Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
24.08.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 2082 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 27.11.2020 год., постановено по
гр.дело № 7179/2020 г. на СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, е признато за
установено по отношение на С.О., ЕИК ******,
с адрес: гр.София, ул.“ ******, че Й.А.Ц., ЕГН **********,***, не дължи сумата
от 100 лева- глоба, наложена с наказателно постановление № 266286/2016 г.,
влязло в сила на 20.10.2016 г., издадено от Кмета на С.О., и за събирането на
които е образувано изп.дело № 20198490400617 по описа на ЧСИ, рег.№ 849 от
КЧСИ. С решението на съда е осъдена С.О., ЕИК ******, с адрес: гр.София, ул.“ ******,
да заплати на Й.А.Ц., ЕГН **********,***, сумата от 50,00 лв.- разноски по
делото.
Срещу решението на СРС, 85 с-в е постъпила въззивна жалба от С.О., гр.София, подадена чрез юрк.Д.Ц., с искане същото да бъде отменено изцяло, като
неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, бъде отхвърлен
изцяло. В жалбата се излагат кратки доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец Й.А.Ц., чрез пълномощника си адв.Я.С., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на разглеждане във въззивното
производство е предявения от ищеца Й.А.Ц. ***, отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, с който ищеца - длъжник по
изпълнително дело № 20198490400617 по описа на
ЧСИ А.П., рег. № 849 на КЧСИ оспорва изпълнението,
позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземането.
Не е спорно по делото
обстоятелството, че с наказателно постановление № 266286/2016 г. от 28.04.2016
г., издадено от Кмета на С.О., на ищеца Й.А.Ц. е било наложено административно наказание - глоба в
размер на 100 лв., съгласно чл.35, ал.7, т.1 от НРУПОГТТСО. Не се спори между страните, а и с оглед
данните по делото, съдът приема, че процесното наказателно постановление е влязло в сила на 20.10.2016 г.
Не е спорно на
следващо място и обстоятелството, че за събиране на наложената на ищеца по административен ред глоба въз
основа на възлагателно писмо
за събиране на публични вземания от С.О. с вх. № 9137/16.07.2019 г. е образувано на 16.07.2019 г. процесното изпълнително дело № 20198490400617 по описа на ЧСИ А.П., рег. № 849 на КЧСИ.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като постановено
при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при
обоснованост на правните изводи, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
основателност на предявения от ищеца Й.А.Ц., срещу ответника С.О., отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК за
признаване за установено, че ищеца не дължи принудително изпълнение на сумата
от 100 лева- глоба, наложена с наказателно постановление № 266286/2016 г.,
влязло в сила на 20.10.2016 г., издадено от Кмета на С.О., и за събирането на
която сума е образувано изп.дело № 20198490400617 по описа на ЧСИ А.П., с рег.№
849 от КЧСИ. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в
жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Предявеният иск намира правно основание в разпоредбата на чл.439 ГПК, според която
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Длъжникът може да оспори чрез
иск изпълнението като искът може да се основава само на факти настъпили след
стабилизиране на наказателното
постановление. В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване
наличието на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в това
число и предпоставките за прилагане на института на погасителната давност -
датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на
законоустановения давностен срок. Срещу това, ответникът следва да установи
правоизключващите си възражения, вкл. осъществяването на юридически факти
водещи до спиране и прекъсване на давността.
Вземането за глоба по издадено от общинските власти наказателно постановление е публично
общинско вземане /чл.162,
ал.2, т.7 от ДОПК/. Задълженията за публични вземания се погасяват по
давност с изтичане на петгодишен срок, който започва да тече от 1 януари на
годината, следваща тази, през която вземането е възникнало и е следвало да бъде
платено, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок / чл.171, ал.1 от ДОПК/.
В случая се касае за наложено административно наказание по реда на ЗАНН, с оглед на което съдът приема, че уредбата на
този закон е специална по отношение на ДОПК. Ето защо дължимостта на сумите по публични вземания,
съставляващи наложени по реда на ЗАНН административни наказания, в това число глоби, следва да
се преценява по специалните норми, разписани в този закон.
Съгласно разпоредбата на
чл.82, ал.1, б.“а“ и ал.2 от ЗАНН административното наказание глоба не се
изпълнява, ако са изтекли две години от влизане в сила на наказателното постановление. Съгласно
разпоредбата на чл.82, ал.2 от ЗАНН, давността започва да тече от влизане в сила
на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на
надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието.
След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече
нова давност. Съгласно чл.82,
ал.3 от ЗАНН, независимо от спирането или прекъсването на давността
административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който
надвишава с една втора срока по ал.1. Текстът на чл.82 от ЗАНН е допълнен с разпоредбата на алинея 4 /Нова - ДВ, бр. 28 от 1982 г./, която изключва приложението на
предходната алинея по отношение на глобата, когато за събирането в срока по
ал.1 е образувано изпълнително производство. Това се отнася и за висящите дела,
давността по които не е изтекла до влизането на тази алинея в сила.
В процесния случай между страните по делото не се спори, че наказателното постановление е влязло в
сила на 20.10.2016 г. Следователно давността за изпълнението по чл.82, ал.1 от ЗАНН е изтекла на 20.10.2018 г.
Въззивникът- ответник, чиято е
доказателствената тежест, не е представил по делото доказателства, че в периода
от влизане в сила на наказателното
постановление до образуване на изпълнителното дело на 16.07.2019 г. е предприел
действия, които по естеството си са в състояние да прекъснат започналата да
тече давност. Изпълнителното дело за събиране на глобата е образувано на 16.07.2019 г., като
ответникът не е ангажирал доказателства за предприемане на действия по
изпълнение на наложеното административно наказание глоба преди 20.10.2018 г., за да
може да се приложи правилото на чл.82, ал.4 от ЗАНН.
С оглед на което възможността
наложеното наказание глоба да бъде изпълнено принудително, включително чрез
възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на образувано изпълнително
производство, е била погасена към 16.07.2019 г./ момента на образуване на процесното изпълнително дело/. Ето защо и обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са оплакванията, изложени от
въззивника- ответник с подадената въззивна жалба. Дали
административното нарушение, за което е наложено наказанието, действително е
било извършено или не, е въпрос, който е извън предмета на настоящия правен спор, доколкото е
налице влязло в сила
наказателно постановление, съставляващо изпълнително основание. Безспорно е по делото обстоятелството, че преди
кредиторът да предприеме действия за събиране на вземането за глоба, срокът на
изпълнителската давност е бил изтекъл и за длъжника е възникнало правото да се
позове на това обстоятелство.
На следващо място неоснователно въззивникът-ответник се позовава на абсолютна погасителна давност
за вземането. Същата е приложима само в хипотеза, в която давността е била
спирана или прекъсвана преди да изтече срокът на по-кратката давност, тази за
изпълнение на наказанието. В производството от страна на ответника не са
въведени твърдения за настъпване на обстоятелства, довели до спиране или до
прекъсване на давността, за да изследва съдът въпроса за настъпването на
абсолютна давност за погасяване на наложеното наказание.
Относно възражението на жалбоподателя, че преценката за заличаване на
дадено публично вземане като погасено по давност е в компетентността на
съответния административно-наказващ орган, следва да се посочи, че последното
макар да е вярно, не лишава гражданския съд от правораздавателната му
компетентност да разгледа и разреши правния спор, с който е сезиран.
Обсъжданият въпрос е разрешен по задължителен начин с определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС
по гр.дело № 38/2020 г., 5-членен състав, съгласно което редът за събиране на
публичното вземане определя и компетентния съд, който следва да се произнесе по
исковата молба за установяване несъществуването на това вземане. Възприето е,
че когато на основание чл.163,
ал.4 от ДОПК, вр. чл.2,
ал.3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен съдебен изпълнител /както и в процесния случай/, то и предявеният иск е с правно
основание чл.439 от ГПК и следва да
се разгледа от гражданския съд.
Поради изложеното, предявения отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК е основателен и като такъв
правилно е бил уважен от първоинстанционият съд.
С оглед на изложеното и поради съвпадане
на приетите от двете инстанции правни изводи, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника- ответник
не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изричното
изявление на пълномощника на въззиваемата страна- ищец- адв.Я.С., направено в
публично съдебно заседание на 26.05.2022 год., че не претендира присъждане на
разноски, такива не следва да й се присъждат за настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.11.2020 год., постановено по гр.дело № 7179/2020 г. на
СРС, ІІІ Г.О., 85 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.