№ 3838
гр. София, 27.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Т. Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100512821 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Т. Я. И., чрез адвокат К. С., срещу
решение № 13129/26.07.2023г., постановено по гр. д. № 33415/2022г. на СРС, 175 с-в.
С цитираното решение е отхвърлен предявеният от Т. Я. И., с ЕГН: **********,
с адрес: гр. София, ж.к. „*******, срещу „ЕОС М.“ ЕООД, с ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ******* отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не
дължи на ответника поради изтекла погасителна давност сумата от 1250 лева,
предявена като частичен иск от сума в общ размер на 16 370 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № FL655483/29.09.2012г., сключен с
„Юробанк България“ АД, вписана в централния кредитен регистър като главница по
договор за кредит с идентификационен номер EOSDP000000001335526, за което
вземане е издаден изпълнителен лист от 18.07.2013г. по ч.гр.д. № 30197/2013г. по писа
на СРС, 28 с-в и е образувано изп.д. № 20198440402811 по описа на ЧСИ С.Я., с рег. №
844 в КЧСИ с район на действие СГС, като неоснователен.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа, че всички вземания са погасени по давност. Моли решението да бъде
отменено и вместо него съдът да постанови друго, с което предявеният частичен иск да
бъде изцяло уважен, като й се присъдят направените пред двете съдебни инстанции
1
разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият „ЕОС М.“ ЕООД, е депозирал
отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1
от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен
лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен предявеният иск трябва да е
установен следният фактически състав: 1. да съществува изпълнително основание и да
е издаден изпълнителен титул срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от
кредитора срещу длъжника; 3.да са настъпили факти след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които
обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането – в
конкретния случай да е изтекла претендираната от страната погасителна давност. В
тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на погасителната
давност относно вземането.
Ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с който отрича вземането
на ответното дружество, като погасено по давност с изтичане на предвидения в закона
срок.
Приложима по отношение на установените с влязла в сила заповед вземания е
петгодишната давност, по аргумент от разпоредбите на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и чл. 404, ал.
1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 404, ал.1, т. 1 подлежат на принудително изпълнение, както
съдебните решения, така и заповедите за изпълнение, които имат характер на съдебни
изпълнителни основания по смисъла на новия ГПК от 2008 г. На изпълнение по този
ред подлежат установените по основание и размер безспорни вземания, каквито са,
2
както вземанията, установени с влязло в сила решение, така и вземанията, установени с
влязла в сила заповед за изпълнение на съдилищата. Така, както длъжникът не може да
оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до
съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така
длъжникът не може да оспорва и вземането, установено с влязлата в сила заповед за
изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
Тълкуването на чл. 117, ал. 2 ЗЗД налага извод, че правилото следва да се прилага,
както по отношение на вземания, установени с влязло в сила решение, така и по
отношение на вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение /в този
смисъл Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на Върховен касационен
съд, 4-то гр. отделение/.
Няма спор между страните, че длъжникът в заповедното производство не е
възразил по предвидения за това процесуален ред срещу заповедта по чл. 417 ГПК и тя
е влязла в сила. След стабилизирането на заповедта за изпълнение ирелевантно за
правния спор е обстоятелството въз основа на какъв акт или основание е издадена
същата. Когато е налице влязла в сила заповед за изпълнение, същата стабилизира
вземането, поради което от влизането й в сила започва да тече нова давност, която
винаги е петгодишна по аналогия от разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е
приложим и в настоящия случай. В този смисъл и Решение № 37/24.02.2021г. по гр.д.
№ 1747/2020 г. на ВКС.
Видно от събраните по делото доказателства на 11.10.2013г. „Юробанк
България“ АД е подало молба за образуване на изпълнително дело, като взискателят
на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ определяне начина на изпълнение.
С разпореждане от 14.11.2013г. ЧСИ е наложил запор върху банковите сметки
на въззивника в различни банки. Съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК налагането
на запор или възбрана в изпълнително производство съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността,
тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес –
длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера.
На 16.12.2013г. ЧСИ е наложил възбрана върху притежаваните от ищцата
идеални части от собствения й недвижим имот.
С разпореждане от 21.01.2014г. ЧСИ е насрочил опис и оценка.
На 15.03.2016г. ЕОС М. е подал молба за конституирането му като взискател, с
оглед сключения договор за цесия с първоначалния кредитор. В тази молба не е
поискано извършването на никакви изпълнителни действия.
С молба от 20.06.2019г. ответникът е поискал връщане на оригинала на
изпълнителния лист.
На 22.08.2019г. ЧСИ е издал постановление за прекратяване на изпълнителното
3
дело.
На 03.12.2019г. е подадена молба за образуване на ново изпълнително дело,
съдържаща искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия.
На 24.01.2020г. е наложен запор върху банковите сметки на въззивника, а на
18.11.2021г. запор в „Изипей“ АД върху вземанията на ищцата.
С молба от 05.10.2021г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху
банковите сметки на ищцата, а на 18.11.2021г. съдебният изпълнител е наложил запор
върху вземания на въззивницата към „Изипей“ АД.
От така описаните действия по изпълнителното дело, се налага извод, че
първото изпълнителното дело е било перемирано на 21.01.2016г., тъй като от
насрочването на опис и оценка на 21.01.2014г. до издаване на постановление за
прекратяване на изпълнителното дело, са изтекли повече от две години.
Ето защо, прекратяване на изпълнителното дело е настъпило по силата на
закона, с изтичане на 2 години от последното изпълнително действие, съгласно чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С оглед на изложеното, съдът приема, че същото е перемирано
на 21.01.2016г. Постановлението на съдебния изпълнител има само декларативно, но
не и конститутивно действие, поради което е без значение дали и кога е постановено,
тъй като перемпцията настъпва по силата на закона. Ето защо, оплакванията във
въззивната жалба в тази връзка са неоснователни.
Настъпилата перемпция по това дело обаче не води автоматично до извод, че
погасителната давност също е изтекла, в какъвто смисъл са оплакванията във
въззивната жалба.
С Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г.
ОСГТК на ВКС приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният
процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на
26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК,
ВКС.
Следователно погасителната давност за вземането е започнала да тече на
26.05.2015г. От тази дата обаче давността е била многократно прекъсвана със следните
действия: молба за образуване на ново изпълнително дело, съдържаща искане за
предприемане на конкретни изпълнителни действия - 03.12.2019г.; запор върху
банковите сметки на въззивника на 24.01.2020г., запор в „Изипей“ АД върху
вземанията на ищцата на 18.11.2021г., подаване на молба от 05.10.2021г. от взискателя
за налагане на запор върху банковите сметки на ищцата, а на 18.11.2021г. - налагане на
запор върху вземания на въззивницата към „Изипей“ АД. Неоснователни са
изложените във въззивната жалба оплаквания, че по второто изпълнително дело не са
били извършени никакви действия по изпълнението.
4
Между всяко от описаните по – горе действия не са изтекли повече от 5 години и
всяко от тях е в състояние да прекъсне давността. Това е така по следните
съображения.
В т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г., ОСГТК на ВКС, е
прието, че при настъпила перемпция, нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие, като без значение е дали съдебния изпълнител е образувал
ново изпълнително дело. В решение № 37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК,
IV г.о., съдът приема, че когато кредиторът направи искане за предприемане на
изпълнително действие, същото прекъсва давностния срок. Давността се счита
прекъсната от датата на молбата за извършването му. Предприемането на
изпълнителни действия след изтичане срока на перемпцията също прекъсва давностния
срок, като в този случай въз основа на молбата съдебния изпълнител следва да
образува ново изпълнително дело, по което да извърши поисканото изпълнително
действие.
При преценката дали е изтекъл давностният срок, следва да се вземе предвид
дали са налице обстоятелства, които да прекъснат течението на срока. В Тълкувателно
решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2013г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е било поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл.
18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана,
присъединяване на кредитор, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис или оценка на вещ, назначаването на пазач и др. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнителното
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък
от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязло в сила
разпределение. Преценката дали е прекъсната давността е конкретна във всеки
конкретен случай с оглед активността на кредитора по делото и предприетите по
отношение на длъжника изпълнителни действия.
В мотивите на цитираното Тълкувателното решение е обсъдено значението и
на молбата на взискателя, с която се иска извършване на конкретно действие в рамките
на изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но
по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
5
действие за принудително изпълнение”. Тоест, за да е в състояние да прекъсне
давността, искането за извършване на определено изпълнително действие, следва да
бъде уважено от съдебния изпълнител и действието да е предприето. Необходимо е
двете действия да са налице кумулативно, за да породят придадения им прекъсващ
ефект.
Същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само
съдебният изпълнител и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението
на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова, ако искането от
кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от
волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. В този смисъл Решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. №
1747/2020 г. на ВКС. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с
предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на
действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността
е изтекла.
Без значение е дали взискателят е поискал извършването на конкретно
изпълнително действия или същото е предприето по инициатива на съдебния
изпълнител. Независимо по чия инициатива е предприето изпълнителното действие, то
е в състояние да прекъсне давността.
За периода от последното предприето изпълнително действие на 18.11.2021г.
до подаването на исковата молба на 22.06.2022г. не са изтекли повече от 5 години. Ето
защо, предявените искове по чл. 439 ГПК са неоснователни и недоказани и правилно са
отхвърлени от СРС.
При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
по съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемия не претендира разноски и не представя доказателства за такива,
поради което съдът не дължи произнасяне.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13129/26.07.2023г., постановено по гр. д. №
6
33415/2022г. по описа на СРС, 175 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7