РЕШЕНИЕ № 311
гр. Кюстендил, 03.12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в открито заседание от двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН В.-мл. съдия
При участието на секретаря Л. Николова,
Като разгледа докладваното от младши съдия В. в. гр. д. №467/2019г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa вх.
№10886/8.08.2019г. на Т.М.Ш., ЕГН: **********, с адрес: *** 15а, М.В.Д., ЕГН: **********
и Р.С.Д., ЕГН:********** и двамата с адрес: гр. Дупница, ул. „***“ ***, чрез
процесуалния си представител адв. Ю.Д., съдебен адрес:***, против Решение №467 от 17.07.2019г., постановено по
гр.д. 545/2019г. по описа на Районен съд – Дупница.
С оспорвания първоинстанционен съдебен
акт е признато за установено по отношение на Т.Ш., М.Д., Р.Д., Л.Б. и Д.Б.,
правото на собственост на И.И. и Й.И. върху 2/5 идеални части от следния
недвижим имот: двуетажно жилище със самостоятелен вход от източната страна на
двуетажна сграда-близнак, построена въз основа на отстъпено право на строеж
върху общински парцел УПИ VIII-30, попадащ в кв. 8 по действащия към
момента регулационен план на с. Джерман, община Дупница, утвърден със Заповед
2415 от 02.06.1964г. на кмета на община Дупница, с урегулирано пространство от
671 кв. м., при съседи на имота :УПИ V-30, УПИ IX-30 и улица, заключена между осеви точки
15-16а-16, съответно по 1/5 (една пета) идеална част за всеки от ищците. Със
същото решение, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, е отменен Нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит на основание давностно владение 132, том
I, рег. 1194,
дело 122 от 16.04.2018г. на нот. С.С., касаещ гореописания имот, за 2/5 идеални
части от него, както и са осъдени Ш., Д., Д., Б., Б. да заплатят на И.И. и Й.И.
690,22 лв. представляващи сторени разноски в производството.
Въззивниците обжалват решението на ДРС,
като го намират за неправилно,
немотивирано и незаконосъобразно, противоречащо на материалния закон и
процесуалните правила. Считат, че исковата претенция не е доказана, като
неоснователно било възражението за придобивна давност. Намират за неправилни
изводите на първоинстанционния съд, че ответниците са били владелци на имота по
отношение на своите идеални части и държатели по отношение на останалите
идеални части, също така не бил верен изводът на съда, че ответниците не са
обективирали пред ищците поведение, което да им покаже по недвусмислен начин,
че са завладяли и техните идеални части. В противовес на съдебните констатации
били обстоятелствата, че ответниците Ш. и Д.
владеели целия имот, без им да се пречи в продължение на повече от 20
години. Изтъква се адресът на И.И., който живеел постоянно в Италия, но целево
го променил - в с. Джерман, в периода преди завеждане на иска. Било установено
по безспорен начин, че Ш. живее и стопанисва процесния имот, ремонтирала го,
понеже била застрашена от самосрутване и същата се снабдила с констативен
нотариален акт за собственост на имот, придобит по давностно владение. Твърди
се в жалбата, че владението на Ш. е явно, като ответниците не са живели в
имота, същият не бил пригоден за живеене на повече от едно семейство, освен
това Ш. в продължителен период от време била плащала данъка на имота,
включително и за частите на ответниците. Прави се извод, че поведението на Ш.
представлява владение на целия имот, тъй като никой не й е пречел и не се е противопоставял
на твърдяното владение. Считат, че нотариусът, издал атакувания нотариален акт
бил събирал доказателства за продължило 10 години давностно владение. Намират
за неправилно и отменения частично нотариален акт в този смисъл.
В законоустановения 2-седмичен срок,
съгласно чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите са подали писмен отговор на
въззивната жалба. С нея те оспорват въззивната жалба и я намират за
неоснователна. Намират, че е оборена презумпцията на чл.69 от Закона за
собствеността, въз основа на което ответниците са били владелци на имота по
отношение на своите идеални части и държатели по отношение на идеалните части
на останалите съсобственици. Считат, че не е доказан субективния елемент на
владението по отношение на идеалните части на останалите съсобственици на
имота. Изтъкват се свидетелски показания, според които ищците били идвали поне
два пъти годишно в процесния имот, а единият от тях ремонтирал стая от
сградата. Намират за неоснователно твърдението на ответниците, че Ш. свояла
имота, доколкото е осъществила ремонтни дейности в него. На следващо място Ш.
не била манифестирала пред въззиваемите
намерението да свои имота. Трайна била съдебната практика, че
осъществяването на ремонтни дейности и плащането на данъци, дори и дължими и от
други лица, не може да счете като действия по манифестиране на своене на целия
имот. Ответниците не били препятствали ищците да ползват имота, както и не им
довели до знание, че са се снабдили с констативен нотариален акт за целия
недвижим имот на давностно владение. На тази база искат потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Окръжен съд-Кюстендил след извършената на основание чл.269
от ГПК служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното
решение, установи, че Решение №467 от 17.07.2019г., постановено по гр. д. №545/2019г.
по описа на ДРС, е валидно и допустимо, тъй като е постановено от законен
съдебен състав в правораздавателната му компетентност по редовно предявени от И.В.И.
и Й.В.И. искове с правно основание чл.124,
ал.1 във вр. с чл.537, ал.2 от ГПК.
В съдебно заседание въззивниците заявяват, че желаят да бъде уважена въззивната им жалба. Сочат, че въззиваемите И.И. и Й.И. не се грижат за къщата. Ш. изтъква, че въззиваемите не са грижили за нея, нито са поддържали къщата. Добавя, че харчи средства от пенсията си за поддържане на къщата.
Процесуалният представител на въззиваемите – адв. Б. в откритото съдебно
заседание иска да бъде оставено в сила първоинстанционното решение. Сочи за
относимо към спора ТР 1/2012г. на ВКС, от което може да се направи извод в
настоящия казус, че е оборена презумпцията на чл.69 от ЗС, с оглед на
обстоятелството, че процесният имот е придобит по наследство. Добавя, че въззивниците
са владелци на техните идеални части и
държатели на идеалните части. Коментира, че плащането на данъци, дължими от
въззиваемите, не води до своене на имота от страна на жалбоподателите. Добавя,
че по делото липсват доказателства въззивниците
да са осъществили действия по завладяване на процесния имот.
Съдът,
като взе предвид исканията и доводите на страните, ведно с доказателствата по
делото, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложените по делото писмени доказателства – съдебно-спогодителен протокол по гр.д 1056/2000 г. по описа на ДРС за делба на недвижим имот и отказ на Ц.К. от наследството на И. М.С., също така и от удостоверението за наследници се установява, че въззивниците и въззиваемите са придобили по наследство от И. М. С. при равни права двуетажно жилище със самостоятелен вход от източната страна на двуетажна сграда-близнак, построена въз основа на отстъпено право на строеж върху общински парцел УПИ VIII-30, попадащ в кв. 8 по действащия към момента регулационен план на с. Джерман, община Дупница, утвърден със Заповед 2415 от 02.06.1964г. на кмета на община Дупница, с урегулирано пространство от 671 кв. м., при съседи на имота:УПИ V-30, УПИ IX-30 и улица, заключена между осеви точки 15-16а-16. За това бил съставен констативен нотариален акт №***, том ***, рег. номер ***, дело ***от 28.09.2000г. на нотариус Е.К..
Безспорно е, че Т.Ш., М.Д. и Л.Б. са се снабдили с констативен нотариален акт номер 132, том I, рег. номер 1194, дело 122 от 16.04.2018г. на нотариус С. С. за собственост по давностно владение на целия процесен имот.
Пред първоинстанционния съд са събрани и неоспорени следните доказателства, подкрепящи посочените по-горе обстоятелства: констативен нотариален акт №***, том ***, рег. номер ***, дело *** от 28.09.2000г. на нотариус Е.К. относно равните права върху процесния имот на въззивниците и въззиваемите; протокол по гр.д 1056/2000 г. по описа на ДРС, с който е одобрена съдебна спогодба – процесният имот е поставен в общ дял Т.Ш., М.Д., Л.Б., И.И. и Й.И.; удостоверение от ДРС от 08.09.2016г., съгласно което Ц. К. се отказва от наследството на И. С.;
Видно от удостоверение за наследници изх. номер 22/27.02.2019г., издадено от с. Джерман, общ. Дупница И. М. С./вдовец, починал на 14.01.1983г./ е оставил следните наследници: Ц. К. – негова дъщеря, В.С. – негов син /починал на 10.04.2000г./, Т.Ш. – съпруга на В. С.; Й.И. – син на В. С.; И.И. – син на В.С.; Л.Б. – син на В.С.; М.Д. – дъщеря на В.С. Д. . /починал на 05.08.2002г./ – син на И. С.; Р.М.– съпруга на Д. М.; И. М. – син на Д.М. и К.Г.- дъщеря на Д. М.. На Д. М., съгласно протокол по гр. д 1056/2000 г. по описа на ДРС, с който е одобрена съдебна спогодба, е поставен в дял друг недвижим имот, поради което същият, неговата съпруга и децата им няма да бъдат коментирани в настоящия съдебен акт. Установява се от удостоверението за наследници, че страните по спора са наследници на В.С., който е син на И. С..
Съгласно констативен нотариален акт номер 132, том I, рег. номер 1194, дело 122 от 16.04.2018г. на нотариус С. С. Т.Ш., М.Д. и Л.Б. са признати за собственици на целия недвижим имот, предмет на настоящото производство.
Констативен нотариален акт номер 132, том I, рег. номер 1194, дело 122 от 16.04.2018г. на нотариус С. С. е съставен към момент, когато въззиваемата М.Д., съгласно удостоверение за граждански брак, сключен на 14.06.2019г., е била вече съпруга на Р.Д., както и Д.Б. вече е била съпруга на Л.Б.. Поради това Д.Б. и Р.Д. са имали качеството ответници в първоинстанционното производство, респективно са въззивници във второинстанционното производство.
На следващо място, видно от Нотариален акт номер 1, том II, рег. номер 1590, дело 183 от 15.05.2018г. за дарение на недвижим имот, издаден от нотариус С. С.Т.Ш. е дарила на дъщеря си М.Д. 1/3 идеална част от процесния имот.
По делото са
разпитани и свидетели:
В.Г., който сочи, че вижда И.И. и Й.И. два пъти в годината, същите посещавали процесния имот. Не му било известно Т. да е препятствала достъпа на двамата до недвижимия имот. Подобренията в имота били в резултат на пари, които Л. пращал от Италия.
Д.И. заявява, че е виждал И. и Й. да посещават имота. Преди време ползвали имота. Понастоящем И. нямал достъп до къщата, а също и Л.. Така било в последните 2-3 години. Майката Т. живеела постоянно в къщата. Добавя, че И.И. е ремонтирал стая на втория етаж от процесния имот. Казва, че И. живеел в Италия, а Й. ***. Имало период, в който И. идвал по-често в къщата. Л. бил пращал пари от Италия за ремонти в къщата.
С.С., който дава обяснения, че не е виждал И. и Й. от 25 години. В процесния имот живеела Т.. Знаел, че М. и Р. били правили ремонт на покрива на къщата. И. и Й. изобщо не посещавали къщата, единствено на погребението на баща им през 2000 г. Т. живеела в имота, но не и М..
Ф.Г.. Тя обяснява, че понастоящем в имота живее Т. и така било откакто се била оженила. Не може да обясни дали Т. си живее в имота като собственик. Била виждала Л. в имота един-два пъти. Не й е известно Т. да е пречела на И. и Й. да посещават имота. Била чула от Т., че И. и Й. били разделили пари от наследство.
По реда на чл.176 от ГПК ответниците Д.Б. и Л.Б. в съдебно заседание заявяват, че искат да бъдат възстановени идеалните части на И. и Й. – по 1/5 ид.ч. Б.казват, че И. живеел в Италия, но идвал от време на време, както и Й., в имота.
Свидетелите са посочили в обясненията си и други обстоятелства, но както и Районен съд – Дупница сочи в мотивите си, същите, извън изтъкнатите са несъотносими към предмета на делото, поради което не е необходимо излагането им.
От правна страна съдът намери следното:
Въззивната жалба е неоснователна и съдът ще потвърди решението на ДРС при следните съображения –
Ищците, респективно въззиваемите базират правния си интерес от предявяване на установителен иск, доколкото въззивниците заявяват права, чрез Констативен нотариален акт номер 132, том I, рег. номер 1194, дело 122 от 16.04.2018г. на нотариус С.С., с които отричат изцяло правата на първите. Както правилно е посочил ДРС искът е допустим и по отношение на Т.Ш., макар тя към момента на завеждане на иска да е прехвърлила, чрез договор за дарение 1/3 ид. ч. от процесния имот на дъщеря си М.Д.. Този извод произтича от разрешението, което е дадено в т.3Б от ТР №4 от 14.03.2016г., по ТД №4/2014г. на ОСГК на ВКС. Мотивът е, че действителният собственик има правен интерес да установи правото си и срещу праводателя, който чрез правните си действия - прехвърляне на несобствения имот, практически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Предявявайки иска както срещу прехвърлителя, така и срещу приобретателя, чрез установителния иск той би могъл да постигне сила на пресъдено нещо и срещу двамата, което не би се постигнало ако ищецът не насочи иска и срещу прехвърлителя.
Доказването наличието на придобивните основания на ищците е условие за уважаване на установителния иск.
В хода на производството се установява, че процесният имот е собственост на И. С., като след смъртта му и предвид съдебно-спогодителния протокол по гр. д 1056/2000 г. по описа на ДРС, с оглед данните в удостоверението за наследници, както и отказът от наследство заявен от Ц.К. – дъщеря на И. С., то процесният имот е преминал в собственост при равни права на Т.Ш., Л.И., М.Д., Й.И. и И.И. – по 1/5 ид. ч. – тези обстоятелства били въведени в констативен нотариален акт №196, том II, рег. номер 3070, дело 231 от 28.09.2000г. на нотариус .К..
Предмет
на преценка в настоящото производство е дали е налице изтекла придобивна
давност по отношение на Т.Ш., М.Д. и Л.Б., както е отразено в Констативен
нотариален акт номер 132, том I,
рег. номер 1194, дело 122 от 16.04.2018г. на
нотариус С.С.. Възражението в тази насока от въззивниците е неоснователно. Аргументите за това се съдържат в ТР №1 от 06.08.2012г.,
постановено по ТД №1/2012г. на ОСГК на ВКС.
При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
В случая въззивниците - Т.Ш., М.Д. и Р.Д. са придобили идеалните си части – по 1/5 ид. ч. от процесния имот по силата на съдебно-спогодителен протокол по гр. д. 1056/2000 г. по описа на ДРС за делба на недвижим имот и отказ на Ц.К. от наследството на И. М.С.. Т.е. те са придобили процесния имот в съсобственост заедно с Й.И. и И.И. при равни части. По този начин правото на собственост за Ш., Д. и Б. е възникнало на правно основание, което не отрича правото на собственост на останалите двама - Й.И. и И.И.. За да може първите трима да станат собственици на целия имот те трябва ясно да манифестират намерението си пред И. и Й. И.. Такова заявяване по делото не беше доказано, поради което Ш., Д. и Б. са владелци на собствените си идеални части – по 1/5 и държатели на останалите идеални части. От свидетелските показания не беше установено завладяване на целия процесен имот и манифестирането му пред И.И. и Й.И.. Свидетелите В.Г. и Д. И. заявяват пред ДРС, че въззиваемите идват два пъти годишно в имота, както и че Ш. живее постоянно в него. Д. И. отбелязва, че Ш. препятствала през последните 2-3 години посещенията на И.И. в имота, но добавя още, че последният бил ремонтирал стая за себе си на втория етаж. Свидетелката Ф.Г. сочи, че не й е известно Ш. да е пречела на въззиваемите да посещават имота. С. С.изтъква, че не е виждал от 25 години ищците в първоинстанционното производство, но добавя, че всъщност идвали на погребението на баща си през 2000 г. От тези показания на свидетелите единствено може да се приеме, че Ш. живее в имота, но не и, че въззивниците са манифестирали пред И. и Й. И. намерение за своене. Единствено от факта, че един от въззивниците живее в процесния имот и са осъществени ремонтни дейности в къщата със средства не произхождащи от Иванови не може да се приеме, че е започнало да тече придобивна давност. Промяната в намерението не трябва да остане скрита, тя трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на останалите съсобственици – И., и да показват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическата власт, отрича техните права върху имота и го държи само за себе си, тъй като собствеността не се губи при неизползването на имота. Самото манифестиране на намерението да се свои трябва да достигне до адресата си - пряко. В повечето случаи се изразява чрез действия, пречещи на другия съсобственик в случай че се появи и изяви претенцията си да упражнява фактическа власт върху общата вещ, съпроводени с изявление в този смисъл - недопускането му вътре в имота. По делото не беше доказано категорично, че въззивниците са заявили на И., че считат имота за изцяло собствен – от свидетелските показания се установява, че те са идвали регулярно в имота, никой от свидетелите не каза, че на тях им е възпрепятстван достъпът до имота. Единствено Д. И. коментира, че на И.И. му е пречено ползването на имота в последните 2-3 години, което изявление стои изолирано и неподкрепено от останалите показания, а и то не доказва настъпила дори кратка придобивна давност от 5 г. спрямо И.И.. Ползването и грижите за имота само не са достатъчни да се приеме наличие на намерение за своене. Плащането на данъци за целия имот, т.е. и за идеалните части на И., не е действие по своене на имота, не изразяват промяна в намерението. Всичко това сочи, че презумпцията по чл.69 от ЗС е оборена - Т.Ш., М.Д., Р.Д. не са държали имота за себе си, доколкото не са манифестирали намерението си /animus/ пред въззиваемите, поради което не е поставено начало на придобивна давност.
Основателна е била и претенцията на
основание чл.537, ал.2 от ГПК за частична отмяна на Констативен нотариален акт
номер ***, том ***, рег. номер ***, дело ***
от 16.04.2018г. на нотариус С.С. – по
отношение на 2/5 ид. ч. от процесния имот,
с оглед положителния резултат по установителния иск, с който И.И. и Й.И.
са признати за собственици по 1/5 ид. ч. от процесния имот. Правилно в
първоинстанционният акт е посочено, че въпросът е разгледан в ТР 3/2012г.,
постановено по ТД 3/2012г. на ОСГК на ВКС. В същото се изтъква, че лице, което
претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може
по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален
акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на
съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава правата на третото
лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият
нотариален акт следва да се отмени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Отмяната на
констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от
постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото
лице.
С оглед на изложеното КОС ще потвърди изцяло атакуваното решение на Районен съд – Дупница, тъй като същото е правилно и законосъобразно, съответно намира въззивната жалба за неоснователна.
По
разноските:
С оглед изхода на делото, приложения списък
за разноските и представения договор за правна защита на въззиваемите, в които
изрично е посочено, че за въззивната инстанция – „КОС“, са заплатили на
процесуалния си представител – адв. Б., сума в размер на 500 лв., то на
основание чл.78 от ГП и като съобрази, че същата не е прекомерна с оглед
направеното възражение от въззивниците в тази насока и като съобрази чл. 7 от
Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, то
съдът ще присъди същата сума – 500 лв. в полза на въззиваемите И.И. и Й.И.,
представляващо адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
По обжалваемостта:
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба чрез Окръжен съд – Кюстендил пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчване на съобщението с приложено решение към него, при съобразяване
с предпоставките по чл. 280 от ГПК.
Воден
от горните съображения, настоящият състав на Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №467 от 17.07.2019 г., постановено по гр. д. №545 по описа му за 2019 г. на Дупнишкия районен съд.
ОСЪЖДА Т.М.Ш. с ЕГН:**********,
адрес: *** 15а, М.В.Д. с ЕГН:**********,
и Р.С.Д., ЕГН: **********, и двамата с адрес: гр. Дупница, ул. «***» 4, да
заплатят на И.В.И., ЕГН: **********, адрес: *** и Й.В.И., ЕГН: **********,
адрес: ***«***» ***, ет.***, ап.***, сума в размер на 500 /петстотин/
лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба чрез Окръжен съд – Кюстендил пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.