РЕШЕНИЕ
№ 949
гр. Бургас, 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Веселка Г. Узунова
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20252100501612 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивни жалби
срещу Решение №1540/26.06.25г., постановено по гр. дело №6883/2024 г. по описа на
Районен съд Бургас, с което съдът:
- признава за незаконосъобразно уволнението на Ж. П. А. и отменя заповед №
001/03.07.2024 година на работодателя „МД ГРУП 2010“ ЕООД, с която на ищцата е
наложено дисциплинарно наказание “уволнение” за извършени нарушения на трудовата
дисциплина по 190, ал.1, т. 2 вр. чл.188, т.3 КТ и е прекратен трудовият договор;
- отхвърля исковете на Ж. П. А. срещу „МД ГРУП 2010“ ЕООД, за поправка на
основанието за прекратяване на правоотношението, а именно че същото е прекратено на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ едностранно от работника поради забавяне изплащането на
дължимите трудови възнаграждения и обезщетения;
- отхвърля исковете за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения, а
именно: 1/ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 31010.42 лева,
представляваща дължими нетни трудови възнаграждения за периода от 16.06.2020 г. до
28.06.2024 г. /общо 48 месеца/, 2/ за заплащане на мораторна лихва в размер общо 9778.56
лева, дължима за всяко неплатено възнаграждение за периода от датата на падежа - 26-то
число на месеца, следващ месеца на отработването, до датата на подаване на исковата
молба; 3/ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 4381.72 лева,
представляваща нетно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, на основание чл.
224 от КТ в размер на 80 дни (осемдесет дни); 4/ за заплащане на мораторна лихва върху
главницата за дължимо обезщетение по чл. 224 КТ, в размер на 107.83 лева, от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение - 17.07.2024 г., до датата на завеждане на
исковата молба; 5/ за заплащане на сумата от 3479.76 лева, представляваща обезщетение
дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 221, ал. 1 от КТ
1
във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ в размер на 3 (три) брутни трудови възнаграждения; 6/ за
заплащане на мораторната лихва върху обезщетението по чл. 221 КТ в размер на 85.64 лева
(осемдесет и пет лева шестдесет и четири стотинки) от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение - 17.07.2024 г. до датата на завеждане на исковата молба; ведно с лихва за
забава от подаване на исковата молба до окончателното плащане на главниците, като
неоснователни;
- осъжда „МД ГРУП 2010“ ЕООД да заплати на Ж. П. А., сумата от 1000 лв.,
представляващи разноски по делото;
- осъжда Ж. П. А. да заплати на „МД ГРУП 2010“ ЕООД, сумата от 4646 лв.,
представляващи разноски по делото, съобразно отхвърлената част от исковете;
- осъжда „МД ГРУП 2010“ ЕООД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на Районен съд - Бургас, сумата от 580 лв. – държавни такси и разноски.
Въззивникът – ищец Ж. П. А. обжалва решението в частта, с което са отхвърлени
предявените от нея искове. Намира го за неправилно и необосновано, постановено при
неправилно прилагане на материалния закон и при допускане на съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Намира за доказано, че страните са били в трудово
правоотношение, прекратено от ответника на 23.07.2024 г. с дисциплинарно уволнение на
основание чл. 187, т.1 и чл. 190, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 188, т. 3 от КТ. Счита за безспорно
заемането от ищцата на посочената длъжност, като след изтичане срока на договора не е
било налице и противопоставяне от страна на работодателя. Оспорва извода на съда, че
трудовото правоотношение не е продължило да съществува валидно и не се е превърнало в
безсрочно. Намира, че със свидетелските показания на св.А., които цитира, и писмени
доказателства, които посочва, е доказано, че през зимните месеци, когато ресторантът не е
работил, е изпълнявала трудови функции в други две дружества, собственост на Д. И. И. -
„Логтранс БГ“- ЕООД и „Ауто делив“ ООД - водила е отчетни справки и ги е изпращала до
контрагентите, изготвяла е фактури и ги е изпращала по електронен път, водила е цялата
кореспонденция на дружествата, била е лице за контакт с НАП, Д „ИТ“ и др. администрации
и много други, които посочва.
Въззивницата анализира предпоставките за превръщане на срочния трудов договор
по чл.68, ал.1, т.1 от КТ в безсрочен, установена в чл.69 от КТ, като намира, че за това не е
необходимо да се подава уведомление до НАП, съгласно Наредба № 5 от 29,12.2002 г. за
съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда,
като цитира в тази връзка писмо с Изх. № 5/23-22-232/18.03.2009 г. Намира, че е доказала, че
е предоставила работната си сила (като факта на постъпване на работа не е спорен) и така по
силата на трудовия договор от 16.06.2020 г. е възникнало трудово правоотношение между
страните. Намира, че в писмения си отговор, ответникът признава че трудовият договор на
ищцата, преминава в безсрочен, макар и да излага твърдения, че това е само формално, за да
й бъдат заплащани дължимите осигуровки. Излага съображения, основани на чл.267, ал. 1 и
2 от КТ, с които обосновава правото си на брутното трудово възнаграждение при престой
или изпълняване на друга работа.
Според въззивницата, ответникът не е доказал, че тя не е работила през цялото
процесно време – нито че не се е явявала на работа, нито че е отказала да изпълнява
трудовите си функции – намира че това не е доказано със свидетелски показания, които са
недопустими и неотносими. Оспорва като недоказано възражението на ответника, че само
формално водел ищцата на трудов договор, „за да има трудов стаж“, като излага
съображения за начина на доказване на симулативна сделка – в тази връзка се позовава на
Решение №192/28.11.2019 г.. постановено от Трето г.о. на ВКС по гр. дело №110/2019 г.,
относно фактите и обстоятелствата, за които всяка от страните носи тежестта да ги докаже.
Въззивницата твърди допуснато от съда съществено процесуално нарушение,
изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест на страните.
Намира, че не неин пропуск липсата на доказателства за писмено съгласието на
работодателя ищцата да продължи да работи по трудовото правоотношение и след изтичане
на срока на договора 30.09.2020 г., като намира, че е доказала чрез свидетелски показания и
разчетно – платежни ведомости и др., че след изтичане на срока е продължила да престира
труд. Намира че за доказване на това обстоятелство е неприложимо законовото изискване за
писмена форма за валидност – в тази връзка цитира и оспорва извода на съда.
Въззивницата оспорва извода на съда за липса на валидно упълномощаване на
ищцата да упражнява функциите на работодателя, съгласно изискванията на §1, т.1 и т.З ДР
2
КТ, включително за договаряне сам със себе си. Извършва анализ и излага съображения за
възможността всяко правоспособно лице може да бъде представлявано от друго дееспособно
лице, освен при изрична законова забрана. В тази връзка обосновава извод, че трудовото
правоотношение е възникнало по силата на трудовия договор от 16.06.2020 г., а
работодателят е признал в писмения си отговор, че трудовият договор е преминал в
безсрочен (макар и формално, за да й бъдат заплащани дължимите осигуровки). С
позоваване на Решение №33/28.02.2013 г., постановено от Четвърто г.о. на ВКС по по. дело
№1284/2012 г., въззивницата подробно обосновава извод, че с отговора на исковата молба
работодателят е потвърдил трансформирането на срочния трудов договор в безсрочен.
Въззивницата излага подробни съображения по отношение на обективно
съединения иск за поправка на основанието за прекратяване на правоотношението - че
същото е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ едностранно от работника, поради
забавяне изплащането на дължимите трудови възнаграждения и обезщетения. Счита за
доказано, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ със Заповед №
001/03.07.2024 г. е нищожно, неправилно, незаконосъобразно и постановено при особено
съществени нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материално- правните
разпоредби на закона. В тази връзка се позовава на разпоредбите на чл.195 КТ за
реквизитите и съдържанието на заповедта и момента, от който дисциплинарното наказание
се смята за наложено, за да обоснове извод, че в случая това е станало на 23.07.2024 г. - с
получаването й от пълномощника на ищцата. Извършва анализ на съдебната практика по
въпроса кога настъпва момента на прекратяване на ТПО в различните хипотези и в частност
– на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ от работника, като обосновава извод, че прекратяване
на трудовия договор без предизвестие настъпва от момента на получаване на писменото
изявление - чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ или в случая – с изпращане на уведомително писмо на
съдебен адрес - адвокат Димитрина Ройдева от БАК, на дата 17.07.2024 г. Така според
въззивницата, трудовото й правоотношение с ответното дружество е прекратено на
посочената дата, а развилото се след това дисциплинарно производство, завършило с
обжалваната заповед от 23.07.24г. е незаконосъобразно, а Заповед №001/03.07.2024 г. -
нищожна.
Въззивницата излага подробни аргументи за несъобразеност на наложеното
наказание с извършено нарушение на трудовата дисциплина, за немотивираност на
заповедта съобр. нормата на чл.195 КТ - липа на точно описание на нарушението, кога е
извършено, наличие на вина/умисъл - пряк или непряк – посочва съдебна практика. Намира
че е нарушена задължителната процедура по чл.193, ал.1 от КТ за да изслушване на
работника или служителя или приемане писмените му обяснения – в тази връзка излага
хронологията на действията на работодателя и своите действия, за да обоснове извод, че
ответното дружество, чрез упълномощения си адвокат е било уведомено на 28.06.2024 г., че
ищцата е изпратила писмените си обяснения своевременно, но не ги е взел при издаване на
процесната заповед за дисциплинарното й уволнение.
Въззивницата излага подробни аргументи, че не е извършила дисциплинарните
нарушения, които й се вменяват. Заявява и излага съображения, че не й е връчен акт на
работодателя, че е „възстановена“ на работа, след неправомерното й освобождаване на
07.03.2024 г. В тази връзка процесуалният представител на ищцата излага твърдения за
проведените между страните разговори с негово участие, касаещи трудовото
правоотношение и неговото прекратяване, предвид прекратената брачна връзка между
страните, като посочва хронологията на проведената комуникация и резултатите от нея,
които не са съответствали на целите и очакванията.
На последно място, въззивницата излага подробни аргументи по отношение на
обективно съединените искове за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения. С
позоваване на извършената СИЕ, както и на установените факти, че възникналото на
16.06.2020 г. между страните трудово правоотношение се е превърнало в безсрочно при
условията на чл. 69 от КТ., въззивницата обосновава извод, че за процесния период ищцата е
полагала труд и е била осигурявана. Поради това й се дължи заплащане на трудово
възнаграждение за извършената работа в установените срокове, съобр. чл.270, ал.3 от КТ
лично и пряко, което се удостоверява с подписа на работника върху нарочна ведомост,
разписка или заплащането му по банков път. Намира, че ответникът не е заплатил и дължи
на ищцата исковите суми, така, както са претендирани.
Въззиваемият – ответник „МД Груп 2010“ – ЕООД, чрез адв. Ройдева представя в
срока по чл.263, ал.2 ГПК отговор на жалбата и насрещна въззивна жалба срещу
3
решението в частта, с което е уважен предявения от Ж. П. А. иск и е признато за
незаконосъобразно уволнението и е отменя заповед № 001/03.07.2024 година. Намира че в
тази част решението е постановено при съществени нарушения на материалния и
процесуалния закон и е необосновано. Излага съображения, че трудовоправният спор е
породен от семейноправен такъв между бивши съпрузи и трудовият договор от 16.06.2020 г.
и допълнително споразумение от 01.07.2020 г. са подписани от ищцата в лично качество
като работник и за работодателя, без упълномощаване. Според ответника в проведеното с.з.
на 31.03.2025 г. изрично е оспорил твърдението на ищцата, че през целия сезон на 2020 г. е
бил в Холандия затова е предоставил пълномощие на ищцата. С позоваване на нормата на
чл.37 ЗЗД излага съображения, че за сключването и прекратяването на трудово
правоотношение законът изисква писмена форма за валидност, поради което в такава форма
следва да е и упълномощаването. Така с позоваване и на показанията на св.Ч. обосновава
извод, че ищцата не е имала валидно трудово правоотношение, т.к. не е имала валиден
трудов договор. В тази връзка ответникът споделя извода на първоинстанционния съд за
липса на доказателства за превръщане на трудовото правоотношение в безсрочно.
Въззиваемият извършва анализ на основните задължения на страните по трудовото
правоотношение и задължението на работодателя в установените срокове да начислява във
ведомости за заплати трудовите възнаграждения и да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. В тази връзка в тежест на работодателя е да докаже,
че е изпълнил задължението си да плати трудово възнаграждение, а на работника - че е
престирал труда си добросъвестно и според договореното. Поради това намира, че при
направено възражение от страна на работодателя, че работникът не е полагал труд, в тежест
на последния е да докаже в условията на пълно и главно доказване, че е престирал работната
си сила. Така в тежест на ищцата е да докаже, че въпреки наличието на трудов договор,
фактически е полагала труд в останалите месеци, извън месеците юни, юли, август и
септември на всяка една година от процесния период (2020, 2021, 2022, 2023 и 2024 г.).
Въззивникът заявява твърденията си, заявени и в първоинстанционното
производство, че трудовият договор е подписан от ищцата и за двете страни, че заведението,
което се е явявало мястото на работа на ищцата, е работило само по 4 месеца през лятото на
2020, 2021 и 2022 г., установено и от доказателствата по делото и признато от ищцата.
Заявява, че заведението, в което ищцата е полагала труд през сезона, реално е престанало да
съществува от края на сезон 2022 г. и не е имало обект през 2023 г. и 2024 г., поради което
намира за недопустимо да се претендира трудово възнаграждение за 2023-2024 г. Заявява, че
на 19.02.2024 г. ищцата е започнала работа на пълен работен ден в „Делукс Клийнинг“
ЕООД - много преди твърдяното прекратяване на трудовото правоотношение от нейна
страна. През 2024 г. ищцата имала има собствен обект - ресторант, в който е работил св.Ч..
Според ответника по делото е установено, че на ищцата са изплатени всички
болнични листи за периода до прекратяване на трудовото й правоотношение, и то вкл.от
двама работодатели; че по банков път са й заплатени работни заплати в размер общо на
10363,21 лева; че е невярно твърдението й, че е имало случаи на неизплащане на заплати на
други служители и заведени дела;
Намира, че след отговора на исковата молба и подробно – едва във възззивната
жалба се излагат твърдения, че ищцата е извършвала и други дейности в ответното
дружество. Въззиваемият изразява противопоставяне на твърденията на въззивницата, че
когато ресторантът не е работил, е изпълнявала трудови функции в други две дружества,
собственост на Д. И. И. – „Логтранс БГ“ ЕООД и „Ауто делив“ ООД. Заявява, че те са
въведени в процеса едва след отговора на исковата молба, оспорени са от ответника. Освен
това тези дружества са с различен предмет на дейност и нямат нищо общо с процесния
трудов договор. Твърди, че представените документи касаят теглен от ищцата кредит по
време на брака. Въззиваемият анализира и оспорва показанията на свидетелите А. и Ч. в
тази връзка. В заключение обосновава извод, че евентуални свои претенции за
възнаграждение за труд ищцата следва да заяви спрямо тези дружества, а не срещу
настоящия ответник. Заявява, че няма доказателства, да е пренасочил, командировал или
възлагал задачи на ищцата в други дружества и то на длъжност ***.
Въззиваемият оспорва позоваването на ищцата на престой по вина на работодателя,
като го намира за неприложимо. В тази връзка се позовава на Определение № 419/21.03.2012
г., ІІІ г.о., за да обоснове извод, че ищцата не твърди и не доказва ежедневно явяване на
работа. Противопоставя се на твърдението, че негова е тежестта да докаже, че ищцата не е
работила през цялото процесно време и излага съображения.
4
Въззиваемият излага съображения за наличието на злоупотреба с право съобразно
дефиницията на ВКС като упражняване на законно право с непредвидена или
недобросъвестна цел, различна от неговата същност. Намира че заявените в настоящото
производство претенции съставляват упражняване на трудови права в противоречие с
тяхното предназначение, в контекста на чл.8, ал.2 ГПК. Поддържа изначално заявената си
теза, че ищцата е осигурявана като съпруга на работодателя с цел да има трудов и
осигурителен стаж, за да ползва ищцата определени социални облаги, вкл.чрез
многобройните болнични. Заявява, че ищцата е разполагала с всички средства от
заведението, в което е работела, без да представи документи за отчитане на събираните
средства. В тази връзка цитира, анализира и оспорва показанията на свидетелите А. и Ч.,
дадени след обясненията на ищцата по чл.176 от ГПК, като ги намира както за вътрешно
противоречиви, така и противоречиви на събраните писмени доказателства.
Въззиваемият заявява, че с отговора на исковата молба е направил възражение за
недействителност на трудовия договор и намира, че не е задължен да посочва точната
правна норма, на която се позовава. Потвърждава твърденията си: че ищцата е полагала труд
по срочен трудов договор за 4 месеца в рамките на 2020 г.; през 2021 г. и 2022 г. е полагала
труд, но по несключен срочен трудов договор; заплащани са осигуровки единствено с оглед
факта, да има осигурителен и трудов стаж; трудовият договор не носи подписа на ответника
и пътят за защита е общия граждански закон; трудовият договор е изтекъл поради изтичане
на срока за който е сключен. Оспорва твърденията на ищцата за абсолютна симулация.
Въззиваемият посочва съдебна практика, за да обоснове твърдението си за неоснователност
на възражението на ищцата за това, че недействителност на трудов договор може да се
обявява само на основанията и по реда на чл. 74 от КТ, но не и по реда на обшия граждански
закон - чл. 26 от ЗЗД – ТР №86/27.02.1986г. по гр. д. №86/1985г. на ОСГК на ВС; P. №57/06.
03. 2015г. по гр. д. № 2584/2014г. на IV-то гр.отд. на ВКС; Р. № 58/ 30. 07. 2015г. по гр. д. №
2600/2014г. на IV-то гр.отд. на ВКС, като обосновава тезата си за типичен случай на
„относителна симулация“ – излага съображения.
Въззиваемият излага съображения за оспорване тезата на ищцата и обосноваване на
тезата си, че ищцата следва да докаже че е изпълнявала задълженията си в претендирания
период, а не ответникът – да доказва, че не ги е изпълнявала.
По така заявените от ищцата претенции, с направените от нея изменения, които
въззиваемият подробно посочва, заявява, че поддържа направените от него възражения и за
изтекла погасителна давност: за възнагражденията за периода от 16.06.2020 г. до края на
2021 г., както и за претендираното обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
2020 г. и 2021 г. и и за претендираните лихви върху сумите. С позоваване на нормата на чл.
111 от ЗЗД, въззиваемият подробно посочва периодите и сумите, за които намира че са
погасени по давност.
По претенцията за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, на основание чл. 224 от КТ, въззиваемият излага съображения за обосноваване на
възражението си за изтекла погасителна давност на част от сумата.
По претенцията за заплащане на обезщетение, дължимо при прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 221, ал. 1 от КТ във вр. с чл. 327, ал. 1, т. 2 от
КТ в размер на 3 (три) брутни трудови възнаграждения, въззиваемият заявява, че не е налице
договореност за 90 дни предизвестие, доколкото договорът е срочен и срокът му е 3 месеца.
Евентуално допуска предвиденото в КТ - едномесечно такова.
Намира, че при твърдението на ищцата, че тя е прекратила трудовия договор, поради
неплащане на дължимите й се работни заплати е неоснователно, т.к. всичко дължимо й е
платено. Заявява, че още преди прекратяването на трудовото правоотношение, ищцата е
започнала работа при друг работодател на 8 часов работен ден, без знанието и съгласието на
работодателя си.
Въззиваемият излага съображения и по претенциите за заплащане на суми за
мораторна лихва и заявява възражение да изтекла погасителна давност.
Въззиваемият заявява, че трудовият договор е привиден по отношение срока на
действие, че за ищцата са заплащани за целия период дължимите осигуровки, за да има
осигурителен стаж, предвид това че ищцата е била съпруга на ответника и се е ползвала с
доверието му. Същата е събирала оборотите, наемала е работници и служители и е
изплащала работните им заплати, вкл.и собствената на себе си. Заявява, че ТПО е
прекратено с изтичане срока на предизвестието за прекратяване, връчено й лично чрез
5
куриер на 06.03.2024г., макар заповед №1 от 07.03.2024 г. за прекратяване така да не й е била
връчена, поради възпрепятстване от нейна страна, въпреки заявеното от нея че е узнала за
прекратяването от отказа на НОИ да й заплати дължимите й се обезщетения и въпреки че на
19.02.2024 г. е започнала работа на пълен работен ден в „Делукс Клийнинг“ ЕООД.
Въззиваемият излага съображения, основани на ССЕ, че на ищцата са изплатени всички
болнични и то от двама работодатели за периода от 18.01.2024 г. до 19.04.2024 г. вкл.
Въззиваемият излага твърдения и изводи, относно изпращане, респ. – връчване на
заповед №1 от 07.03.2024 г. и проведената от страните чрез пълномощниците им
кореспонденция, за да обоснове извод, че спорът не касае начина на прекратяване на трудов
договор, а получаване на неследващи се пари.
Според въззиваемия е налице противоречие в предявената от ищцата претенция – за
оспорване валидността на Заповед № 001/03.07.2024 г. и за приеме за установено, че
трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал, 1, т . 2 от КТ – с
посочване на съдебна практика излага съображения, че дисциплинарното производство е
започнало с покана за даване на обяснения, връчена на ищцата на 25.06.2024 г. - преди
отправеното уведомление по чл.327, ал.1, т.2 от КТ от 28.06.2024 г. и е налице злоупотреба с
права от страна на ищцата.
Въззиваемият заявява и насрещна въззивна жалба с отговора на въззивната жалба
на ищцата, като препраща към аргументите, изложени в частта, съставляваща отговор на
въззивната жалба на ищцата. В тази връзка цитира аргументите на съда за липсата на трудов
договор, респ. – липсата на право за дисциплинарно производство и налагане на
дисциплинарно наказание “уволнение”. Така обосновава извод, че редът на защита на
ищцата е претенция за неоснователното обогатяване, а не за трудово възнаграждение.
Евентуално – ако се приеме, че е било налице валидно срочно трудово правоотношение,
оспорва решението на БРС като неправилно, т.к. заповедта на работодателя за
прекратяването му е законосъобразна, като е налице и злоупотреба от страна на работника с
правото му по чл. 327 КТ.
Въззиваемата – ищец Ж. А. представя писмен отговор на насрещната въззивната
жалба, като я оспорва като неоснователна, незаконосъобразна и неправилна. С други
аргументи оспорва извода на съда за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното
уволнение. Намира жалбата за бланкетна, а аргументите за взаимно противоречиви и
взаимоизключващи се. Ответникът твърди, че ищцата е работила през 2021 г. и 2022 г. по
„несключен срочен трудов договор“, а от друга страна издава заповед за дисциплинарното й
уволнение по този „несключен трудов договор“ и обжалва решението на БРС в частта, с
която е отменена същата.
Въззиваемата – ищец намира че със свидетелски показания и писмени доказателства
е доказала положителния факт, че е продължила да престира труд и след изтичане на срока
на трудовия договор - 30.09.2020 г., като намира че не е налице хипотезата на доказване с
гласни доказателства на ТРО, за валидността на което законът изисква писмена форма. В
тази връзка отново излага аргументи за превръщане на срочния трудов договор по чл. 68, ал.
1, т. 1 от КТ в безсрочен – посочва становище на администрацията на НАП, изразено в
писмо с Изх. № 5/23-22-232/18.03.2009 г. и излага аргументите, които са развити във
въззивната й жалба.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока
по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради
което е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните и обсъди
събраните по делото писмени доказателства, извършената съдебно – икономическа
експертиза, свидетелските показания на свидетелите П. М. Ч., С. И. А., М. Х. В. и В. Л. К.,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищцата Ж. П. А. и Д. И. И. – собственик на капитала и управител на ответното
дружество „МД Груп 2010“ – ЕООД са бивши съпрузи. Дружеството има за основен предмет
на извършване на транспортна дейност. Част от предмета на дейност на дружеството е била
и ресторантьорска, осъществявана сезонно – през месеците от юни до края на септември
всяка година, в ресторант „Адети“, находящ се в *** - в двора на сграда, собственост на
родителите на ищцата. Ресторантът е осъществявал дейност до края на сезон 2022г. Освен
чрез „МД Груп 2010“ – ЕООД, Иванов извършва търговска дейност и чрез „Ауто Делив“ –
6
ООД и „Логтранс БГ“ – ЕООД.
В периода 2013г. - 2020г. ищцата извършвала дейности по управлението на
ресторанта, без нарочно правоотношение (св.Ч., св.А.), като приемала стоката, плащала я,
плащала заплатите на персонала, помагала в кухнята и всички сервитьори се отчитали на
нея. На 16.06.2020г., между ищцата и ответното дружество, представлявано от ищцата,
(въпреки че пълномощното не е представено по делото и не е установен обема на
представителната власт – бел. съдия - докладчик), бил сключен срочен трудов договор, със
срок до 30.09.2020г., по силата на който ищцата заемала длъжността *** в ***, при пълно
работно време – 8 часов работен ден, с трудово възнаграждение 966 лева. Ответното
дружество не оспорва така възникналото правоотношение, освен в частта, относно
уговореното предизвестие за прекратяването му – 90 дни. С допълнително споразумение от
16.06.2020г., отново подписано само от ищцата от името на работник и работодател, бил
изменен само размера на трудовото възнаграждение – на 1266 лева, но другите параметри на
правоотношението не са променени.
През 2021г. и 2022г. отношенията между съпрузите се влошили и бракът им бил
прекратен с влязло в сила Решение за развод от 13.06.2024г. по гр.д.№167/24г. по описа на
Районен съд Несебър. До преустановяване дейността на ресторанта в края на сезон 2022г.,
ищцата продължила да изпълнява фактически, без сключването на нарочен трудов или друг
вид писмен договор, функциите във връзка с управление на ресторанта, в това число да
приема отчета на персонала, оборота и да плаща заплатите.
След преустановяване дейността на ресторанта и влошените отношения между
съпрузите, видно от писмо изх.№94-Д-23/21.01.25г. на НАП (л.151и сл.) и приложените към
него справки, на 19.02.24г., ищцата сключила трудов договор с „Делукс Клийнинг“ – ЕООД,
като видно от уведомлението на това дружество до НАП, ищцата е полагала труд за всички
работни дни до края на 2024г. Видно от посочената справка, за периода юни 2020г., до края
на 2024г., в това число и за февруари – декември 2024г., за който данни са подадени от
„Делукс Крийнинг“ – ЕООД, и ответното дружество е подало информация до НАП, за
полаган труд по трудово правоотношение.
С предизвестие, получено на 06.03.24г., ответното дружество уведомило служителя,
че в законния 90 дневен срок ще прекрати трудовото й правоотношение. След като
уведомление за прекратяването било изпратено в НАП, на ищцата било отказано заплащане
на обезщетение за отпуск поради болест, ползван в периода 09.03.24г. – 19.04.24г. След
преговори между страните и упълномощените от тях адвокати, на 29.04.24г. работодателят
отменил заповедта си за прекратяване на трудовото правоотношение и възстановил ищцата
на длъжността.
След този срок - на 26.06.24г., чрез ЧСИ Наско Георгиев, работодателят поканил
ищцата да отговори защо не се е явявала на работа считано от 29.04.24г. Чрез ЧСИ Иванка
Миндова ищцата изпратила до работодателя обяснение, пол. на 17.07.24г., че не е уведомена
че е отменена заповедта за прекратяване на ТПО от 07.03.24г., както и че е възстановена на
длъжността и е отправила едностранно изявление за прекратяване на ТПО, на осн. чл.327,
ал.1, т.2 КТ, поради това, че не са й заплатени дължимите трудови възнаграждения за
периода 16.06.2020г. – 28.06.24г.
Ищцата твърди, че от датата на трудовия договор – 16.06.2020г. е полагала труд в
ответното дружество, като в рамките на летния сезон това е осъществявала в ресторант
„Адети“, а пред останалото време се е грижила за документооборота на дружествата „Ауто
Делив“ – ООД и „Логтранс БГ“ – ЕООД. След изтичане срока на договора от 16.06.20г.,
трудовото й правоотношение се е превърнало в безсрочно. Твърди, че не е уведомявана за
прекратяване на ТПО със заповедта от 07.03.24г., нито за отмяна на тази заповед и
възстановяването й на длъжността. Твърди, че не са й поискани валидно писмени обяснения
за твърдяното дисциплинарно нарушение. Твърди, че трудовото правоотношение е
прекратено едностранно от нея, чрез посоченото по-горе предизвестие. Претендира отмяна
на заповедта за дисциплинарно уволнение. Претендира поправка на основанието за
прекратяване на ТПО в трудовата книжка. Претендира осъждане на ответника да й заплати
трудови възнаграждения, които не са й заплащани докато е било висящо трудовото
правоотношение между страните.
Ответникът оспорва исковете. Заявява, че трудовото правоотношение е възникнало
като срочно, но е било продължено фиктивно – с оглед на заплащане на осигурителни
вноски за ищцата и ползване на всички социални придобивки в тази връзка. Заявява, че
7
ищцата е полагала труд само сезонно – 2020г., 2021г. и 2022г., когато ресторантът е
преустановил дейността си. Твърди, че в този период ищцата е имала правомощията да
приема отчета на персонала и да му заплаща трудовите възнаграждения, разполагала със
всички средства от оборота и не ги е отчитала, като сама си е заплащала и получавала
дължимите трудови възнаграждения. Извън летния сезон на посочените години, ищцата не е
полагала труд в ответното дружество, поради което не й се следва заплащане на трудово
възнаграждение.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.След като взе
пред вид становищата на страните, събраните по делото доказателства и като съобрази
Закона, намира, че същото е правилно и законосъобразно и мотивите на съда следва да бъдат
споделени на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение следва да се каже: нормата на чл.68 КТ посочва изчерпателно
случаите и условията, в които може да се сключи срочен трудов договор, а според правилото
на чл.68, ал.1 КТ, срочен трудов договор по ал.1, т.1 се сключва за изпълнение на временни,
сезонни или краткотрайни работи и дейности. Според разпоредбата на чл.69, ал.1 КТ,
трудовият договор, сключен за определен срок, се превръща в договор за неопределено
време, ако работникът или служителят продължи да работи след изтичане на уговорения
срок 5 или повече работни дни без писмено възражение от страна на работодателя и
длъжността е свободна.
В настоящия случай, въз основа на горепосочените факти следва да се приеме, че
процесния трудов договор от 16.06.2020г., с оглед длъжността на ищцата – ***, който работи
сезонно – само за летния сезон на всяка година, е сключен при условията на чл.68, ал.3, вр.
ал.1, т.1 КТ – само за периода 16.06.2020г. – 30.09.2020г. Твърденията на ищцата, че
договорът се е трансформирал в безсрочен, поради това че тя е извършвала трудови функции
в други дружества, собственост на Д. И. са неоснователни. На първо място, трудовото
правоотношение е възникнало не с физическото лице – собственик на капитала на „МД Груп
2010“ – ЕООД, а със самото дружество. Ето защо, дори за целите на настоящото изложение
да се приеме, че ищцата е извършвала трудови функции в други дружества, те нямат
отношение към трудово правоотношение с ответното дружество. На второ място, относими
и допустими доказателства, че ищцата е извършвала действия, в качеството си на работник
или служител (извън тези на ***) в ответното дружество, след края на септември 2020г., не
са ангажирани. Трето: когато срочното трудово правоотношение е сключено за извършване
на сезонна работа и в трудовите задължения на работника не са били включени и такива,
чийто характер не е сезонен, то с приключване на тази сезонна работа трудовото
правоотношение не може да се превърне в безсрочно, т.к. нормата на чл.69, ал.1 КТ изисква
работникът или служителят да продължи да работи същата работа. Следователно доколкото
с трудовия договор от 16.06.2020г. трудовите задължения на ищцата са били свързани само
управлението на ресторанта, с преустановяване на дейността му в края на сезон 2020г.,
длъжността не е била свободна и ищцата обективно не е могла да продължи да работи на
тази длъжност, за да се превърне договорът в безсрочен. Не могат да се приемат аргументи,
че е налице хипотеза, сходна с тази на престой. Както вече стана дума, при изтичането на
сезона, за който е уговорена сезонната работа, се изчерпва правоотношението, поради което
липсата на работа, поради изтичането на сезона не може да се квалифицира като престой.
Извън горното, възлагане на работа при престой се извършва с изричен и нарочен акт на
работодателя, какъвто не е налице в случая.
Ето защо, дори да се приеме, че и през сезони юни – септември 2021г. и юни –
септември 2022г. ищцата е извършвала функциите на ***, това е осъществено не въз основа
на трудово правоотношение; всички извършени от ищцата фактически и правни действия са
били по-скоро в качеството й на пълномощник на ответното дружество или са имали
мандатен характер. Всъщност от представените и обсъдени по-горе доказателства може да
се направи извод, че до трудовия договор в периода 16.06.2020г. – 30.06.2020г. и след него,
действията на ищцата са били с такъв характер. Затова това с изтичане срока на договора, е
прекратено трудовото правоотношение с ищцата и ново не е възникнало за следващите
сезони. Ето защо ответникът не е имал правомощия да прекратява несъществуващо
правоотношение.
По отношение на исковете за заплащане на незаплатени трудови възнаграждения,
страните признават, а и видно от извършената СИЕ и писмените доказателства,
8
работодателят е заплатил на ищцата общо 10363.21 лева, с основание трудово
възнаграждение. При така установеното срочно трудово правоотношение, за периода 16.06.
– 30.09.2020г., дължимите за периода на трудови възнаграждения са платени. Поради това не
се дължат трудови възнаграждения за период извън посочения.
Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ - за отмяна на заповедта за уволнение е основателен.
Искът по чл.344, ал.1, т.4 КТ - за промяна основанието на уволнението в трудовата
книжка е неоснователен.
Искът по чл.128 КТ е неоснователен.
Постановеното от първоинстанционния съд решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Въззивникът – ответник не представя доказателства за направени разноски във
въззивното производство, поради което не следва да му се присъждат.
Ето защо Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1540/26.06.25г., постановено по гр. дело
№6883/2024 г. по описа на Районен съд Бургас.
Настоящото решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в
едномесечен срок от датата, посочена с протоколно определение от 24.11.25г. за обявяване
на решението – 08.12.25г.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9