съд намира, че за исковия период
ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на ответника
за отопление и топла вода, като общата стойност на фактически потребената топлинна
енергия за сградна инсталация възлиза на претендираната искова сума. При така
обоснования извод правилно СРС е разгледал релевираното от ответника възражение
за давност. В случая СРС правилно е приложил материалния закон като е приел за
частично основателно релевираното от ответника възражение за давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената съдебна
практика е приел, че вземанията на „Топлофикация София” ЕАД за стойността на
топлинна енергия спрямо ответника представляват задължения за периодично плащане
по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите, по отношение на които
се прилага тригодишен давностен срок. В случая не се оспорва обстоятелството, че
искът е предявен в срока по чл.415 от ГПК и съобразно изричната разпоредба на чл.422
ал.1 от ГПК искът се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 04.06.2020г.. При това положение, погасени са по
давност всички вземания от началото на процесния период - 01.07.2016г. до
31.03.2017г. вкл. и същите възлизат на стойност 61.69 лв., за която сума възражението
за давност е прието за основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън
давностният срок е вземането на ищеца за периода от 01.04.2017г. до 30.04.2019г. и
възлиза на сумата от 141.83 лв., до който размер е уважен предявеният иск за главница,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане. Съдебното
решение, в частта, в която е уважен предявения установителен иск срещу ответника за
вземания по чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 141.83 лв. за периода от 01.04.2017г.
до 30.04.2019г., следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Относно претендираната цена за услугата „дялово разпределение“ в случая не се
оспорва от ответника, че за процесния период тази услуга се е извършвала от
топлофикационното дружество. Ирелевантен за спора е доводът наведен във
въззивната жалба за липсата на ангажирани от ищеца доказателства, че е заплатил на
третото лице-помагач претендираната цена за услугата „дялово разпределение“ за
исковия период. Съгласно клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1 ОУ клиентите на топлинна
енергия са длъжни да заплащат цената за услугата „дялово разпределение“ на
топлопреносното предприятие, като в случая не са ангажирани доказателства от страна
на ответника да е заплатил дължимите от него суми за дялово разпределение за частта
от исковия период, за която вземането не е погасено по давност, а именно за периода от
01.04.2017г. до 30.04.2019г.. Правилно предявеният установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ е
уважен за сумата от 29.03 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение,
за периода от 01.04.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 04.06.2020г. /дата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда/, до окончателното й изплащане. В тази
част съдебният акт като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.86, ал.1 от ЗЗД настоящият състав намира, че правилно е прието в мотивите на
5
оспореното решение, че по делото е доказано, че ответникът е изпаднал в забава
досежно претендираните от ищеца вземания за главница, поради което дължи лихва за
забава. В разпоредбата на чл.33 от ОУ /в сила от 27.06.2016г., действащи към
релевантния период/ към договора за доставка на топлинна енергия е регламентирано,
че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, след което се начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата. В този смисъл и
на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано от деня следващ последния ден от горния срок
купувачът на топлинна енергия изпада в забава за изпълнение на задължението си за
заплащане на цената на доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в
размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че избраният ред за начисляване на енергията е по
прогнозни и една изравнителна сметки. Изцяло неотносими са изложените във
въззивната жалба доводи, че лихва за забава се начислява само върху изравнителните
сметки, които не са платени в 30-дневен срок след публикуването им в интернет
страницата на ищеца. Този ред за начисляване на лихви за забава се въвежда с ОУ от
2014г., които в случая не намират приложение доколкото не са били действащи през
исковия период. Съдебното решение в частта, в която е уважен предявения
установителен иск срещу ответника за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от
14.01 лв., обезщетение за забава върху главницата за доставена топлинна енергия за
периода от 15.09.2017г. до 27.05.2020г., следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК.
Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските
се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в
обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на
спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на
въззивника не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на
въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав
намира за неоснователна доколкото подаденият писмен отговор е бланкетен, както и
неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в
полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на
основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20099586 от 19.04.2021г., постановено по гр.д.
№42323/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в обжалваните части.
6
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7