Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.11.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14638 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК и чл.248 от ГПК.
С решение №16639 от 21.10.2016г., постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти
състав, е признато за установено по предявения от З.”Б.В.И.Г.”
срещу ЗК„Л.И.” АД иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213,
ал.1 от КЗ /отм./, че ответникът дължи на ищеца сумата от 230.16лв., главница, представляваща остатък от задължение
по регресна отговорност по щета №470414151518059, ведно със законната лихва от 29.10.2015г.
до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по гр.дело №65951/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав, като е отхвърлен предявения
иск за разликата до пълния предявен размер - 661.67 лв., като неоснователен. Със съдебното решение е осъдена ЗК„Л.И.” АД да
заплати на З.”Б.В.И.Г.” на правно основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 92.18 лв., направени разноски в заповедното
производство, както и сумата от 81.49 лв., направени разноски в исковото
производство. Със съдебното решение е осъдено
З.”Б.В.И.Г.” да заплати на ЗК„Л.И.” АД на правно основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 184.24 лв., разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
С определение №428649 от 13.06.2018г., постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав, е оставена без уважение молбата на З.”Б.В.И.Г.” за
изменение на постановеното решение №16639 от 21.10.2016г. в частта за разноските.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- З.”Б.В.И.Г.”, чрез адв.Т.Д., с която се обжалва решение №16639 от 21.10.2016г., постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа
на СРС, І Г.О., 124-ти състав, в частта,
в която е отхвърлен предявения
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата
над сумата от 230.31 лв. до претендирания размер от 255.31 лв., ликвидационни разноски, както и в частта, в която не е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца законна лихва върху платената в хода
на производството част от главницата - 406.36 лв., за периода от 29.10.2015г.
/дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ до 14.03.2016г. /дата на
извършено плащане/, както и в частта на неприсъдени разноски, направени
в заповедното и исковото производство, както и в частта на присъдени в
полза на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение. Инвокирани са доводи
за неправилност и незаконосъбразност на съдебния акт в обжалваните части, като
постановен в противоречие на материалния закон. Излага се, че СРС не е изложил мотиви, на основание на които е
отхвърлил исковата претенция за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 25.00 лв., ликвидационни разноски, която сума е включена в претендираната
главница от 661.67 лв., която е формирана от сумата от 636.67 лв., заплатено
застрахователно обезщетение по застраховка ”Бонус Каско”, и сумата от
25.00 лв., ликвидационни разноски.
Твърди се, че претенцията за заплащане на ликвидационни разноски е в съответствие с разпоредбата на чл.213,
ал.1 КЗ /отм./, според която с плащане на застрахователно обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на
вредата, респ. неговия застраховател до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски за неговото определяне. Поддържа, че размерът на вредата
включва не само стойността на щетата, а и пряко извършените разноски за определяне вида и размера на вредата, представляващи
ликвидационни разноски. Излага се още, че неправилно СРС при постановяване на
съдебния акт не е съобразил, че макар предявения иск да се явява неоснователен
като погасен чрез плащане за сумата от 406.36 лв., платена в хода на
производството, то ответникът дължи законна лихва върху платената част от
претендираната главница от 406.36 лв. за периода от 29.10.2015г. /дата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ до 14.03.2016г. /дата на извършено
плащане/. Поддържа се още, че неправилно СРС не е присъдил в пълен размер
претендираните от ищеца разноски, направени в заповедното и исковото
производство, както и е присъдил в полза на ответника разноски, изчислени
съразмерно на отхвърлената част на предявения иск. Моли съда да постанови
съдебно решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваните
части и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът - ЗК„Л.И.” АД, депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага аргументи в смисъл, че
първоинстанционното решение в обжалваните части е правилно и законосъобразно,
постановено при правилно прилагане на материалния закон и събраните по делото
доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. В съдебно заседание, чрез процесуален
представител прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно
претендирани от въззивника-ищец сторени разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Постъпила е въззивна
жалба /имаща характер на частна жалба/ от ищеца - З.”Б.В.И.Г.”, чрез адв.Т.Д.,
срещу определение №428649 от 13.06.2018г., постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на З.”Б.В.И.Г.”
за изменение на постановеното решение №16639 от 21.10.2016г. в частта за разноските. Твърди се, че СРС при
присъждане на дължимите на ищеца разноски не е отчел факта, че в случая не е приложима
нормата на чл.78, ал.2 от ГПК, тъй като ответникът с поведението си е дал повод
за завеждане на иска - постъпилото частично плащане е в хода на производството,
предвид на което на ищеца следва да се присъдят в пълен размер направените от
него разноски в заповедното и исковото производство, респективно в полза на
ответника не следва да се присъждат разноски. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени обжалваното определение и да постанови друг, с който
изцяло да уважи претенцията за присъждане на сторените от ищеца разноски в
заповедното и исковото производство, за които прилага списък по чл.80 от ГПК.
Претендира присъждане на разноски, направени в настоящото производство за
платена държавна такса.
Ответникът - ЗК„Л.И.” АД, не депозира писмен отговор, в
съдебно заседание чрез процесуален представител юрисконсулт Видин взема
становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца, която има характер
на частна жалба срещу определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК.
Предявен е от З.”Б.В.И.Г.” срещу ЗК„Л.И.” АД установителен иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е подробно изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
анализа на които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от
доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №65951/2015г.
по описа на СРС, І Г.О., 124 състав, въззивника-ищец- З.”Б.В.И.Г.”
е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК на 29.10.2015г. и е постановена на 06.11.2015г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу ЗК„Л.И.” АД за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - ЗК„Л.И.” АД възражение, поради което дължимата от него
сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото
производство установителен иск.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Частната жалба е подадена в срока по чл.248, ал.3 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу постановено определение, в частта, в която се оставя без
уважение искане за изменение на решението в частта за разноските, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледани по същество въззивната и
частната жалба са ОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, поради
което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя досежно неговата
незаконосъобразност.
СРС с постановеното решение, без да излага конкретни мотиви, е отхвърлил
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213,
ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от
230.31 лв. до претендирания размер от 255.31 лв., ликвидационни разноски, както и не е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца законна
лихва върху платената в хода на производството част от главницата - 406.36 лв.,
за периода от 29.10.2015г. /дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/
до 14.03.2016г. /дата на извършено плащане/. Постановеният съдебен акт в тези
части е необоснован и като такъв се явява незаконосъобразен.
Съгласно чл.213,
ал.1 КЗ /отм., но
приложим в настоящото производство/, с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, а в случаите, когато
причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска
отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в
правата на застрахования срещу причинителят на вредата или неговия
застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, като застрахователят
по имуществената отговорност може да предяви вземанията си направо към
застрахователя по гражданската отговорност. Видно от законовата разпоредба,
чието систематично място е в гл.12 "Имуществено застраховане", раздел
"Общи положения", предпоставките за предвидената суброгация са: 1) да
е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2)
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
В настоящия случай доколкото постановеното първоинстанционно решение в частта, с която е уважен иска
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 230.16лв., главница,
представляваща остатък от задължение по регресна отговорност, е влязло в
законна сила, то следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо е
установено, че в конкретния случай са налице всички предпоставки на
предвидената в чл.213 КЗ /отм./ суброгация за ангажиране отговорността на
ответното дружество.
Относно заявената от ищеца претенция за
дължимост от ответното дружество на сумата от 25.00 лв., ликвидационни
разноски, съдът намира че същата е основателна и сумата от 25.00 лв. отговаря на обичайните разноски,
направени за определяне на обезщетението по смисъла на чл.213, ал.1, изр.2 КЗ (отм.). Ето защо, сумата от
25.00 лв. се дължи от ответното дружество наред с плащането на
застрахователното обезщетение, поради което предявеният установителен иск за
посочената сума се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
На следващо място основателна се явява и претенцията на
ищеца, че ответникът дължи заплащане на законна лихва върху
платената в хода на производството част от главницата - 406.36 лв., за периода
от 29.10.2015г. /дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ до
14.03.2016г. /дата на извършено плащане/. Законната лихва представлява обезщетение
за ищеца от неоснователно забавяне на изпълнението на неговото парично вземане,
която се присъжда като законна последица от
основателността на предявената претенция. В конкретния случай претенцията за законна лихва върху целия размер на претендираната главница
е заявена с подаденото заявление по чл.410 от ГПК и съответно с подадената
искова молба. Следователно независимо че е последвало частично плащане на част
от претендираната главница в хода на производството, то върху платената част се
дължи законна лихва за периода от подаване на заявлението до датата на плащане,
тъй като искането за законна лихва е своевременно направено от ищеца и като
такова следва да бъде уважено. Съдът на основание чл.162 ГПК
определя размера на законната лихва за периода от 29.10.2015г. до 14.03.2016г. в размер на 15.60 лв., до която сума
следва да се уважи претенцията.
С оглед изложеното и поради несъвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, първоинстанционното решение
следва да се отмени в обжалваните части и вместо него бъде постановено друго, с
което предявеният установителен иск да бъде уважен за сумата от 25.00 лв.,
представляваща разлика над сумата от 230.31 лв. до
претендирания размер от 255.31 лв., ликвидационни разноски, както и се признае
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 15.60 лв. лв., законна лихва върху платената част от
главницата - 406.36 лв., за периода от 29.10.2015г. /дата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК/ до 14.03.2016г. /дата на извършено плащане/. Постановеното решение подлежи на отмяна и в частта, в
която са възложени в тежест на ищеца разноски в размер на сумата от 184.24 лв..
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят изцяло сторените от него разноски в заповедното производство и пред СРС, т.е. в
полза на ищеца следва да се присъди още сумата от 316.33 лв., съгласно приложен
списък по чл.80 от ГПК. На въззивника-ищец следва да се присъдят и направените
от него разноски пред въззивната инстанция като относно размера на
претендираното адвокатско възнаграждение следва да се присъди в минимален размер
от 300.00 лв. с оглед своевременно заявеното от ответника възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК. Въззивният съд счита за недоказан доводът на процесуален
представител на въззивника-ищец в съдебно заседание, че върху минималния размер
на адвокатското възнаграждение е начислен 20 % ДДС доколкото липсват ангажирани
доказателства за регистрация на процесуалния представител по ЗДДС /аргумент на §2а от ДР на Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Следователно общият
размер на разноските, които следва да се присъдят в полза на въззивника-ищец са
в размер на 340.00 лв., която сума се формира от сумата от 25.00 лв. - платена
държавна такса за въззивно обжалване, сумата от 15.00 лв., платена държавна
такса за подадена частна жалба, и сумата от 300.00 лв. - адвокатско
възнаграждение, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК в производството пред
СГС.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №16639 от 21.10.2016г.,
постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 124-ти състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявения от З. ”Б.В.И.Г.” срещу ЗК„Л.И.”
АД установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ за
разликата над сумата от 230.31 лв. до претендирания размер от 255.31 лв., ликвидационни
разноски, В ЧАСТТА, в която не е признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца законна лихва върху платената в хода на производството част от
главницата - 406.36 лв., за периода от 29.10.2015г. /дата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК/ до 14.03.2016г. /дата на извършено плащане/, както и В ЧАСТТА, в която е
осъдено З.”Б.В.И.Г.” да заплати на ЗК„Л.И.” АД на правно основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 184.24
лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение;
И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от З.
”Б.В.И.Г.”, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; срещу ЗК„Л.И.”
АД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление:***1Д; установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.213, ал.1 от КЗ /отм./, че
ЗК„Л.И.” АД дължи на З.”Б.В.И.Г.” сумата от 25.00 лв. - неплатена част от регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по застраховка "Бонус Каско"
представляваща направени обичайни разноски, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 29.10.2015г. до окончателното й изплащане,
както и че ЗК„Л.И.” АД дължи на З.”Б.В.И.Г.” сумата
от 15.60 лв., законна
лихва върху платената в хода на производството част от главницата - 406.36 лв.,
за периода от 29.10.2015г. /дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/
до 14.03.2016г. /дата на извършено плащане/, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК по гр.дело №65951/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав.
ОСЪЖДА ЗК„Л.И.” АД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***1Д; да заплати на З. ”Б.В.И.Г.”, с ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***; правно
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 316.33 лв., представляваща направени разноски в заповедното и първоинстанционното
производство, както и сумата от 340.00 лв., представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.
ОТМЕНЯ определение №428649 от 13.06.2018г., постановено по гр.дело №80489/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 124-ти състав, е оставена без уважение молбата на З.”Б.В.И.Г.” за
изменение на постановеното решение №16639 от 21.10.2016г. в частта за разноските.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1./
2./