Р Е Ш Е Н И Е
№ 3089
гр. Пловдив, 19.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на седемнадесети
юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 12697 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София,
срещу Д.В. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено
в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2718,72
лв. – главница, предсрочно изискуема, представляваща 24 броя неплатени месечни
погасителни вноски за периода от 14.04.2017 г. до 14.03.2019 г. по договор за
потребителски паричен кредит № **** от 13.03.2015 г., сключен между Д.В.Г. и
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на
20.11.2017 г. с индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
20.12.2016 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; сумата от 246,55 лв. –
договорна лихва, начислена за периода от 14.04.2017 г. до 20.11.2017 г.; сумата
от 107,04 лв. – лихва за забава за периода
от 14.04.2017 г. до 01.04.2018 г. вкл., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 02.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3141/03.04.2018г. по ч.гр.д. № 5416 по описа за 2018 г. на ХХII гр.с., и
при условията на евентуалност при отхвърляне на заявените установителни искови
предявява предявява осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
процесните суми на основание настъпил падеж на вземането на ищеца по процесния
договор за кредит.
В
исковата молба ищецът твърди, че на 12.03.2015 г. бил одобрен, а на 13.03.2015
г. подписан договор за потребителски кредит № **** между „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, в качеството му на кредитор, и ответницата, в качеството й на
кредитополучател, като договорът бил сключен при Общи условия, неразделна част
от него. Посочва, че по силата на процесния договор била предоставена на
ответника сумата в размер на 4500 лв., която била преведена по сметка на
кредитополучателя на 13.03.2015 г. Начислена била и такса за разглеждане на
кредита в размер на 225 лв. Сочи, че съгласно чл.7, ал.1 от ОУ усвоената
парична сума се олихвявала с възнаградителна лихва в размер на 15 % годишен
лихвен процент, фиксиран за целия срок на договора, която възлизала на сумата
от общо 1618,20 лв. Твърди, че общият размер на задължението възлизал на сумата
от 6343,10 лв., която следвало да се върне на 48 броя месечни погасителни
анюитетни вноски, всяка в размер на 132,15 лв., като първата вноска била
дължима на 14.04.2015 г., а последната на 14.03.2019 г. Ответникът заплатил по
процесния договор сумата в размер на 3186,79 лв. Съгласно чл.13, ал.1 от ОУ,
поради забава в плащанията на дължимите от кредитополучателя суми, последният
дължал и обезщетение за забавено плащане в размер на 122,23 лв., за периода от
14.04.2017 г. до 01.04.2018 г. Поддържа, че предвид неизпълнение на
задълженията за заплащане на погасителните вноски в срок, кредитът бил обявен
за предсрочно изискуем съгласно чл.13, ал.2, б. „а” от Общите условия. Твърди,
че длъжникът е уведомен за предсрочната изискуемост на 30.11.2017 г. Посочва,
че вземанията по процесния договор били прехвърлени на ищеца на 20.11.2017 г. с
индивидуален договор за прехвърляне на вземания, ведно с приложение № 1 към
него, сключен на основание чл.2.1 от рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 20.12.2016 г.
Посочва, че длъжникът бил уведомен за извършената цесия, като едновременно
с това заявява, че към исковата молба представя заверени копия от уведомленията
за извършената цесия, които моли да бъдат връчени на ответника с преписа от
исковата молба. Посочва, че за процесните вземания, заявени на основание
предсрочна изискуемост, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 3141/03.04.2018г. по ч.гр.д. № 5416 по описа за 2018
г. на ХХII гр.с., която била връчена на длъжника на основание чл.47, ал.5 ГПК,
поради което обосновава правния си интерес от предявяване на настоящите искове.
При условията на евентуалност, предявява осъдителен иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца процесите суми, на основание настъпил падеж на
погасителни вноски. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на
сторените по делото разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.В.Г., чрез назначения й
особен представител адв. Н.Т., със становище за неоснователност на предявените
искове. Възразява длъжникът да е уведомен за настъпилата предсрочна
изискуемост, като изтъква, че тя не възниквала автоматично, а било необходимо и
уведомяване на длъжника. Поддържа, че ответникът не е уведомен и за извършената
цесия. Прави възражение за нищожност на договора за цесия поради липса на
съгласие относно цената, дължима от цесионера за прехвърлянето. Моли за
отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 5416 по описа за 2018 г. на
ПРС, ХХII
гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 3141/03.04.2018 г., с която в полза на заявителя за присъдени
сумите, предмет на предявения иск. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 28.06.2018 г. и на
основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия
едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между
претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на
производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит № **** от 13.03.2015 г. от
„УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД съгласно индивидуален договор за продажба и
прехвърляне на вземания, ведно с Приложение № 1 от същата дата, сключен на
основание чл.2.1 от към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 20.12.2016 г. За да бъде титуляр на процесното вземане и кредитор на
ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да
установи осъществяването на прехвърлянето на вземането, т.е. наличието на валиден
договор за цесия, както и уведомяването на длъжника за прехвърлянето.
С
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г. (л.19 от
делото), сключен между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, в качеството му на
цедент, и „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството му на цесионер,
цедентът се задължава ежемесечно, чрез отделни договори за цесия, да прехвърля
възмездно срещу възнаграждение портфейл от свои просрочени и изискуеми
вземания, определени и индивидуализира съгласно приложение № 1, към всеки
отделен месечен договор за цесия. В рамковия договор в § 3 е уговорена и
покупна цена, платима от цесионера на цедента срещу прехвърлянето на
вземанията. С оглед посочената уговорка съдът намира за неоснователно
възражението на ответника, че договорът за цесия е нищожен поради липса на
съгласие относно цената. Процесното вземане е предмет на индивидуален договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.11.2017 г., видно от
приложение № 1 към него. Извършването на цесията е потвърдено от цедента с
потвърждение № Д-17-00238-1/ 20.11.2017 г. (л.30 от делото).
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица, тя
следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната
практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014
г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца
уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на
цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД съгласно пълномощно (л.34 от делото), е годно да уведоми
длъжника за извършената цесия на процесното вземане. По делото обаче ищцовото
дружество не е представило доказателства това писмо да е достигнало до длъжника,
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства за изпращането му, но писмото се е върнало в
цялост с отбелязване на пощенския плик „пратката не е потърсена от получателя”.
От значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на
длъжника на данни за сключения договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна”
на страна в заемното правоотношение.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение на исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението
за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен
иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да
бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване
на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание
чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай, да не е
точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният
представител на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни
изявления, от името на длъжника, които да породят правно действие. Затова
следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез
особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Дори и да не се възприеме така
изложената теза, то уведомлението за цесията е връчено на ответника – длъжник и
на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата
по делото – л. 95 от делото.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договор за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на 13.03.2015 г. между ответника и „”УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД – гр.
София е сключен договор за потребителски паричен кредит № **** с предоставена на
ответника сума в размер на 4725 лв. Заетата сума следва да се върне на 48
месечни погасителни вноски всяка в размер на 132,15 лв., като датата на първото
плащане е 14.04.2015 г., а на последното – 14.03.2019 г. Страните са договорили
фиксиран годишен лихвен процент от 15 %, а ГПР – 19,16 %.
Ищецът се позовава на настъпила на
дата 30.11.2017 г. предсрочна изискуемост на вземането по договора, предвидена
в чл.13, ал.2, б. „а” от Общите условия към договора за кредит. Съгласно
цитираната клауза кредиторът има правото да прекрати едностранно кредитното
правоотношение с потребителя и да обяви всичките си вземания по предоставения
кредит за предсрочно изискуеми в пълен размер, при допуснато просрочие и/или неплащане
на две последователни погасителни вноски по кредита. Съгласно чл.13, ал.3 от ОУ
в срок от 15 дни от получаването на известието за предсрочна изискуемост,
потребителят следва да изплати на кредитора дължимите суми, в това число
главница, лихва и всички допълнителни разходи. Ищецът претендира посочената
предсрочна изискуемост да е надлежно съобщена на длъжника. За пълнота съдът
намира за необходимо да отговори на следните въпроси, които са релевантни за
разрешаването на правния спор, а именно: допустима ли е уговорка за настъпване
на автоматична предсрочна изискуемост и постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС приложими ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост
на вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата
на чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
Необходимо е длъжникът (ответник) да
е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането по договора за заем, като
съдът счита, че това уведомяване следва да е извършено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС са приложими не само при банките, но и при небанковите финансови
институции. В този смисъл е налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/
09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането,
предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а
не само по чл.417 ГПК), следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на
доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК,
тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към
заявлението по чл.410 ГПК за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита. Още
веднъж следва да се подчертае, че началният момент на изискуемостта на вземането
по договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на
предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва
автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. В случая, по делото не се ангажираха
доказателства ищецът да е уведомил длъжника за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор преди депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда, заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита,
защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от
значение е моментът на връчването, а
именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло да се вземе
предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление
за издаване на заповед за изпълнение. Така решение № 161/08.02.2016 г.,
постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на заем
от 13.03.2015 г., сключен със „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията
по който са валидно прехвърлени на ищеца, по който падежът на последната вноска
е настъпил на дата 14.03.2019 г., то съдът намира, че главният иск за
присъждане на главницата следва да се уважи. Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо
предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на
вземане по договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Предвид изложените съображения,
предявеният главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата в
размер на 2718,72 лв. е основателен, доколкото падежът на всички вноски по
договора за заем е настъпил на 14.03.2019 г. Размерът на вземането се
установява от заключението на ССчЕ, прието от съда и неоспорено от страните,
което се кредитира като обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК.
Следва да се изтъкне, че уважаването на иска поради настъпил падеж на
вземането, а не поради предсрочна изискуемост не означава промяна на
основанието, доколкото правното основание, на което се претендира изпълнение и
на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е
сключеният договор за заем. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта,
която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на
определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска
изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т. 1.1 от ТР № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 2718,72 лв.,
ответникът следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК – 02.04.2018 г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между ответника
и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД по договор за потребителски паричен кредит
№ ****(от 13.03.2015 г. Съгласно договора е уговорен
фиксиран годишен лихвен процент от 15 %. Размерът на претендираната
възнаградителна лихва се установява от заключението на вещото лице по ССчЕ, а
именно – 246,55 лв., дължима за периода от 14.04.2017 г. до 20.11.2017 г.
Доколкото както се посочи по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни
вноски, които включват както главница, така и договорна лихва, то искът за
признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземането, следва да се
уважи до пълния предявен размер.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за
забава в размер на 107,04 лв. за периода от 14.04.2017 г. до 01.04.2018 г. –
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
съда. Доколкото съдът прие, че кредитът не е обявен надлежно за предсрочно
изискуем, а е станал изцяло изискуем с настъпване на падежа на последната
вноска на 14.03.2019 г., то и обезщетение за забава е дължимо за претендирания
период.
За установяване на размера на
дължимото обезщетение съдът е изслушано заключението на ССчЕ, като вещото лице
установява, че обезщетението за забава възлиза на сумата от 120,23 лв.
Доколкото ищецът претендира по-малка сума, то предявения иск следва да се уважи
изцяло.
Доколкото се уважиха предявените
обективно съединени установителни искове, не е настъпило процесуалното условие
за разглеждане на заявените при условията на евентуалност осъдителни искове,
поради което и същите не следва да се разглеждат.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Същият
е доказал заплащането на държавна такса в исковото производство в размер на 147,30 лв.
Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт, поради което на основание
чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. Съгласно
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 300 лв. Съдът
намира, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да се
определи възнаграждение в размер на 100 лв. Доказа се да са сторени и разноски
за възнаграждение за особен представител в размер на 445,06 лв., както и за
възнаграждение за допусната ССчЕ в размер на 150 лв. Общият размер на
разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 842,36 лева, които
следва да се присъдят в полза на ищеца. За заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 111,45 лева, от които 61,45 лв. за
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, които също следва да
се присъдят.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Д.В.Г., ЕГН: **********, с адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86,
ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 2718,72 лв. – главница, дължима по договор за потребителски паричен
кредит № ****(от 13.03.2015 г., сключен между Д.В.Г. и „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на 20.11.2017 г. с
индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.12.2016 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД; сумата от 246,55 лв. – договорна лихва, начислена за периода от 14.04.2017 г.
до 20.11.2017 г.; сумата от 107,04 лв. – лихва за забава за периода от 14.04.2017 г.
до 01.04.2018 г. вкл., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 02.04.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 3141/03.04.2018г. по ч.гр.д. № 5416 по описа
за 2018 г. на ХХII гр.с.
ОСЪЖДА
Д.В.Г., ЕГН: **********, с адрес:
*** да заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 842,36
лв. (осемстотин четиридесет и два
лева и тридесет и шест стотинки), представляваща съдебно деловодни разноски за
исковото производство, както и сумата от 111,45
лв. (сто и единадесет лева и
четиридесет и пет стотинки), представляваща съдебно деловодни разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.