Р Е Ш
Е Н И Е
№ 221 02.08.2017г. град Стара Загора
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, ІІІ състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети
юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ИРЕНА
ЯНКОВА
при секретар М.П. и
с участието
на прокурор К.Т. административно дело № 55 по описа за 2017г.,
за да се произнесе Тачев като
разгледа
докладваното от съдия съобрази следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл.
285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/ във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС /ДВ
бр.13/ 2017г./.
Образувано е по
искова молба, подадена от С.Д.И., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в
Затвора – гр. Стара Загора, с която е предявен иск с правно основание чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, за
присъждане на обезщетение в размер на 10 000лв., за претърпени от С.И.
неимуществени вреди за периода 17.11.2016г. – 27.12.2016г. по време на престоя
му в Ареста – гр. Стара Загора при изпълнението на наложена му мярка за
неотклонение „задържане под стража”, вследствие на незаконосъобразна
административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на минимално
необходимите санитарно-хигиенни и битови условия. Незаконосъобразната
административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала
в неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура
свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и
липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на пряк и
директен достъп до слънчева светлина и до чист въздух в килията и невъзможност
за осигуряване на телефонна връзка с майка му, инвалид. Ищецът твърди, че през
исковия период с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под
стража”, е бил настанен в Ареста – Стара Загора, при лоши битови и
санитарно-хигиенни условия. Поддържа че килията, в която е пребивавал, не
съответствала на изискванията за минимална свободна жилищна площ за всяко едно
от задържаните лица. В помещението, в което бил настанен, липсвал санитарен
възел и течаща вода,. Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил
поставен в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на
чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека исновните свободи, довели до
причинени му неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът
претендира, се изразявали в претърпени болки, неудобства, страдание,
накърняване на човешкото достойнство и
увреждане на психическото и здравословното му състояние.
Ответникът - Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си
представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор,
оспорва предявената искова претенция. Поддържа, че от събраните по делото
доказателства не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно
изискуемите се по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ елементи от правопораждащия фактически
състав за ангажиране отговорността на държавата за причинени на С.И.
неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност, за
което излага подробни съображения. Твърди, че с оглед предвидения отлагателен
срок за влизане в сила на разпоредбите на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС и на чл.20, ал.2
и ал.3 от ППЗИНЗС, нормативно предвидените в тези разпоредби изисквания не са
част от действащото законодателство, поради което несъблюдаването им не може да
бъде квалифицирано като незаконосъобразно административно бездействие.
Обосновава, че битовите и санитарно-хигиенните условия в Ареста – Стара Загора,
при които С.И. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под
стража”, не са били в противоречие със законово установените норми;
ограниченията не са надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на мярката
и същите са изцяло съобразени с регламентирания специален режим в арестите.. По
тези съображения и такива, че не всяко засягане на неимуществената сфера на
едно лице обуславя основателност на предявения иск за обезщетение и съотв. че
спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изключва овъзмездяването на
лице, което в резултат на собственото си противоправно поведение се е поставило
да пребивава при условията на ареста, е направено искане за отхвърляне на
исковата претенция, като недоказана и неоснователна.
Окръжна прокуратура -
Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор, дава заключение за
недоказаност и неоснователност на предявения иск. Поддържа, че по делото не е
доказано наличието на предпоставките по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на
обезщетение в полза на ищеца. Излага съображения че условията, при които е бил
поставен ищецът С.И. *** във връзка с изпълнението на наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража”, са изцяло съобразени с установения
специален режим в арестите и с изискванията за охрана и с мерките за сигурност.
Оспорва наличието на допуснати нарушения на разпоредбите на чл.43, ал.3 и ал.4
от ЗИНЗС и чл.20 от ППЗИНЗС поради нормативно предвиден отлагателен срок за
влизане в сила на регламентираните
изисквания.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе
предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Ищецът С.И. *** на 17.11.2016г. за 72
часа с Постановление № 4638/ 2016г. от 17.11.2016г. на Районна прокуратура –
Стара Загора по ДП № 1959зм1074/ 2016г. по описа на 01 РУ „Полиция” – Стара
Загора, пр. преписка № 4638/ 2016г. по описа на РП – Стара Загора. С Определение от 18.11..2016г. по ЧНД № 3481/
2016г. по описа на Районен съд – Стара Загора по отношение на С.И. взета мярка
за неотклонение „задържане под стража/ стр. 12 от делото/. Не се спори , че на 27.12.2016г.
И. *** в Затвора – Стара Загора/ л. 86 от делото/. Съгласно Справка изх. № 1893/
16.05.2017г.и справка изх. № 1396/13.04.2017 г. при престоя на С.И. *** е бил настанен в обща
килия /килия № 2/ с площ от 11.20кв.м.,за времето от 17.11.2016 г- до
23.11.2016г. в килия №3 с площ от 11.,20 кв. м, в килия № 14 с площ от 9,60
кв.м.от 29.11.2016 г. до 11.12.2016 г. в килия № 3, с площ от 11,20 кв.м. Килиите
били оборудвани с дюшек, , възглавница и одеяло.
Осветлението било осигурявано чрез
естествена светлина от прозорци към буферен коридор и отвори над вратите на
килиите към арестния коридор и чрез изкуствено осветление, а проветряването –
чрез аспираторна система с въздухоотвод и вентилатор по килиите. Достъпът до общия
за всички задържани лица санитарен възел и течаща вода, баня, престой на
открито, безплатна храна, медицинско обслужване и др., се осъществявал
съобразно установения график и Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. за вътрешния ред
в арестите. Помещението за престой на открито с площ 33 кв.м. било специално
обособено за целта, с пряка естествена светлина и въздух.
По делото са представени и приети като
доказателства счетоводни извлечения за закупуване на хигиенни материали и
протоколи и фактури за извършена ДДД обработка - мероприятия по дезинсекция и
дератизация в Ареста – Стара Загора за процесния период; , три броя молби / стр. 132-134 от делото Утвърден
от Началник сектор „Арести” при ОС „ИН,седмичен график за разпределението на
времето в Ареста Стара Загора и др. , медицинското досие на лицето, извадка за
проведените телефонни разгори и др.
Допуснато е събиране
на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетел на
лицето М.Руменов Иванов. Свидетелят заявява, че с
ищеца Стоян *** заедно три – четири месеца , считано от 25.11.2016 г. Стоян бил болен от
астма., но му давали само аналгин. В килиите нямало баня и тоалетна и не
достигал свеж въздух. Не му позволявали да ползва телефон и да разбере какво е
състоянието на майка му, която била много болна. Той се притеснявал за нея и не
можел да спи . В килиите цяла вечер светели по две лампи. В килия № 3 нямало
естествена вентилация . В нея имало прозорци,които не се отваряли. В
помещенията на ареста имало хлебарки и дървеници Свидетелят не си спомня да са
идвали хора да обезпаразитяват помещенията. Банята се ползвала от арестантите
веднъж седмично около две минути.Арестантите бил посещавани от прокурор от
районна прокуратура, но те не споделяли проблемите си с него, защото старшините
ги заплашвали. Стоян Илиев бил болен от
астма и никой ме му е обръщал внамание. Стоян са го извеждали само веднъж от
една килия за въздух. Затворническата администрация му давала само аналгин
Освен това служителите на ареста в гр. Стара Загора не му давали да право да използва телефон за
осъществяване на връзка с майка му ,
която била болна Той не можел да спи ,
защото се притеснявал за майка си.Осветлението в помещенията за задържане под стража се
осигурявало от две лампи . В килия № 3 не е пусната вентилация и в нея имало
прозорци, които са затворени.В килията имало дървеници и хлебарки. Пръскането
против тях се извършвал само в коридора,
не и помещенията за задържане под стража. Използването на телефон е ставало въз
основа на молба на задържаното лице.
Поддържането на чистотата на килиите е ставало от самите задържанилица..
Излизането на престой на открито при отказ е ставало въз основа на декларации
то в друго помещение, наподобяващо
килия.
По допустимостта на исковата претенция:
В практиката на
Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български
граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, произтичащи от
условията в местата за лишаване от свобода, се критикува възприетия подход за
разделянето на исковете и разглеждането им поотделно по отношение на всяко от
твърдените от ищеца действия или бездействия, водещи до нарушаване на чл.3 от
ЕКПЧ, като противоречащ на принципите и стандартите, установени от ЕСПЧ,
изискващи разглеждането на исковете при прилагането на кумулативния подход. При
съобразяване на тази практика, че при преценката за наличието на увреждане и за
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да се вземе
под внимание кумулативния ефект от условията, при които ищецът е бил поставен
при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” и
от които той се жалва, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде
разгледана като един иск, основан на
незаконосъобразна административна дейност - неосигуряване на минимално
необходимите битови и санитарно-хигиенни условия на задържаното лице /на
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна
жилищна площ и на други битови условия в помещението, в което е бил настанен;
на възможност за двигателна активност и престой на открито/, при претендирано
обезщетение в размер на 10 000лв. за неимуществени вреди вследствие на
твърдяното поставяне на ищеца в условията на жестоко, нечовешко и унизително
отношение по см. на чл. 3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, в нарушение на
забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи.
Искът за присъждане на
обезщетение е предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени
вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност на длъжностни
лица на държавата, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” -
юридическо лице към Министъра на правосъдието, с териториални служби в т.ч.
Областните служби "Изпълнение на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/,
които обединяват, ръководят и контролират дейността на пробационните служби и
арестите /чл.16, ал.1 от ЗИНЗС/ – т.е исковата молба е подадена от лице с
правен интерес и срещу пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ и чл. 284, ал.1 във вр. с чл.285, ал.1 и ал.2
от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС. Твърдяната като незаконосъобразна дейност
представлява административна дейност, доколкото осъществяваната от
специализираните органи по изпълнение на наказанията дейност по изпълнение на
наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” не се ограничава с
прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на
мярката, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването на
правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно
правното им положение и статут. Ето защо съдът приема, че предявеният срещу
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл.1, ал.1
от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпването на
които вреди се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и
бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при
осъществяване на административна дейност от служители на ГД „Изпълнение на
наказанията” и претърпяно увреждане вследствие на условията, при които е
изтърпявано задържането под стража в Ареста – Стара Загора, е допустим и
подлежи на разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, като
съгласно чл. 7 от ЗОДОВ и чл. 285, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД
на ЗИНЗС и с оглед твърдяното от ищеца място на увреждане, делото е подсъдно на
Старозагорския административен съд.
Въз основа на
установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск
срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София се явява доказан
по основание, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата
на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност. Следователно отговорността на държавата възниква при наличието на
няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или
бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2.
Незаконосъобразният административен акт, респ. действие или бездействие, да е
при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Претърпяна вреда
/имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между незаконосъобразния
акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Съответно в чл.
284, ал.1 от ЗИНЗС /приложим на основание § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС/ е
предвидено, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 - т. е на нарушения на забраната осъдените /респ.
задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко
отношение вкл. и по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето
им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода
или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В конкретния случай с
предявения иск се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
като съгласно обстоятелствената част и петитума на подадената от Стоян Илиев
искова молба, поправена във връзка с назначения му от съда процесуален представител
релевираната като основание на исковата претенция незаконосъобразна
административна дейност се изразява в неосигуряване на минимално необходимите
битови и санитарно-хигиенни условия на задържаното лице при изпълнение на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” - на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода; на минимална свободна жилищна площ; на
други битови условия в помещението, в което е бил настанен /пряк и директен
достъп до естествената светлина и възможност за естествено проветряване/ и на
възможност за достатъчна двигателна активност поради лишаването му от престой
на открито, не възможност за ползване на телефон.
В Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на
мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на
лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с
мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /сега ал.4/, минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен
от свобода /респ. за всяко задържано лице/, не може да бъде по-малка от 4 кв.м.
Първоначално в §13 от ПЗР на ЗИНЗС изрично е било посочено, че тази разпоредба
влиза в сила три години след приемането на програма по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от
Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от
свобода, а с изменение на ЗИНЗС /ДВ бр.103/ 2012г./, е било предвидено
разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална
жилищна площ, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е установено,
че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и
възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от
свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в
заведенията от закрит тип и в арестите ползването на санитарен възел и течаща
вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС,
нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11
от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за
лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за
влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за
минимална жилищна площ, за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения
на арестите и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване на помещенията, не са част от действащото
законодателство нито за периода на исковата претенция,. От тази гледна точка
формално не са били налице нормативно регламентирани задължения за
администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” в посочения по-горе смисъл. Това обаче не означава, че администрацията не
е длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки
за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото
им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската
Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне
или наказание.
Въпросът,
който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни
условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на
пребиваването му в Ареста – Стара Загора при изпълнение на наложената му мярка
за неотклонение „задържане под стража”, сочат на накърняване на конституционно
признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и съотв.
релевират ли нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
Съгласно разпоредбата
на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария никой не може да бъде подлаган на
мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.3 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи също е прокламирано, че никой
не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо
отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни
престъпления, както и по отношение на лицата, на които е наложена мярка за
неотклонение „задържане под стража” /по аргумент от чл.240 от ЗИНЗС/, във
вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с
нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. На това право на
лишените от свобода лица съответства насрещното административно задължение, при
изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и достатъчни условия,
обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на осъдените и
зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
Съдебната практика на
Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български
граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ,
произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под
стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни
случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право -
Решение от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България, Решение от
24.05.2007г. по делото Навущаров срещу България, Решение от 28.06.2007г. по
делото Малечков срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото Славчо Костов
срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Харакчиев и Толумов срещу
България, пилотно Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други
срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за
преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да
достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. В решението на ЕСПЧ по
делото „Нешков и други срещу България” е посочено, че вече постановените
решения се отнасят до нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС, касаещи повтарящи се въпроси за липсата на
достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и въздух, ниска хигиена,
липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство при използване на тоалетната.
ЕСПЧ е приел, че нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат
от повсеместен проблем, в резултат на лошото функциониране на българската
пенитенциарна система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително
отношение.
В контекста на тази
съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧОС, „безчовечно или унижаващо
отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния
елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране
или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за
лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата
трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с
уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение
на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава
неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат
предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му
състояние са адекватно осигурени.
В случая от събраните
по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за периода 17.11.2016г.
– 27.12.2016г., ищецът Стоян Илиев е бил настанен в Ареста – гр. Стара Загора
във връзка с изпълнението на наложената му мярка за неотклонение „задържане под
стража”. В периода на задържането Илиевв е бил настанен в килия № 3, 2 и 14 на
ареста, с обща квадратура от 11,20 кв.м.,респективно с 9,60 кв.м. оборудвана с
четири единични легла тип. Не се установи какъв е броя на задържаните лица за този
период., но с оглед на доказателствената ответникът е следвало да
представи документи каква свободната жилищна площ /определена на база общата площ на
килията, наличното оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, е
била значително под 4 кв.м за всяко задържано лице. Осветлението в
арестантското помещение е било с изкуствена светлина /осветителни тела тип
„луна”/ и с индиректна дневна светлина, идваща от неотваряем прозорец към
буферен коридора пред килиите. В помещението не е имало санитарен възел и
течаща вода, както и външен прозорец. В
Ареста – Стара Загора е налице едно общо санитарно помещение с тоалетни, мивки
и душове, като осигуреният достъп до санитарното помещение е бил три пъти
дневно - сутрин, обед и вечер през времето, определено за личен тоалет,
съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на
наказанията” – гр. Стара Загора седмичен график за разпределение на времето в
Арест гр. Стара Загора. С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани
фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни
условия, при които е бил поставен ищецът Стоян Илиев при пребиваването му в
Ареста - гр. Стара Загора от гл.т. на
липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на пряк достъп на
дневна светлина и възможност за естествено проветряване и на минимално
изискуемата се свободна жилищна площ в помещението.
Разпоредбата
на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на
престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент от чл.240 от ЗИНЗС, такова право
имат и задържаните лица при изпълнение на наложена мярка за неотклонение
„задържане под стража”. От доказателствата по делото се установява /а й не е
спорно между страните по делото/, че престоят на открито, провеждан спрямо
задържаните в Арест Стара Загора лица, се е осъществявал в помещение в ареста.
Това помещение, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина и въздух, не
изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица ежедневно на не
по-малко от един час престой на открито, поради което провежданият престой на
задържаните лица в такова помещение не е престой на открито по смисъла на
чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема, че не е било
осигурено правото на престой на открито на задържаното лице, още повече че
същото помещение е било използвано и за други цели – за свиждания,
процесуално-следствени действия, срещи на задържаните лица с адвокати и
т.н.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира, че битовите и санитарно-хигиенните условия,
при които Стоян Илиев е изтърпявал наложената му марка за неотклонение
„задържане под стража” в Ареста – Стара Загора, в рамките на периода на
исковата претенция 17.11.2016г. – 27.12.2016г.,
накърняват правата му по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и
респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” е
допуснато нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи и на чл.2, т.3, чл.3 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени
елементарни хигиенни и битови стандарти от гл.т на минимална обитаема площ,
необходима за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво
човешко същество; пребиваването около 23ч. в денонощието заедно с други три
лица в помещение от 11.20кв.м, значителна част от която площ е заета от
четирите легла , масичка и шкаф и свързаната с това липса на двигателна
активност; липсата на пряка дневна светлина, на естествено проветряване и на
осигурена възможност за престой на открито; липсата на постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода и произтичащата от това необходимост извън
рамките на определените хигиенни мероприятия в някои случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване
на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в
помещението, в присъствието на останалите задържани лица, са
обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя
в Ареста – гр. Стара Загора, неминуемо водят до потискане, унижаване,
неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания. По
степен и интензитет създаденото на Стоян Илиев неудобство е такова, което може
да бъде квалифицирано като „причиняващо страдание и унижаващо достойнството”.
Изпълнението на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и
статута на задържаното лице при пребиваването му в Ареста – гр. Стара Загора и
свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана на лицата,
неминуемо водят до ограничения, но в случая прилагането на нормативно регламентираните
в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация и произтичащите от тях ограничения, са
довели до необосновано нарушаване на основни субективни права на Стоян Илиев
общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на
уважение на присъщата на човешката личност достойнство/, като са рефлектирали
неблагоприятно върху личната му сфера. С оглед обичайните правила за условия на
живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение което да не накърнява
човешкото достойнство, условията, в които е бил поставен Илиев при престоя му в
Ареста – гр. Стара Загора, предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат
квалифицирани като унизителни и нехуманни. Действително по делото няма данни и
не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или психическо
заболяване/ на ищеца което би могло да бъде разглеждано като последица от
условията, при които е бил поставен при изпълнението на мярката „задържане под
стража” в Ареста – Стара Загора. Но в контекста на съдебната практика на ЕСПЧ,
следва да се приеме, че ищецът е претърпял неприятни негативни изживявания,
квалифицирани като унизително и обидно отношение и нечовешко третиране.
Очевидно е, че пребиваването за период над два месеца, в помещение от 11кв.м,
част от която площ е заета от мебели и друг инвентар, без директна естествена
дневна светлина и естествено проветряване, без възможност за двигателна
активност и при ограничения в ползването на санитарното помещение за хигиенни
нужди, не може да не доведе до неблагоприятно засягане на личността, до накърняване
на човешкото достойнство и до физически болки и страдания. Противно на
твърденията на ответника, пребиваването на Илиев в ареста не може да бъде
определено като „кратко и непредполагащо натрупване на неприятни изживявания”.
Още повече че в контекста на компенсаторните средства за защита, констатацията,
че условията не отговарят на изискванията на чл. 3 от ЕКПЧОС и е че е налице
нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че
същите са причинили неимуществени вреди на лишения от свобода, като средствата
за защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не
присъждането на компенсация да зависи от умението на ищеца да докаже, чрез
доказателства, наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална
травма /пилотно Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други
срещу България"/. А и съгласно новата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
приложима на основание § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС /ДВ бр.13/2017г./, във
връзка с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на
задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС /вкл. и по см. на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС - поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката „задържане под стража”,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление, проветряване,
условия за двигателна активност, както и други подобни действия, бездействия
или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното.
Посочените по-горе аспекти на условията, при които С. Илиев е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста – Стара Загора, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ.
К
умулативният ефект от липсата на
условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване
здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича
от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика,
несъмнено са причинили на ищеца неудобства, които надхвърлят обичайните,
свързани с изпълнението на мярката за неотклонение и които са довели до
понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. При
прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС,
съгласно която разпоредба в случаите по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, съдът
приема, че увреждането в степента и характера на преживените страдания от
ищеца, има за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е
налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и на чл.3 от ЕКПЧОС.
При
осъществяване на правно - регламентирана дейност длъжностните лица от
администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията” са нарушили и изискването по
чл.2, т.3 от ЗИНЗС. Действително по
делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни
лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до
унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на задържаното под
стража лице и до емоционални и физически страдания. Липсата на подобна цел
обаче не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКПЧОС /Решение от
09.06.2005г. на ЕСПЧ по делото И.И. срещу България, Решение от 27.01.2015г. на
ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу България” и др./. Освен това отговорността
както по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, така и по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49
от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, е обективна – държавата отговаря за вредите, причинени
от нейни органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност
/вкл. от специализираните органи по изпълнение на наказанията/, които вреди са
последица от незаконосъобразните им актове, действия и бездействия /вкл. от
нарушения на чл.3 от ЗИНЗС/, без значение дали са причинени виновно от тях,
което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че
в случая негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на С .Илиев,
надвишаващи неизбежното ниво присъщо на наложената мярка за неотклонение, макар
и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване на
човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени
вследствие на нарушение на изискването по чл.2, т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на
условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото здраве на
задържаните под стража лица и зачитане на правата и достойнството им, което е
рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност,
защитена с нормата на чл.3 от ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от
правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата
както по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, така и по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49
от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, поради което
предявеният от Стоян Илиев иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията”, е доказан по основание.
Както нееднократно е посочвал съдът в други свои решения, за ангажиране отговорността на държавата е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода и арестите. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода респ. на мярката задържане под стража, не подлага човека на стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на изтърпяването на наказанието съотв. на мярката за неотклонение.
Липсата на
ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или
намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да
организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето
на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им
достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения
/Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу
България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по
императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди
/претендирано от ищеца като такова в размер на 10 000лв./, следва да бъде
определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,
размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по
справедливост. . Справедливостта е морално-етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието Следва да се има впредвид, че вредите
, които следва да се обезщетят на ищеца имат компенсаторен характер.
Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а
размера на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени
вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и
времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като
законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде
определен от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства,
касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е
отразила на увреденото лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на
ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу България",
въвеждащо като насока за определяне размера на паричната компенсация като форма
на обезщетение за претърпени неимуществени вреди принципите, изложени от ЕСПЧ в
пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко лице да
не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една страна, а от
друга времето, през което лицето е бил поставено в условия на нечовешко и
унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за
оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата,
съставляващи проявления на незаконосъобразната административна дейност; периода
на исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи
човешкото достойнство/; предвид характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо/, при съобразяване на пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по
делото "Нешков и други срещу България” и при прилагането на чл. 284, ал.2
от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, съдът приема, че искът следва
да бъде уважен при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
в размер на 500 лв.
С оглед на гореизложеното
съдът намира, че по предявения от Стоян Илиев иск срещу Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано
наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за
отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС във
вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
вследствие на незаконосъобразна административна дейност на специализираните
органи по изпълнение на наказанията, поради което исковата претенция се явява
доказана по основание и следва да бъде уважена в размера на определеното от
съда обезщетение за неимуществени вреди от 500 лв. В останалата си част до
размера на претендираното от ищеца обезщетение от 10 000лв., искът следва
да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Водим
от горните мотиви Старозагорският административен съд
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр.
София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.
284, ал.1 от ЗИНЗС във вр. с § 49 от ПЗР към ЗИД на ЗИНЗС, да заплати на Стоян
Динков Илиев с адрес ***, сумата от 500 /петстотин/ лева, представляваща
обезщетение за претърпени от Стоян Динков Илиев неимуществени вреди вследствие
на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на
необходимите битови и санитарно-хигиенни условия /на минимална свободна жилищна
площ; на пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване
на помещението; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на един
час престой на открито на ден/ при престоя на Стоян Илиев *** при изпълнение на
наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” за периода 17.11.2016г.
– 27.12.2016г.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Стоян Динков Илиев
срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск в останалата
му част и до размера на претендираното обезщетение от 10 000лв., като
недоказан и неоснователен.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.