Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 17.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
шести юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №11324 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника В.С.С. срещу решение от 30.04.2019 г. по гр.д. №23348/2017 г. на
Софийския районен съд, 68 състав, с което е признато за установено на основание
чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2898,08
лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия /2855,71 лв./ и
дялово разпределение /42,37 лв./ за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ул. „***********, с аб. №207583, за периода мес.05.2014 г. - мес.04.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от 15.12.2016 г. до окончателното изплащане,
и сумата от 248,35 лв., представляваща лихва за забава върху стойността на
топлинната енергия /240,65 лв./ и върху сумата за дялово разпределение /7,70
лв./ за периода 15.09.2015 г. - 28.11.2016 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №73457/2016 г. по описа на СРС, 68 състав,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено в противоречие с материалните разпоредби и
процесуалните правила, и необосновано. Поддържа, че по делото не е установено
реалното количество топлинна енергия, както и наличието на облигационно
правоотношение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. оспорва
същата.
Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Не следва да бъде разглеждан доводът на въззивника за
липсата на облигационни отношения между страните, доколкото такъв е въведен за
прав път едва във въззивната жалба. За пълнота на изложението, следва да се
посочи обаче, че това възражение разгледано по същество е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/,
облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по
силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика
или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на
чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на
одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и
местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят
по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото
възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от
потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка,
обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да
приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и
възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът не
е оспорил обстоятелството, че е собственик на процесния недвижим имот, като
това обстоятелства се установява от представеното решение от 23.04.2010 г.,
постановено по гр.д. №2725/2010 г. по описа на СРС, 86 състав, влязло в сила на
23.04.2010 г.
От приетото по делото заключение на СТЕ, което настоящият
въззивен състав кредитира напълно като обосновано, компетентно изготвено и
неоспорено от страните, се установява, че процесният апартамент е бил топлоснабден
през процесния период.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните
изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на отчетената от общия
топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по
системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през
периода нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено от „Т.С.“ ЕООД правилно и
съобразно нормативните изисквания. От заключението се установява още, че
размерът на дължимите от ответника суми за ТЕ за процесния период, при
съобразяване с изравнителните сметки, възлизат в общ размер на 2855,73 лв.
Вещото лице сочи още, че количествата топлинна енергия за технологични разходи
на абонатната станция са отчислявани за сметка на ищцовото дружество, а общият
топломер е преминал на първоначална и последващи метрологични проверки.
В чл.36 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г. е предвидено, че клиентите
заплащат цена за извършената услуга дялово разпределение, извършвана от избран
от тях търговец, а съгласно чл.22 ал.2 – възнаграждението за извършеното дялово
разпределение се заплаща на продавача. В настоящия случай услугата „дялово
разпределение“ безспорно е извършена /по делото са събрани доказателства, че за
топлоснабдения имот са съставени изравнителни сметки на база извършените от
третото лице-помагач отчети на уредите/.
От заключението на ССчЕ, което настоящият съдебен състав
кредитира изцяло като обосновано, компетентно изготвено и неоспорено от
страните, се установява, че общата дължима от ответника сума за дялово
разпределение за процесния период е в размер на 42,37 лв.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг, който в случая е в размер на сумата от
2898,08 лв. и забава за погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от
ОУ/2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 –
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача,
а стойността на фактурата по чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
За разлика от предходните Общи условия, върху прогнозните суми не се дължи
лихва за забава, като съгласно чл.33 ал.5 от новите ОУ, обезщетение за забава в
размер на законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по
общата фактура/, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен
срок от датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК не е оспорил
датата на публикуване на процесните фактури, поради което съдът намира, че
същият е в забава, считано от 15.09.2015 г.
От приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че
общият размер на лихвата за забава върху процесните вземания за периода
15.09.2015 г. – 28.11.2016 г. възлиза на 248,35 лв.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №105094 от 30.04.2019 г.,
постановено по гр.д. №23348/2017 г. по описа на СРС, ГО, 68 състав.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.