Решение по дело №3251/2019 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 225
Дата: 27 януари 2020 г. (в сила от 18 февруари 2020 г.)
Съдия: Светлана Бойкова Методиева
Дело: 20197180703251
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 24 октомври 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

№ 225

 

гр. Пловдив, 27.01.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и седми ноември, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева

 

при секретаря Стефка Костадинова и с участието на  прокурор при ОП - Пловдив Ваня Христева, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 3251 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Образувано е по искова молба от Н.В.К. с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. С.П.,***. С исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени от него в резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 18-6207-000998 от 04.01.2019 г., издадено от Началник РУ Труд към ОД на МВР Пловдив срещу ищеца, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на наказателното постановление по АНД № 1512/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, 11 наказателен състав разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендират се и направените в хода на настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, както и заплатената държавна такса за образуване на делото от 10 лева.

Ищецът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание, като с молба от пълномощника му адв.П. се моли за уважаване на иска и претенцията за разноски. Прилага се писмено становище по същество.

Ответникът по иска ОД на МВР Пловдив, редовно призован, не е изпратил представител в съдебно заседание. Постъпил е писмен отговор по исковата молба от главен юрисконсулт при ответната страна П. с изложено становище относно недопустимост на исковата претенция, както и доводи за неоснователност и недоказаност на същата. Искът се оспорва по основание и по размер, направено е възражение за наличие на основанията по чл.5 от ЗОДОВ, твърди се, че направените разноски за адвокат не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ, прави се искане за намаляване на адвокатското възнаграждение под предвидения, или до предвидения в Наредба № 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения. Претендира се юрисконсултско възнаграждение и разноски по производството.

Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява становище за основателност на исковата молба и счита, че тя следва да бъде уважена.

Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно постановление №  2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, но въпреки това основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Тъй като законодателят към момента на провеждане производството по обжалване на наказателното постановление не е бил предвидил все още ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред Районния съд, нито пред Административния съд в хода на касационното производство, като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване, направени преди настъпилото изменение, подлежат на разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на административния акт по съответния ред.  В случая  исковата претенцията е основана именно на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това съдебен ред по ЗАНН. 

Затова и възражението на ответника за недопустимост на исковата претенция поради съдържанието й, свързано с претендиране на направени разноски в производство пред съд, не са основателни, доколкото, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали специален ред за присъждане на разноски в производството. Същото се е отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не присъждат разноски. Както се каза вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета след провеждане на производството по обжалване на наказателното постановление, поради което и в хода на същото не е имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на направените разноски.

Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца е Началник на Районно полицейско управление към Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото наказателното постановление е част от административната структура на това юридическо лице /по арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът е насочен именно срещу Областна дирекция на МВР Пловдив.

По същество исковата претенция се явява основателна.

От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа страна, че срещу ищеца К. е било издадено Наказателно постановление № 18-6207-000998 от 04.01.2019 г., с което на същия е било наложено административно наказание глоба от 50 лева на основание чл.183, ал.4, т.7 от ЗДвП. Наказателното постановление е било обжалвано от ищеца К. по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд Пловдив, като е била депозирана жалба чрез пълномощника на ищеца адв. Ст.П. ***. Още с жалбата срещу наказателното постановление по образуваното по същата АНД № 1512/2019 г. бил приложен, ведно с пълномощното за адв.П., договор за правна защита и съдействие от 15.02.2019 г. между адв.П. и ищеца К., подписан от двете страни, с уговорено възнаграждение в размер на 300 лева за изготвяне на жалба и процесуално представителство по делото, като в договора изрично било записано, че сумата е изплатена в брой при сключването му. По развилото се пред Районния съд производство по образуваното по жалбата АНД № 1512/2019 г. ищецът, който присъствал и лично, бил представляван от упълномощения му адвокат, който се явил в проведеното съдебно заседание по делото, в което изложил становище по същество. С решение № 1129/13.06.2019 г. Районен съд - Пловдив, 11 наказателен състав, потвърдил обжалваното наказателно постановление. Срещу решението му, отново чрез адвокат П., жалбоподателят депозирал касационна жалба пред Административен съд Пловдив, където бил представляван по образуваното по жалбата КАНД № 2200/2019 г. от упълномощения му и за това производство адвокат безплатно. Със свое окончателно решение № 1929 от 11.10.2019 г. Административен съд Пловдив отменил решението на районния съд, като отменил и наказателното постановление.

Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая от приложения в оригинал по АНД 1512/2019 г. договор от 15.02.2019 г. е видно, че изрично е уговорено, че има за предмет изготвяне на жалба срещу наказателното постановление и оказване на правна защита и съдействие чрез процесуално представителство по делото по обжалване на същото наказателно постановление. В договора изрично е посочено и че е договорено и платено в брой възнаграждение от 300 лева при подписването му. В тази насока и според съда, въпросният договор за правна защита и съдействие е годен да удостовери извършения от страна на ищеца разход за адвокатска защита пред Районния съд по обжалване на наказателното постановление. Затова и разход в претендиран размер от 300 лева като направен от ищеца К. е доказан.

За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно: да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

 В конкретния случай, както се посочи, е установена по делото  наличната отмяна на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност, каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд производство по обжалване на наказателното постановление, продължило след това и пред Административния съд, се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски хонорар на упълномощения в производството адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. В тази насока и възраженията на ответната страна относно това, че защитата в съдебното производство по ЗАНН не е задължителна, поради което и не може да се установи пряка и непосредствена връзка между направения разход, който да се отчете като имуществена щета за ищеца и отмяната на наказателното постановление, не могат да се счетат за основателни, като се има предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за адвокатски хонорар в посочените производства, не се явява имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.    

Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на държавата, поради което и възраженията в отговора на ответника в тази насока са ирелевантни. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.

Не се установява от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото обезщетение. Доводите, основани на чл.5 от ЗОДОВ, че искът е неоснователен понеже наказателното постановление е отменено на процесуално основание, а не поради липса на административно нарушение, не се възприемат от съда като основателни. Следва да се има предвид тук, че е без значение причината, поради която е отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече, незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление, което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал ищецът. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал предходно виновно поведение, осъществило състав на административно нарушение, е въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното производство и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно упражнената дейност на административния орган, сиреч липсва причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе подлежи на изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.

          От изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление, издадено против ищеца.

За да отговори на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата претенция с принципа за определяне на обезщетението по справедливост, както и посоченото в отговора по исковата молба, че следва да се съобразява чл.52 от ЗЗД и искането за намаляване обезщетението, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е установено в случая да е извършено за ищеца пред районния и административния съд от адвокат, когато административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административно -наказателен характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. В случая размерът на глобата по отмененото наказателно постановление е бил 50 лева, поради което и минималният размер на адвокатското възнаграждение за представителство пред съда е 300 лева на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата. Същата, освен това, предвижда и отделно възнаграждение за изготвяне на жалба без осъществяване на процесуално представителство в чл.18, ал.1.  Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая, видно е, че адв.П. е съставил жалба, която е депозирана чрез него в районния съда, против наказателно постановление с наложена по същото глоба от 50 лева, а  оказаната правна помощ по делото пред Районния съд се е изразила в процесуално представителство чрез участие в съдебно заседание, в което е било проведено пълноценно съдебно следствие със събиране на гласни доказателства, включващо разпит на двама свидетели, като пълномощникът на ищеца е изложил и становище по съществото на делото. С оглед на посочената действително осъществена правна защита и съдействие, както и характера, сложността и обема на делото, по което е осъществена защитата, то съдът намира, че претендираният от ищеца размер на обезщетението, който е съответен и на минималния предвиден в посочената наредба размер на адвокатско възнаграждение за посочените случаи, е съразмерен. Тоест, така направеният разход от 300 лева от ищеца може да бъде счетен за съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред Районния съд производство и поради това направеното в настоящото производство искане за обявяване прекомерност на направения разход и съответно намаляване на претендираното обезщетение от страна на ответника не следва да се уважава. Поради изложеното и исканото по делото обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като претенция до пълния претендиран размер от 300 лева.

 Позоваването в отговора по исковата молба на ТР 1/2018г. на ОСГК на ВКС не е относимо съм случая, доколкото същото касае произнасяне във връзка с различен иск по ЗОДОВ, а именно такъв по чл.2 от ЗОДОВ.

 Възражението, свързано с приложението на чл.52 от ЗЗД не следва да се обсъжда, доколкото посочената разпоредба се отнася до обезщетението за неимуществени вреди, а в случая предявеният иск касае имуществени такива. 

 

 

 

                    Настоящият състав намира за основателно и направеното акцесорно искане, което следва съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като от 24.10.2019 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 300 лева.

          На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски в размер на общо 310 лв., за които е приложен списък от ищеца и от които 300 лева възнаграждение за един адвокат и 10 лева държавна такса, внесена за образуване на настоящото дело. По възражението на представителя на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие, който се съдържа в кориците на делото, следва да се посочи, че възнаграждението не е прекомерно, като не са налице основания за присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при интерес до 1000 лв. - 300 лв. Минималният размер на адвокатските възнаграждения, както се посочи, е нормативно определен само като долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ. В конкретния случай, оказаната от адвокат П. по настоящото дело правна помощ се изразява в  изготвяне и депозиране на исковата молба с доказателства, както и изготвяне на писмено становище по същество. Поради това и в процесния случай уговореният и видно от договора за правна защита и съдействие, приложен по настоящото дело, заплатен действително от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който не надвишава минималния предвиден такъв по специалната Наредба, не е несъразмерен или несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен като прекомерен, като се има предвид, че се равнява на предвидения по наредбата минимум на възнаграждението.  

С оглед така изложените мотиви Съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“**“ № 7, да заплати Н.В.К. с ЕГН ********** ***, сумата в размер на 300,00 лв. /триста лева/, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно издаденото Наказателно постановление № 18-6207-0000998 от 04.01.2019 г., на Началник  РУ Труд при ОД МВР - Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.10.2019 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив, ул.“**“ № 7, да заплати на Н.В.К. с ЕГН ********** ***, сумата в размер на 310, 00 лв. /триста и десет лева/, представляваща направените от него по настоящото дело разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

 

                         АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: