РЕШЕНИЕ
№1478
гр. Пловдив, 27 юли, 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в открито заседание на двадесет и
осми юни, две хиляди двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА
при секретаря Гергана Георгиева и с участието на прокурора от ОП – Пловдив
Светлозар Чераджийски, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева
касационно административно дело № 1401 по описа на съда за 2022 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 443/15.03.2022
г., постановено по административно дело № 1574/2021 г. по описа на
Административен съд Пловдив, ХVII състав, с което са отчасти уважени четири искови
претенции на Й.Т.К. с ЕГН **********, като съответно е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр.София да му заплати обезщетения за неимуществени
вреди в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода в Затвора Пловдив, както следва: 1. в размер на
765,16 лева за периода от 30.11.2016 г. до 05.06.2017 г., ведно със законна
лихва от 05.06.2017 г. до постановяване на съдебния акт по делото, като искът е
отхвърлен до пълния предявен размер от 5000 лева; 2. в размер на 1791,58 лева
за периода от 27.11.2018 г. до 13.12.2019 г., ведно със законната лихва върху
сумата от 13.12.2019 г. до постановяване на съдебния акт по делото, като искът
е отхвърлен до пълния предявен размер от 10 000 лева; 3. в размер на
417,69 лева за периода от 08.06.2020 г. до 04.09.2020 г., ведно със законната
лихва от 04.09.2020 г. до постановяване на съдебния акт по делото, като искът е
отхвърлен до пълния предявен размер от 1500 лева и 4. в размер на 816,06 лева
за периода от 23.12.2020 г. до 14.06.2021 г. ведно със законната лихва от
14.06.2021 г. до постановяване на съдебния акт по делото, като искът е
отхвърлен до пълния предявен размер от 3500 лева. Със същото съдебно решение
ГДИН- София е осъдена да заплати на пълномощника на ищеца адв. М. сумата от 215
лева, съставляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство,
съразмерно с уважената част от исковете.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решение № 443/15.03.2022 г. отчасти в
осъдителната му част, като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е
останал доволен от решението в частта му за присъдените обезщетения от общо
3790 лева, ведно със законна лихва. Твърди се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното
решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано, като се сочи, че
съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните
доказателства, не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на
администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в
Затвора – Пловдив била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените
от свобода в коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени
вреди не били доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното
наличие, което било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на ново такова по същество, с което да се
отхвърлят исковите претенции на К., или решението да се отмени в частта му, с
която ГДИН е осъдена да заплати обезщетения общо за сумата над 500 лева до
присъдения размер от 3790 лева. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В
съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е
изпратил представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата
на другия касационен жалбоподател Й.К..
Касационният жалбоподател Й.К. в жалбата си, депозирана
чрез пълномощника му адв. М. твърди, че присъдените обезщетения касателно двете
установени от съда нарушения по чл.3 от ЗИНЗС са занижени, като съдът се е
ръководил от размера на минималния месечен гарантиран доход, а не от реалната
практика на ЕСПЧ, формирана по идентични казуси, отнасящи се до осъдителни
решения спрямо държавата ни през последните години. Сочи се, че съдът не е отчел съдържанието на
свидетелските показания, според които били доказани останалите оплаквания на
ищеца относно липсата на вентилация, малък размер на прозорците и неосигурено
отопление през зимата. Моли се съдът да отмени оспореното решение и изцяло да
се уважат предявените от ищеца претенции. Не са претендирани разноски. В
съдебно заседание не са се явили нито жалбоподателят К., нито пълномощника му,
като същите не са взели становище по касационната жалба на другата страна.
Прокурор Чераджийски при ОП Пловдив изразява становище за
неоснователност и на двете касационни жалби, като моли оспореното решение да
бъде оставено в сила.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Разгледана по същество, всяка от касационните жалби съдът
намира за неоснователна.
Съдът, постановил оспореното решение, като е изложил
възприетата от него на базата на събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявените искови претенции с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за всеки от четирите искови периода следва
да се уважат отчасти, като ги е намерил за частично основателни, предвид
доказване оплакванията на ищеца само по отношение на пренаселеността за
определен брой дни във всеки от исковите периоди, както и наличието на инсекти
в спалните помещения в Затвора гр. Пловдив.
Правилно Административен съд - Пловдив в състава, постановил обжалваното
решение, е установил на базата на приетите доказателства точните периоди, в
които К. практически е бил задържан, както и по отношение на колко точно дни
във всеки от тях на същия не е била осигурена разполагаема площ от 4 кв.м.,
според изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС. Съставът, постановил съдебното решение,
след като преди това е задължил ответника да представи съответна информация,
законосъобразно е приложил нормата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС само по отношение
на онези периоди, за които, въпреки задължаването ѝ, ответната страна не
е представила информацията, необходима за правилното решаване на делото. Обосновано на базата на събраните
доказателства, включително и показанията на свидетелите Л.и В., съдът е приел
за доказано неизпълнение на задължението на администрацията на Затвора Пловдив
да осигури подходящи условия за престой на ищеца, предвид установената недостатъчност на извършените действия по
дезинсекция на помещенията и тяхното фактическо заразяване с хлебарки и
дървеници. Обосновано съдът е отхвърлил останалите оплаквания, свързани с
твърдяно бездействие на администрацията в Затвора Пловдив по осигуряване на
благоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в съответствие
с чл.3 от ЗИНЗС. Последното съдът е сторил, след като е анализирал задълбочено
събраните в значителен обем писмени доказателства, като ги е съпоставил и с
гласните такива, включващи и показания на служители при Затвора Пловдив. Като
неоснователни поради това и касационната инстанция преценява доводите на
касационния жалбоподател К. относно това, че исковете е следвало да бъдат
уважени в пълен размер поради доказване твърденията му пред първата инстанция.
Напротив, както се посочи, първоинстанционният съд е изложил специално мотиви
по отношение на всяко от конкретните отхърлени като недоказани оплаквания
поотделно, които напълно се възприемат от настоящата инстанция като обосновани
със събраните доказателства, поради което и в тази част съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, съгласно възможността по чл.221, ал.2
от АПК.
Не се
възприемат като основателни твърденията на жалбоподателя К. по касационната му
жалба, че съдът не е взел предвид показанията на свидетелите Л.и В., доколкото,
напротив, съдът е обсъдил съдържанието им и го е съпоставил с писмените доказателства
по делото и на базата на посочената съпоставка е направил и коректни крайни
изводи относно фактите, които се установяват. Действително в показанията си
свидетелят Л.твърди, че в помещенията по задържането на ищеца проветрението се
е осъществявало трудно, предвид височината, на която са разположени прозорците,
но същевременно не е установено такова изобщо да не е било осъществявано, както
се твърди по исковата молба. Досежно заявеното от свидетеля Л., че зимата било
„адски студ“, то тези показания, правилно не са ценени като достоверни в тази
им част, като се има предвид предоставената официално информация за
осъществяване на отоплението в затвора Пловдив чрез изградено парно, а и на
фона показанията на другия свидетел на ищеца В., който е заявил, че в затвора
било добре и било приятно. Впрочем, въпреки описаните от свидетеля Л.„отвратителни“
според показанията му условия в помещенията по настаняване на ищеца, същият
сочи, че непрекъснато му е ходил на гости в неговата стая.
Относно установените като доказани оплаквания на ищеца първоинстанционният съд е отчел при
разрешаване на случая указаното в пилотното Решение на ЕСПЧ „Нешков и други
срещу България“, както и в други решения на ЕСПЧ, че и само поставянето в
условия на пренаселеност е достатъчно основание да се счете, че е налице
нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, респ. чл.3 от ЗИНЗС, както и че неблагоприятните
условия на изтърпяване на наказание лишаване от свобода се разглеждат и
оценяват в тяхната кумулативна съвкупност, както те са били отчетени при
определяне на обезщетение.
Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН
София за неправилност на съдебното решение поради недоказаност на установеното
от съда оплакване на К. относно пренаселеност в местата за лишаване от свобода
настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът по иска, на
когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил длъжен да
обори оплакванията на ищеца за пренаселеност, с което се е справил само
отчасти. Поради това и неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател
ГДИН София за необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковите
претенции в посочената им част, доколкото е видно, че първоинстанционния съд е
основал решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по иска не
е проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока потвърждаване на
своята теза за неоснователност на претенциите на К., не може да бъде ползван
като основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, както и наличието на инсекти, категорично е резултат от форма на бездействие на
администрацията в местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно първоинстанционният
съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност и заразеност с инсекти
на обитаваните от ищеца килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице
поставяне на К. в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора Пловдив,
което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от
КПЧОС. Според ЕСПЧ при оценката
на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата
на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно
между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В тази насока и възражението по касационната жалба на ГДИН, съдържащо и
признание за наличната пренаселеност, че независимо от това, пренаселеността се
преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било позволено да се
движат по коридора и да посещават други помещения, не може да бъде преценено
като основателно. И това е така, защото пак ЕСПЧ /конкр. в пилотното Решение
Нешков и др. срещу България/, приема, че при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от
свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и
обзавеждане в килията, като следва
да се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва
да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения
за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на
телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема се, че има нарушение винаги,
когато в самото спално помещение площта, полагаща се на един затворник, е
по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено нарушение, когато тя е под 3
кв.м., предвид факта, че основно лишените от свобода прекарват своето време
именно в килиите /спалните помещения/. В случая от доказателствата по делото –
справките относно размера на стаите по настаняване на К. и отчасти показанията
на част от свидетелите, може да се направи извод и че за част от периодите по
решението на първоинстанционния съд разполагаемата площ е била и под 3 кв. м.
на човек, при което пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията / в този см. вж. пак Решение Нешков и др. срещу България/.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на
ГДИН София и че вредите, признати за причинени на К., са останали недоказани
пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни
възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че според разпоредбата на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а именно на установено нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди, каквито са претендирани, се
предполага до доказване на противното. В случая, тази презумпция не е била
оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН София при разглеждане на
делото пред първоинстанционния съд касателно установените от съда факти на
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в условията на арест. Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният
съд е установил категорично нарушения на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същите, правилно е намерил, че те действително водят до
неприятните психически изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В
тази насока от страна на ответника по исковете, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата на ГДИН.
Съобразно с общите принципи, изложени и в
Делото Ананиев и др. срещу България, властите трябва да гарантират, че едно
лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото
достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от
свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес или
трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на
задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето и
благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен
довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат
причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено, поради
констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на
лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му, изрично
предвидени в закона като основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба, както на ГДИН - София, така и тази на К.,
по отношение на размерите на присъдените обезщетения. Съдът, при постановяване
на решението си е съобразил в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от
четирите иска, като е съобразил и общата продължителност на престой на ищеца
през всеки от периодите при установените неблагоприятни условия. Приложеният от
първоинстанционния съд подход при определяне размер на обезщетението и
извършване на сравнение с определения в страната месечен гарантиран минимален
доход за осигуряване на основни жизнени потребности на гражданите в страната в
съответните искови периоди, не се явява несъответен на практиката на ЕСПЧ,
както се твърди в жалбата на К..
Напротив, ЕСПЧ сочи по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизнения стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/. ЕСПЧ вече е имал възможност
последователно да затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения
стандарт в различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30
процента от това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо
/Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./. При това положение оценяването на размера
на обезщетение при извършване на съпоставка с установените в страна размери на
минимален месечен гарантиран доход за гражданите на страната се явява съответно
на установения от ЕСПЧ стандарт за преценка.
Определените обезщетения по всеки от четирите
иска се явява и съобразено с разрешението на ЕСПЧ касателно
размерите на присъжданото обезщетение, посочено в приложение към Решение Иванов
и др. срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България, Илиев срещу
България и др., като се има предвид и че по отношение на лицата, за които са
присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям
брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода,
отколкото по настоящото дело, като е преценявано и кумулативното им въздействие
върху лишените от свобода, а по това дело е налице кумулативно въздействие само
на две неблагоприятни условия. Ето защо и съдът намира, че
първоинстанционният съд е съобразил принципите, залегнали в практиката на ЕСПЧ,
противно на твърденията в касационната жалба на К..
С оглед приетите за основателни претенции,
правилно и съдът се е произнесъл по разноските за адвокат, които е изчислил
размер на възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По
изложените мотиви и съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 443 от 15.03.2022 г., постановено по АД № 1574/2021
г. на Административен съд – Пловдив, ХVII състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.