№ 8841
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110130276 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
16.05.2025 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 67181/2016 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от К. М. Н. срещу ДФ „З“, като се твърди, че страните се
намирали в трудово правоотношение по силата на Трудов договор № 519/09.11.2001 г. за
длъжността „изпълнителен директор“, като му било определено да отговаря за отделение
„Правно“. Поддържа, че със заповед от 12.05.2006 г. правоотношение му било прекратено,
но незаконното уволнение било отменено от съда. Поддържа, че след това поискал да бъде
възстановен на работа, но отново с оглед незаконосъобразни действия бил уволнен, за което
имало съдебни решения. Навежда доводи, че с искане от 08.03.2024 г. е заявил, че иска да
бъде възстановен на работа, но в продължение на месец не бил получил отговор, като при
повторно искане по ССЕВ бил получил отговор, че следва да се предостави съобщение по
чл. 345 КТ, което било предоставено на 24.04.2024 г. и предоставил на същата дата на
1
ответника. Излага съображения, че на 29.04.2024 г. му била връчена заповед за прекратяване
на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, за което били налице мотиви.
Твърди, че е спазил срока за възстановяване на работа, което аргументира подробно.
Поддържа, че не бил допуснат надлежно до работа, като периода бил от подаването на
искането – 08.03.2024 г. до 29.04.2024 г. Инвокира доводи, че за периода от 08.03.2024 г. до
29.04.2024 г. е останал без работа, поради което с оглед незаконното уволнение се дължало
обезщетение в размер на 2547,00 лева, доколкото възнаграждение за пълен отработен месец
– м.04.2006 г. било в размер на 1357,62 лева. Поддържа и претенция за обезщетение в
следствие недопускане до работа, а освен това и обезщетение за периода от 26.05.2015 г. до
29.04.2024 г. за неизползван платен годишен отпуск, като последното е подробно
обосновано, като прави извод, че същото възлизало на сумата от 20449,00 лева. Иска
ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенциите
се оспорват, като неоснователни. Твърди, че претенцията по чл. 225 КТ не била доказана,
като ищеца не бил ангажирал доказателства, че бил недопуснат до работа, което
аргументира. Поддържа, че правилно с оглед превратното упражняване на правата по чл. 345
КТ е приел, че ищецът не следвало да бъде възстановяван на работа, поради злоупотреба с
право. Инвокира подробни съображения за законосъобразност на уволнителната заповед,
като сочи че тълкувателна практика на ВКС имала действие за напред. Развива съображения,
че ищецът няма добросъвестно поведение в противовес на правилото на чл. 8, ал. 2 КТ.
Твърди, че е налице друго производство по което спорният въпрос касаел именно това дали
и кога е възникнало правото на ищеца да се върне на работа, поради което прави искане за
спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Поддържа, че претенцията по чл.
224, ал. 1 КТ била недоказана, поради наличието на изтекла погасителна давност. Навежда
подробни доводи за неоснователност на иска. Сочи, че ищецът бил упражнявал правото си
на отпуск, освен това претенцията била недоказана по размер. Иска отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
С Определение от 10.09.2024 г., съдът е спрял производството по делото на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Постановено е Определение от 17.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 12519/2024 г. по описа на
СГС, с което е отменено Определение от 10.09.2024 г. в частта по претенцията по чл. 224, ал.
1 КТ, като в останалата част определението е потвърдено.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
С оглед Определение от 17.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 12519/2024 г. по описа на СГС,
настоящият съдебен състав намира, че предвид частичната отмяна и с оглед правилото на чл.
278, ал. 3 ГПК, съдът следва да продължи съдопроизводстветените действия.
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната действителност
три материални предпоставки – 1) да е прекратено трудовото правоотношение; 2)
работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години и 3) правото на отпуск да
не е погасено по давност – за отпуските, дължими след 01.08.2010 г.
С Протоколно определение от 24.04.2025 г., съдът на основание чл. 253 ГПК е
изменил доклада по делото в частта отделянето на спорното от безспорното, като на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорно, че последното БТВ на ищеца към
м.04.2006 г. е в размер на 1357,62 лева.
2
Представен е Трудов договор № 519/09.11.2001 г., сключен между ДФ „З“ от една
страна в качеството на работодател и К. Н. М. от друга страна. По силата на трудовият
договор, страните са уговорили, че работодателя възлага, а служителят приема да извършва
позицията „Заместник изпълнителен директор“, а работодателят се задължава да му заплаща
уговореното трудово възнаграждение.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на оспорвания и доказателства, че същият е неавтентичен, то последният обвързва
страните с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това субективни
права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Между страните не се спори, че с прието Решение по т. 4. 3. от Протокол №
81/26.05.2015 г. от заседание на ИС на ДФ „З“ е прекратено трудовото правоотношение на К.
М. Н. на основание чл. 338 КТ – поради отзоваване от избирателното тяло.
От Решение № 1312/22.02.2016 г., постановено по гр. д. № 42460/2015 г. се
установява, че уволнението на ищеца извършено с Решение по т. 4. 3. от Протокол №
81/26.05.2015 г. от заседание на ИС на ДФ „З“ е признато за незаконно, като същото е
отменено, като ищецът е възстановен на длъжността, която е заемал преди незаконното
уволнение, като ответника е осъден на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1
и ал. 2 КТ да заплати сумата от 8145,72 лева – обезщетение за оставане без работа в
следствие на незаконното уволнение. Решението на СРС е било обжалвано, като с Решение
№ 7158/21.09.2016 г., постановено по в. гр. д. № 8454/2016 г. по описа на СРС, II-Б въззивен
състав решението на първоинстанционният съд е било изцяло потвърдено, а при касационно
обжалване се установява от Определение № 351/28.04.2017 г. по гр. д. № 5251/2016 г. по
описа на ВКС, III Г. О., че не е допуснато касационно обжалване не въззивното съдебно
решение. Следователно решението на СРС е влязло в сила на 28.04.2017 г.
Тоест, в случая между страните е налице СПН, че са се намирали в трудово
правоотношение, което е било прекратено, като уволнението е било признато за незаконно,
като е отменено по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
В правната доктрина по безспорен начин е изведено схващането, че силата на
пресъдено нещо е форма на въздействие на гражданският процес, като защита-санкция
(каквото по вид е и заповедното производство – форма на граждански процес) върху
материалното право, която цели да превърне правния спор в „правен мир“ между страните,
като същите бъда обвързани от властнически държавен правораздавателен акт, с които се
установява правното положение между спорещите. Тоест от гледна точка на
установителното действие на СПН, същата има правоустановително и правоотричащо
действие, а с оглед на това вменява и задължения на страните да се съобразява със съдебно
установеното, т.е. налице е регулативен ефект на СПН. С оглед постигането на посечените
ефекти, безспорно СПН има и ефекта, че спора между страните става непререшаем (арг. чл.
298 ГПК и чл. 299 ГПК), т.е. влезлият в сила акт формиращ СПН изчерпва окончателно
правният спор и основанията на който последният се основава – т. нар. преклудиращо
действие.
Представено е искане с вх. № 02-6500/3980 # 27 от 08.03.2024 г., както и искане с вх.
№ 02-6500/3980 # 30 от 24.04.2024 г., с което К. М. Н. е поискал от Изпълнителния директор
на ДФ „З" да бъде възстановен на заеманата преди незаконното му уволнение длъжност, с
оглед влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 42460/2015 г. по описа на СРС.
Приложено е съобщение по чл. 345, ал. 1 КТ от СРС, 66-ти състав по гр. д. №
42460/2015 г., което е предоставено на ищеца на 24.04.2024 г. (л. 66 в кориците на делото).
От Заповед № 53/29.04.2024 г. се установява. че трудовото правоотношение на К. М.
Н. е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, като заповедта му е връчена на
29.04.2025 г.
3
Приложено е искане с вх. № 02-6500/3980 # 21 от 29.12.2020 г. и искане с вх. № 02-
6500/3980 # 23 от 01.04.2021 г., с което К. М. Н. е поиска от Изпълнителния директор на ДФ
„З“ да му се изплати сума по постановено съдебно решение по гр. д. № 42460/2015 г. по
описа на СРС за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на сумата от 8145,72 лева, като
приложение е приложен изпълнителен лист в оригинал.
От искане с вх. № 02-6500/3980 # 24 от 21.04.2021 г. от К. М. Н. се изяснява, че
същият е посочил, че присъдените суми са му заплатени, като иска да му бъде заплатена и
дължимата законна лихва в посочен в молбата размер.
С искане с вх. 02-6500/3980 # 25 от 06.04.2022 г. се установява, че ищецът е поискал
от ответника да му се заплатят и дължимите суми за деловодни разноски по гр. д. №
42460/2015 г. по описа на СРС, за което е представил в оригинал изпълнителен лист от
16.03.2022 г.
В о. с. з. от 24.04.2025 г., съдът е извършил на основание чл. 183 ГПК констатация от
оригинал на продължение на Трудова книжка № 259 серия З, № 358956 на К. М. Н., като
последното записване е на страница 6 и стр. 7 от ДФ „З“ за длъжността „Заместник
изпълнителен директор“, съответно с отбелязвания във връзка с прекратяването на
трудовото правоотношение, като последното такова е от 29.04.2024 г. на основание чл. 325,
ал. 1, т. 2 КТ.
Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за факти и обстоятелства,
свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Като такъв вид документ тя има
доказателствено значение по смисъла на чл. 179 ГПК за фактите отразени в нея – арг. чл. 347
КТ. Тоест, като официален удостоверителен документ трудовата книжка се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което и съдът е длъжен, при
липса на обратно доказване (което по правило е пълно и главно), да приеме отразените
обстоятелства в документа за осъществили се в обективната действителност.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК намира следното:
Според постановено Решение по съединени дела C-762/18 и C-37/19 - „Член 7,
параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември
2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която
работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие
с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение,
няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на
възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал
действително труд за работодателя.; Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да
се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при
последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил
уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното
право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник
няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода
от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.“.
Съгласно правилото на чл. 354, ал. 1 от КТ за трудов стаж се признава и времето, през
което не е съществувало трудово правоотношение, когато работникът или служителят е бил
без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи – от
датата на уволнението до възстановяването на работа. Целта на правото на платен годишен
отпуск, която го отличава от другите видове отпуск, се основава на предпоставката, че
работникът действително е полагал труд през референтния период. Всъщност целта да се
4
позволи на работника да си почине, предполага този работник да е извършвал дейност, която
да оправдава ползването на период на почивка, отмора и развлечения, за да се гарантира
закрилата на безопасността и здравето му, визирана от Директива 2003/88. Поради това
правото на платен годишен отпуск по принцип трябва да се определя в зависимост от
периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор (вж. Решение
от 4 октомври 2018г., Dicu, C-12/17, EU:C:2018:799, т.28 и цитираната съдебна практика).
Независимо от това обаче съществуват изключения т.е. определени особени положения,
когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията си и при тях правото на
платен годишен отпуск не може да се обвързва със задължението за действително полагане
на труд (в този смисъл е и Решение от 24 януари 2012г., Dominguez, C-282/10,
EU:C:2012:33, т.20 и цитираната там практика). Съгласно възприетото от СЕС, лишаването
на работника от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за
незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник, доколкото
всъщност липсата на действително положен труд за работодателя, се дължи тъкмо на
действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да
може да работи през посочения период и да упражни правото си на платен годишен отпуск.
Поради това периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на
работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на период на действително
полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск. Поради
следните съображения работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на
работа вследствие съдебното решение, отменило незаконното уволнение, има право да иска
платен годишен отпуск в целия полагаем размер на периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа, стига обаче през този период
работникът да не е полагал труд при друг работодател, тъй като при такива обстоятелства
съответният работник трябва да предяви правото си на платен годишен отпуск за посочения
период пред новия си работодател.
Неоснователно е възражението на ответника, че действието на решението на СЕС
има действие за напред и доколкото е публикувано в Официалния вестник на ЕС на
07.08.2020г., то към претендирания период преди неговото влизане в сила следва да се
съобразява трайната съдебна практика на ВКС, който приемаше като неоснователни
претенциите за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск на незаконно
уволнени работници, които по-късно са възстановени на работа, за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването им на работа, респ. до новото
прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание. В своята практика Съдът
на Европейския съюз е имал повода да отбележи, че даденото от него тълкуване има
действие ex tunc в смисъл, че така разтълкувана, нормата може и трябва да се прилага от
националния съд дори към правоотношения, възникнали и установени преди решението по
искането за тълкуване (Решение на Съда на ЕС от 10 март 2022г. по дело C-177/20). В този
смисъл – както в посочената практика на СЕС, така и в правната теория няма никакви
съмнение, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания се ползват с т. нар. „сила на
тълкувано нещо“, поради което всички национални съдилища са длъжни да прилагат
тълкуваната норма изначално с оглед разясненията дадени от СЕС.
С оглед изложеното по-горе досежно действието на решението на СЕС, то за
настоящият съдебен състав няма съмнение, че граматическо, систематичното,
телеологическото и конформното тълкуване (т. нар. непряк ефект), което е и задължение на
националния съд Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83, т. 20 от Решение
от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-
343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012
г., Dominguez, C-282/10, Решение по делото Marleasing SA v La Comercial Internacional de
Alimentacion SA, C-106/89 – на правилото на чл. 224, ал. 1 КТ, водят до единствения
5
възможен извод, че всички материални предпоставки за възникването на правото на
обезщетение за ищеца са налице.
В случая няма съмнение, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено,
като в последствие от 29.04.2024 г., отново е било прекратено на различно основание.
Следователно за процесният период последният има право да получи обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск в пълния предявен размер, за които по делото няма
спор между страните, нито за броя дължими неизползвани дни през отделните години от
периода.
По отношение възраженията на ответника, съдът намира, че същите са изцяло
неоснователни по изложените по-долу съображения.
Неоснователно е направеното възражение от страна на ответника за липса на
претърпени вреди и релевиране на обстоятелството, че ищецът е упражнявал правото си на
отпуск по трудови правоотношения, по които е бил страна, доколкото с оглед
доказателствената тежест (арг. чл. 154, ал.1 ГПК), ответникът не доказа ищецът да е полагал
труд при друг работодател в посочения период. Нещо повече в тази насока, са и събираните
по делото доказателства – извършената от съда констатация от оригинала на трудовата
книжка по реда на чл. 183 ГПК, като както е посочено по-горе в настоящите мотиви – касае
се за официален удостоверителен документ, който се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК.
В нормата на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 КТ е предвидено, че трудовите права и задължения се
осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. Добросъвестността при
осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на
противното. Следователно, именно страната която твърди злоупотребата с право следва да
докаже обстоятелствата (предпоставките) от които прави извода за осъществяване в
обективната действителност на тази правна фигура.
Превратното упражняване на субективните права е укоримо с оглед защитата на
обществения интерес, като в зависимост от естеството на действията, чрез които се
осъществява злоупотребата с права, увреденият субект може да иска съответно обезщетение
и преустановяване на увреждащата злоупотреба (вж. Решение № 507 от 08.07.2010г. по гр.
дело № 978/2009г., ІV ГО, ВКС). До злоупотреба с право може да се достигне, когато едно
право се упражнява в нарушение на чужда свобода; когато правото се упражнява, за да се
изключи или да не се осъществи друга правна възможност; когато правото се упражнява, за
да се увредят чужди права и интереси – така Решение № 130 от 14.07.2016г., постановено
по гр. дело № 150/2016г., ІV ГО, ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая по делото не се доказват
обстоятелства, които да водят до еднозначен извод за това, че е налице злоупотреба с право,
поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е
длъжен да приеме недоказаните факти за неосъществили се в обективната действителност –
арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
По отношение на възраженията на ответника за най-късния момент в който ищецът
бил могъл да разбере за наличието на влязло в сила съдебно решение по
незаконосъобразното изпълнение, трябва да се посочи, че изпълнителният лист е издаден въз
основа на допуснато предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 1 ГПК на Решение
№ 1312/22.02.2016 г., постановено по гр. д. № 42460/2015 г., като самият изпълнителен лист
се установява, че е издаден на 29.02.2016 г. (представен в препис от самия ответник – л. 94 в
кориците на делото), а от стилизираното разпореждане (т. нар. печат) се установява, че е
получен от страната на 26.05.2016 г. Тоест, всички тези процесуални действия са извършени
преди влизане в сила на решението по правния спор, поради което същите не могат да се
ползват като главно доказване, а единствено като индиция (т. нар. косвено доказателство),
което обаче без надлежно изградена верига от индиции не води до изпълнение на
6
доказателствения стандарт за пълно и главни доказване (арг. чл. 154 ГПК).
Действително изпълнителният лист от 16.03.2022 г. (л. 79 в кориците на делото)
следва по време влизане на сила Решение № 1312/22.02.2016 г., постановено по гр. д. №
42460/2015 г., но той също е само индиция за това, че ищецът е узнал, че е имал право да
бъде възстановен на работа, съответно упражнявайки правото по-късно би могло да се
стигне до злоупотреба с право.
Според правилото на чл. 345, ал. 1 КТ при възстановяване на работника или
служителя на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я заеме, ако в
двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен
когато този срок не бъде спазен по уважителни причини.
В постановките на Тълкувателно решение № 3 от 2.12.2021 г. на ВКС по тълк. д.
№ 3/2019 г., ОСГК е предвидено, че: „Двуседмичният срок за явяване на работа по чл. 345,
ал. 1 КТ започва да тече само от получаването от страна на работника или служителя
на нарочното съобщение за възстановяване на работа, изпратено от разгледалия
делото първоинстанционен съд. Ако не е получено съобщение срокът започва да тече от
деня, в който с явяване в предприятието или по друг начин работникът или служителят
изяви пред работодателя желанието си да се върне на работата, на която е
възстановен.“. Тоест, първоинстанционният съд има за задължение да уведоми страната по
реда на чл. 345, ал. 1 КТ. Това уведомяване е свързано с наличието на правна сигурност от
кога тече срокът за възстановяване на работа. За съдът няма съмнение, че се касае за
императивна правна норма, която вменява задължение на първоинстанционния съд, като
след като същият очевидно не е изпълнил задължението си в предвидения срок, а
съобщението по чл. 345, ал. 1 КТ е връчено на страната едва на 24.04.2024 г., то не може да
се приеме, че последиците за бездействието на СРС могат да се вменят в тежест на страната.
За същата законът не изисква активно поведение, като принципно може да се спомене и
аргумент от т. нар. опитни правила (тези на формалната логика), че след като ответника е
имал съмнения за случващото се, то именно той е можел също да бъде активен и да поиска
от съда извършването на съответното действие с оглед спазването на нормата на чл. 345, ал.
1 КТ. Не е възможно бездействието на съда да се вмени на страна по делото, като
неизпълнение на задължение, което е вменено на държавния орган, респ. от това да
произтичат неблагоприятни последици или да се направи извод за злоупотреба с право от
субективна страна.
Доколкото все пак е наведено възражение за злоупотреба с право трябва да се посочи
какво представлява същата в трудовото право с оглед правилното разбиране на мотивите на
настоящият съдебен състав. Злоупотребата с право в трудовото право от страна на
работодателя или работни или служителя се изразява в упражняването му в противоречие с
неговото предназначение (напр. да прекрати трудовоправната връзка поради настъпване на
предвидените в закона основания, да получи парични средства под формата на трудово
възнаграждение или обезщетение, като ползва превратно правото си, извън предпоставките
за реализирането му, но на собствено основание, а не зависещо от друго лице или орган и т.
н.), с цел да се увреди страна по трудовото правоотношение, тоест единственото му желание
е ползвайки се от законово допустимо средство да постигне една – единствена цел.
Отличителен белег е неговата субективна страна – намерението на работодателя или
работника, или служителя да вреди, като целта не би могла да бъде постигната по друг
начин, респективно резултатът би се забавил, оскъпил или би предполагал сбъдване и на
друго обстоятелство (разбирано като conditio sine qua non), което страна в трудовото
правоотношение не бил искала да изпълни, съответно би довело да неблагоприятни
последици за същата (в случая очевидните откази от възстановяване на работа водят до
извод в противоречие на тезата на ищеца с оглед собственото му поведение). За пълнота
трябва да се посочи, че след като съда не е издал своевременно съобщението по чл. 345, ал. 1
7
КТ, то с оглед яснота в отношенията между страните, всяка от тях е можела да иска от съда
извършването на това действие, макар и да е нямала подобно задължение, защото както
беше посочено законът вменява задължението на съда. Тоест, ако самият ответник е искал да
се внесе яснота в отношенията на страните е можел след приключването на производството
да поиска произнасяне от съда с оглед последиците от неспазване на срока за възстановяване
на работа.
Неоснователно е възражението за погасителна давност. В правилото на чл. 358, 1, т.
1-3 КТ е предвидено, че исковете по трудови спорове се предявяват в следните срокове:
едномесечен - по спорове за ограничена имуществена отговорност на работника или
служителя, за отмяна на дисциплинарно наказание "забележка" и в случаите по чл. 357, ал.
2; 2-месечен - по спорове за отмяна на дисциплинарно наказание "предупреждение за
уволнение", изменение на мястото и характера на работата и прекратяване на трудовото
правоотношение; 3-годишен - по всички останали трудови спорове. В случая при
граматическото и систематичното тълкуване на посочената норма, съдът достига до извод,
че претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ попада в обхвата на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. В случая се
касае за давностен срок (вж. Тълкувателно решение № 1 от 12.05.2015 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2014 г., ОСГК; Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по т. д. №
6/2017 г., ОСГК). При това положение настоящият съдебен състав достига да извод, че
вземането на ищеца става изискуемо към момента на прекратяването на трудовото
правоотношение, тъй като това е моментът към който последният е могъл да упражни
правото си, откогато и започва да тече погасителната давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ.
Претенцията е предявена на 28.05.2025 г., поради което към този момент давността е спряла
да тече и е била прекъсната – арг. чл. 115, б. „Ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „Б“ ЗЗД. Следователно към
момента на предявяването на процесния иск давността не е била изтекла, поради което и
възражението в тази насока трябва да бъде оставено без уважение.
Отделно от горното трябва да се спомене, че е неоснователно и възражението за
погасяването по давност на самото право за ползването на платена годишен отпуск.
Според разпоредбата на чл. 176а, ал. 1 КТ, когато платеният годишен отпуск или част
от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага,
независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. При
извършването на граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на
посечената новела на закона се извежда, че погасяването по давност на правото на платен
годишен отпуск, което би довело и да погасяване на правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ е обусловено от възможността за реално ползване на отпуска. За процесния период
между страните е имало трудов спор, като досежно аргументите за наличието на
злоупотреба с право, съдът препраща към изложените по-горе в мотивите съображения за
липсата на такова. Нормата е категорична, че правото на платен годишен отпуск се погасява,
ако работника или служителя не го ползва независимо от причините. Предикат за това обаче
е реалната възможност правото да бъде осъществено. Тоест, тук давност изобщо не може
да тече, поради действието на един от основните принципи при приложение на
погасителната давност при субективните права – contra non valentem agere non currit
praescriptio, т.е. за този който е невъзможно да действа, т.е. реално да упражни правото си
давност не тече. Няма съмнение, че след като ищецът се е намирал в трудов спор, а след това
макар и да упражнил правото си на възстановяване и отново правоотношение му е
прекратено, то за процесният период последният не е могъл да осъществява реално правото
си на труд и произтичащите от това права, вкл. правото на платен годишен отпуск.
При този изход на правния спор – по претенцията по чл. 224 КТ – съдът счита, че в
тази част с правна възможност да претендира разноски разполага само ищеца. Последният е
поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил
такива, поради което следва да му се присъди сумата от 2240,00 лева, представляващи
8
деловодни разноски за първоинстанционното решение по претенцията за обезщетение за
неизплатеното възнаграждение за отпуск.
С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК и предвид изхода на спора по предявения
иск по чл. 224 КТ, съдът намира, че следва ответника да бъде осъден да заплати сумата от
817,96 лева, представляващи дължима държавна такса за първоинстанционното
производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА ДФ „З“, БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
**************** III“ № *** да заплати на К. М. Н., ЕГН: **********, с адрес: гр.
*****************, на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 20449,00 лева,
представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от
26.05.2015 г. до 29.04.2024 г., както следва 19 работни дин за 2015 г. и по 32 работни дни за
периода 2016-2023 г., ведно със законната лихва от 28.05.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ДФ „З“, БУЛСТАТ: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. **************** III“ № *** да заплати на К. М. Н.,
ЕГН: **********, сумата от 2240,00 лева, представляващи деловодни разноски за
първоинстанционното решение по претенцията за обезщетение за неизплатеното
възнаграждение за отпуск.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ДФ „З“, БУЛСТАТ: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. **************** III“ № *** да заплати по сметка на
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, сумата от 817,96 лева, представляващи дължима
държавна такса за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9