№ 390
гр. П., 06.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101206 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно (евентуално) съединени искове по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Ищецът – Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН **********, твърди, че между
него (като кредитополучател) и ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор
за потребителски кредит с № 228659 от 31.10.2023 г., с главница от 600 лв. и с
възнаградителна лихва от 73,76 лв. Счита, че този договор е недействителен, тъй като
противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК, доколкото в него не е била
отразена общата дължима сума от кредитополучателя и не е упоменат начинът на
формиране на вписания годишен процент на разходите (49,65%). Сочи, че в чл. 10 от
договора е предвидено да заплати на кредитодателя неустойка от 334,80 лв., поради
непредоставяне на обезпечение. Смята, че цитираната неустоечна уговорка е
нищожна, защото влиза в колизия с добрите нрави и противоречи на императивните
разпоредби на ЗПК и на ЗЗП (визирани в обстоятелствената част на исковата молба).
Изтъква, че е заплатил на ответната страна общо 50 лв. по кредита, включващи 25 лв.
от неустойката и 25 лв. от възнаградителната лихва. Заявява, че така платената сума
трябва да му бъде възстановена, в случай че договорът бъде приет за недействителен,
а в условията на евентуалност – да му бъде върната сумата, платена по нищожната
клауза за неустойката. Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката,
който му е предоставил безплатна правна помощ по делото, да бъде определено
1
съответно възнаграждение. Иска постановяване на съдебно решение във връзка с
изложеното.
Ответникът – „М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Г.С.
Р.“ № 147, ап. 14, ЕИК ***, признава ищцовите претенции, но излага доводи, че не
дължи съдебни разноски.
Въпреки направеното признание от ответника, ищецът не е поискал издаване на
решение при признание на иска (чл. 237, ал. 1 ГПК), поради което произнасянето по
исковете е нужно да се осъществи по общия съдопроизводствен ред (вж. така Ж.
Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова и Р. Иванова, „Българско гражданско
процесуално право“, изд. „Сиела“, 9-то издание, 2012 г., стр. 456).
Съдът приема следното:
1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):
Поначало уважаването на искова претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
детерминирано от кумулативното наличие на две предпоставки – 1/ предаване от
ищеца и съответно получаване от ответника на материалното благо, което е предмет на
иска, и 2/ начална липса на основание за имуществено разместване от такъв порядък
(вж. Постановление № 1/28.05.1979 г., Пленум на ВС).
Даденото по нищожна сделка, респ. по нищожна клауза от сделка, е типичен
пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила нормативна регулация в
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. №
1082/12 г., II т.о. на ВКС).
От съдържанието на процесния договор и на погасителния му план, копия от
които са приобщени към доказателствения материал, се изясняват и базисните
параметри на кредитното правоотношение, произтичащо от него за ищеца и за
ответника, а именно:
- главница – 600 лв.;
- годишен процент на разходите – 49,65 %;
- годишен лихвен процент – 41 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната
лихва – 673,76 лв., от което следва, че размерът на договорната лихва е 73,76 лв.;
- погасяване – чрез 6 вноски, разписани в погасителния план;
- изчисляване на годишния процент на разходите – „съгласно Закона за
потребителски кредит“.
Анализираният договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.).
Ищецът е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
2
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
при сключването на договора, ответникът е действал в качеството на „кредитор“,
според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищецът е имал качеството на
„потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договорите за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. П., Решение
№ 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение
№ 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение №
260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, както и
Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че процесният договор за
потребителски кредит наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил формиран
годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е
3
била получена крайната му величина.
Отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат за последица
недействителността на потребителския кредитен договор (чл. 22 ЗПК).
Когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по него (чл. 23 ЗПК).
Според нарочното признание на ответника (чл. 175 ГПК), направено в отговора
на исковата молба, ищецът му е заплатил горепосочените суми като част от
неустойката и от възнаградителната лихва по кредита.
Недействителността на договора, даващ регламентация на извършеното
плащане, показва, че то е било без основание.
Ето защо и главният осъдителен иск подлежи на уважаване, което означава, че
не е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане по същество на
евентуалната осъдителна претенция.
2. По съдебните разноски:
Изходът от делото предоставя право на съдебни разноски само на ищцовата
страна (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Не са изпълнени предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, които да изключат
отговорността на ответника в тази насока. Изискванията на последния цитиран
нормативен текст предвиждат ответникът да е признал иска и с поведението си да не е
дал повод за завеждането му, като преценката за наличието им се прави въз основа на
конкретните данни по делото, отнасящи се до извънпроцесуалното и процесуалното
поведение на ответната страна (вж. Определение № 60110/07.10.2021 г. по ч. гр. д. №
2853/21 г., II г. о. на ВКС). Фактът, че ответникът е участвал в сключването на
недействителен договор с ищеца и е приел парично плащане по него показва, че
поводът последният да заведе иск за връщане на платеното се корени в поведение на
първия.
Съдебно-деловодните разходи, извършени от ищеца, включват заплатената
държавна такса по делото, която е 50 лв.
Ищецът е получил безплатна правна помощ в производството пред настоящата
инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д. В. М. от Адвокатска колегия – гр.
П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет. 3, ап. Б, трябва да бъде
присъдено възнаграждение (чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.). То е нужно да се фиксира на 180
лв. (с включен ДДС от 30 лв.), като определянето му е извършено от настоящия
съдебен състав на базата на действителната фактическа и правна сложност на делото и
при зачитане на принципните постановки, приети в Решението от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 г. на СЕС, според които съд от държава-члена на ЕС не е длъжен да
прилага ограничение от националното законодателство за минимален размер на
4
адвокатските възнаграждения, ако този размер не кореспондира с действителната
фактическа и правна сложност на делото. Преценката на съда в една така ситуация
трябва да се концентрира именно върху характеристиките на защитата, възложена по
конкретното дело, неговия предмет, извършените процесуални действия в хода на
производството, събраните доказателства, броя на проведените съдебни заседания,
като също така не следва да се забравя, че се касае са строго квалифициран труд,
полаган от лице с юридическа правоспособност, което носи завишена отговорност за
своята дейност. Пренасянето на тези критерии в полето на разглежданата хипотеза
показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение кореспондира напълно с
проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от правна страна. В хода
на съдебното производство е изготвена подробна искова молба, която все пак е
ориентирана към доводи за недействителност на процесния договор. Ответникът е
признал всички фактически положения, поддържани от ищцовата страна. Проведено е
само едно открито заседание, в което процесуален представител на ищеца не е взел
лично участие. Събрани са единствено писмени доказателства и то в много малък
обем. Спорният предмет е имуществено притезателно право на доста ниска
материална стойност (50 лв.). Разгледаната правна проблематика е с невисок
интензитет на сложност, включително по нея има установена съдебна практика.
Тъй като адвокатът, на когото се присъжда възнаграждението, е регистриран по
реда на ЗДДС, съобразно представеното копие на удостоверение за регистрация,
издадено от органите на Националната агенция по приходите, в него е включен и
дължимият ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о.
на ВКС, Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г., II т. о. на ВКС и
Определение № 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II т. о. на ВКС).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА „М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Г.С. Р.“
№ 147, ап. 14, ЕИК ***, да заплати на Б. Т. П., с адрес в с. Д., общ. П., ЕГН
**********, следните суми:
- 50 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляващи сбор от
недължимо платени възнаградителна лихва и неустойка по Договор за
потребителски кредит № 228659, сключен на 31.10.2023 г. между Б. Т. П. (като
кредитополучател) и „М.“ АД (като кредитодател), ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.08.2024 г., до
погасяването, и
5
- 50 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляващи съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „М.“ АД, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „Г.С. Р.“ № 147, ап. 14, ЕИК ***, да заплати на адвокат Д. В.
М. от Адвокатска колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., бул. „П. ш.“ № 81, ет.
3, ап. Б, сумата от 180 лв., представляващи възнаграждение, с включен ДДС, за
безплатната правна помощ, която последният е оказал на ищцовата страна по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6