№ 32
гр. В.П., 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, I СЪСТАВ, ГО, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Дияна Д. Петрова
при участието на секретаря Женя С. Проданова
като разгледа докладваното от Дияна Д. Петрова Гражданско дело №
20223610100128 по описа за 2022 година
В производството по настоящото дело съдът е сезиран с предявени от „К.Й.” ООД, с ЕИК
........, седалище: гр. Х., адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ № 12, представляван по закон от
В.М.И. – Управител, представляван по пълномощие от адв.Н.Ш. от АК-Х. срещу С. А. М. с ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т., общ. В.П., обл. Ш., ул. „П. № 5, съединени в
условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни установителни
искове с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца сумата СУМАТА 585.00 лева
(петстотин осемдесет и пет лева), представляваща дължима и непогасена главница по Запис на
заповед от 06.03.2019г., предявен за плащане на 07.03.2019г. Главницата се претендира ведно със
законната лихва върху нея считано от 03.10.2019г./датата на подаване на заявлението за издаване
на ЗИ/ до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За които
вземания е издадена заповед за изпълнение №47/19.02.2020 г. по чгр.д.№91/2020 г. по описа на
ВПРС. Претендират се и разноски в настоящото и заповедното производство.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от провеждане на
установителните искове, навеждайки следните фактически твърдения: ответникът в качеството на
издател се е задължил по запис на заповед, издаден на 06.03.2019г. в полза на ищеца – поемател да
заплати сумата от 585.00 лв. на 07.03.2019 г., на която дата е и предявен за плащане документа,
удостоверяващ вземането. Записът на заповед отговарял на изискванията на чл.535 от ТЗ,
съдържал волеизявление за плащане без протест на записаното в него задължение от издателя-
платец. Поради характера си на ценна книга и абстрактна търговска сделка, издателят бил длъжен
да заплати посочената в документа сума, без значение основанието, от което произтича вземането.
До момента не било извършено плащане на задължението от ответника- издател. По инициатива на
ищеца е образувано заповедно производство по ч.гр.д.№91/2020г. по описа на ВПРС, по което в
полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК. Срещу така
1
издадената в негова полза заповед за изпълнение, длъжникът е депозирал възражение в срок,
поради което за него е налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова
защита.
В исковата молба се излагат твърдения и че между страните е сключен договор за
паричен заем №527765 от 06.03.2019 г. по силата на който на ответникът е предоставен заем от
ищеца в размер на 400 лева. Уговорена е възнаградителна лихва, като общо дължимата сума по
договора за заем е в размер на 425.02 лева. В договора е предвидена и клауза за неустойка при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 159.98 лева, което
ответникът дължи. Общо дължимите суми по договора възлизат на 585.00 лева. Крайният падеж по
договора е 19.06.2019 г. За посочената сума в общ размер на 585.00 лева като обезпечение бил
издаден процесния запис на заповед 06.03.2019 г. Твърди се че ответника не е изпълнил нито една
от вноските по договора за кредит, поради което претендира сумата от 585.00 лева въз основа на
записа на заповед, който обезпечавал посочените по-горе задължения.
Моли за постановяване на положително решение по предявените искове и присъждане на
направените разноски.
В срокът по чл. 131 ГПК, ответника, чрез назначения особен представител е депозирал
отговор на исковата молба, в който изразява становище за допустимост, но частична
неоснователност на исковете по основание и размер.
Ищецът, чрез пълномощник в писмена молба депозирана преди с.з. поддържа исковата
молба и моли съдът да уважи исковете, така както са предявени и да присъди в полза на ищеца
направените разноски съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът, чрез особения представител поддържа отговора и представя допълнителни
доводи, изложени в подробни писмени бележки, в подкрепа на частичната неоснователност на
исковете по отношение на част от претендираната главница по договора за заем, както и изцяло за
претендираната неустойка въз основа на същия.
По делото са представени писмени доказателства и е приложено ч. гр. дело №91/2020 г. на
Великопреславския районен съд. Прието е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
изготвено от вещото лице Д. Д..
СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в
тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи
процесните отношения, намира за установено следното от фактическа страна:
От приложеното към настоящото дело, ч. гр. дело №91/2020г. на по описа на ВПРС се
установява, че на основание чл.417 ГПК, съдът е издал заповед за незабавно изпълнение, съгласно
която е разпоредил длъжникът С. А. М. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т., общ.
В.П., обл. Ш., ул. „П. № 5 да заплати на кредитора „К.Й.” ООД, с ЕИК ........, седалище: гр. Х.,
адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ № 12, представляван по закон от В.М.И. – Управител,
претендираната в настоящото производство сума въз основа на документ Запис на заповед.
Издаден е и изпълнителен лист. Заповедта за незабавно изпълнение е връчена чрез ЧСИ чрез
уведомление по чл.47 от ГПК, поради което съдът е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземането си. Ищецът е предявил иска в законоустановения едномесечен срок.
Записът на заповед, на който основава вземането си ищецът, е абстрактна сделка, при
която основанието за плащане не е елемент от съдържанието и затова не е условие за
2
действителност на ефекта. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест,
всяка една от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения. Кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът
възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни /срещу
формата или съдържанието на записа на заповед/, така и лични, основани на отношенията с
кредитора - заплаха, насилие и др. В настоящото производство ответникът не е направил други
възражения, освен в хода на заповедното производство, че не дължи вземането по издадената
заповед за изпълнение, като и не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърдението си.
В конкретния случай не се оспорва, че ответникът е издател на ценната книга, а поемател по
нея е ищецът. Видно от приложения запис на заповед от 06.03.2019 г., същият отговаря на
изискванията на чл. 535 ТЗ. Ответникът се е задължил безусловно и неотменимо да заплати сумата
585.00 лв. Наименованието "запис на заповед" се съдържа в текста на документа, както и в
неговото заглавие. Ответникът е поел безусловно обещание да заплати определена сума, която е
изписана цифром и словом. В менителничния ефект е определен падеж по един от начините,
изчерпателно уредени в чл. 537 ТЗ във вр. с чл. 486, ал.1, т.1 ТЗ - на предявяване. Записът на
заповед е предявен за плащане на 07.03.2019 г.Ценната книга съдържа и останалите реквизити,
изброени в чл. 535 ТЗ - място на плащане, лице, на което трябва да се плати, дата на издаване и
място на издаване, подпис на издателя. С оглед изложеното се налага изводът, че процесният
запис на заповед съдържа всички задължителни реквизити и като такъв е редовен от външна
страна и по него е възникнало менителнично задължение. Установи се също така, че е настъпила
изискуемостта на материализираното в ценната книга парично задължение. Ищецът е предявил
записът на заповед.
С исковата молба ищецът сам въвежда каузално правоотношение, за обезпечение на
което е издаден процесния запис на заповед, а именно договор за паричен заем №527765 от
06.03.2019 г. и доколкото такова е въведено, същото става предмет на делото и подлежи на
изследване.
Съгласно представения по делото договора за заем ищецът "Креди Йес" ООД е
предоставил в заем на ответника сума в размер на 400.00 лева, платима в срок до 19.06.2019 г., на
15 броя седмични вноски в размер на 28.34 лева, включващи главница и лихва. Уговорена е
месечна договорна лихва в размер на 3.З4 % от заетата сума. По договора е уговорен ГПР в размер
на 49.068 %
Въз основа на сключения между страните договор за заем, ответникът е получил сумата
в размер на 400 лева. Получаването на сумата се установява и от самия договор, в който в чл. 4, ал.
1 е посочено, че с полагането на подписа под договора ответницата удостоверява получаването на
сумата. Подписът не е оспорен от ответника.
Безспорно между страните е че "Креди Йес" ООД е финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като такава предоставя по занятие заеми, което се установява и от вписания в
Търговския регистър предмет на дейност на дружеството.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския
кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл.
9 ЗПК.
Спорно по делото е дали договорът за заем е валидно сключен и дали се дължи плащане
по него на договорно основание.
3
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2
ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г.по
т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от договора за заем в същия е посочен лихвеният процент по кредита, който е
3.340 % фиксиран месечен лихвен процент по заема. Действително в договора няма отделно
записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на
договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит
не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. "Шеста –
Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи" от ЗПК. Освен
това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на
договора, а именно 25.02 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 400 лева и общо
дължима сума по договора 425.02 лева/, който размер е фиксиран за целия период на договора.
Доколкото лихвата е фиксирана за целия период на договора и същата не се променя, не зависи от
някакви фактори, предвидени в договора, не е необходимо да се посочват условията по
прилагането й, доколкото такива условия няма, не са предвидени в договора – лихвата е фиксиран
размер за целия срок на договора.
Предвид изложеното настоящия състав счита че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК.
Видно от чл. 3, ал. 5 от процесния договор в него е посочен годишния процент на
разходите в размер на 49.068 % и условията по прилагането му, а в т. 7 и общият размер на всички
плащания по договора в размер на 425.02 лева – включващ главница и възнаградителна лихва, като
видно от договора се приема, че именно възнаградителната лихва формира ГПР. В чл. 8 е посочен
размера на дължимата неустойка при неизпълнение на договорно задължение. Обстоятелството
дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва
същия по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече
след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на
тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са
включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била
именно това, което се разбира и от чл. 19, ал. 6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори,
съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4
се удържат при последващи плащания по кредита.
Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва
да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пар. 1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е
обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане като неустойка
4
с цел да се заобиколят ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което също се преценява самостоятелно
и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР
е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се променя, при
никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР,
доколкото такива няма.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна,
суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв
размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор
няма. В договора няма неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства
заблуден от посочения ГПР. Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на
някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават
задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл. 19, ал. 4
ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на
ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и
какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Предмет на
самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не
могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при
неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че
има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното
съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – посочен е ГПР и общо
дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на ГПР.
Към договора за кредит има погасителен план, подписан от ответника, в който е посочен
размера на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата. Тъй като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е неприложимо.
Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния план
единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска,
представен е погасителен план към договора, подписан от ответника. Видно от ОУ предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за
извършени и предстоящи плащания, право да се откаже от договора. Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е
5
признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от
договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница от
ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не е налице нарушение на която и да
е разпоредба, визирана в чл. 11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния договор, поради
което и същият е валидно сключен.
С исковата молба е уточнено, че вземането в общ размер от 585.00 лева, дължимо по
процесния запис на заповед е формирано от сума в размер на 400.00 лева – неплатена главница по
договора за кредит, 25.02 лева – неплатена възнаградителна лихва по договора за кредит и 159.98
лева – непогасена неустойка по чл. 8 от договора за кредит.
По вземането за главница по договора:
В тежест на ответника е да докаже заплащане на вноските за главница за целия период
на договора. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на
задълженията са за ответника. Предвид което съдът приема, че по договора за кредит е останала
непогасена главница в размер на 400.00 лева, което не е оспорено от ответника.
Освен това ищецът е доказал това обстоятелство – дължимост на главницата в пълен
размер чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
По вземането за възнаградителна лихва по договора:
Съдът следи служебно за неравноправния характер на отделните клаузи от договора – в
случая клаузата за възнаградителна лихва. В тази връзка видно от договора за кредит в него е
предвиден фиксиран месечен лихвен процент от 3.340 %. Няма пречка страните да уговорят
договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка
на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора,
липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на договорната
лихва за целия период на договора е в размер на 25.02 лева, размерът на отпуснатия кредит е
400.00 лева, кредитът е отпуснат за срок от 18 месеца – не кратък период от време, не е обезпечен,
поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на
кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от
собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за справедливост и
добросъвестност и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е единствения разход предвиден в ГПР.
В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума, като
неблагоприятните последици от недоказване на този факт са за ответника. С оглед изложеното
съдът приема, че сумата в размер на 25. 02 лева – възнаградителна лихва за периода 06.03.2019 г.
до 19.06.2019 г. е дължима. В този смисъл е и заключението н съдебно-счетоводната експертиза.
По вземането за неустойка по договора за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение:
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни
норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес
(чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж
решение № 229 от 21.01.2013 г., по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010
6
г. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о. /.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 159.98 лева. Така предвидената
клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата
е необосновано висока, надвишаващ размера на отпуснатия кредит.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението
за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и
да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която
печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Поради което същата противоречи и на добрите
нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
7
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 8 от договора. Поради което искът в тази част
следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
При така изложените съображения, съдът намира предявеният установителните искове за
частично основателни.
С оглед изложеното предявения от ищеца иск ще се уважи за сума в размер на 425.02 лв.
/четиристотин двадесет и пет лева и две стотинки/, представляващо неплатено вземане по Запис
на заповед от 06.03.2019г., издаден като обезпечение на договор за заем №527765 от 06.03.2019 г.,
включващо, главница в размер на 400.00 лв. и договорна лихва за периода 06.03.2019 г. –
19.06.2019 г., по договор за паричен заем №527765 от 06.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.10.2019г.,
до окончателното изплащане на задължението, а за горницата над уважения размер до пълния
предявен такъв от 585.00 лева искът ще се отхвърли, като неоснователен поради нищожна
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по чл. 8 от
договор за заем от 06.03.2019 г.
Като законна последица от уважаване на иска, ще се уважи и претенцията за законна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК до
окончателното плащане.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
От страна на ищеца са представени доказателства за направата на разноските в исковото
производство за ДТ в размер на 25.00 лева, възнаграждение за особен представител в размер на
300.00 лв., депозит за ССче в размер на 300 лева и адвокатски хонорар в размер на 400.00 лв. или в
общ размер на 1025.00 лв., от които съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ще се присъди сума в размер на
744.69 лева, съразмерно с уважената част от претенциите.
В заповедното производство са направени от ищеца разноски 25.00 лева – държавна такса и
90.00 лева - адвокатско възнаграждение, които следва да бъдат присъдени изцяло.
Ответникът не е представил доказателства за направени разноски, както в заповедното, така и
в исковото производство, поради което такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца „К.Й.” ООД, с ЕИК ........,
седалище: гр. Х., адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ № 12, представляван по закон от В.М.И. –
Управител, представляван по пълномощие от адв.Н.Ш. от АК-Х. и ответника С. А. М. с ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т., общ. В.П., обл. Ш., ул. „П. № 5, че В ПОЛЗА НА
ИЩЕЦА СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕ ПРОТИВ ОТВЕТНИКА, в размер на сумата от 425.02 лв.
/четиристотин двадесет и пет лева и две стотинки/, представляващо неплатено вземане по Запис
на заповед от 06.03.2019г., издаден като обезпечение на договор за заем №527765 от 06.03.2019 г.,
8
включващо, главница в размер на 400.00 лв. и договорна лихва за периода 06.03.2019 г. –
19.06.2019 г., по договор за паричен заем №527765 от 06.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 03.10.2019г.,
до окончателното изплащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за незабавно
изпълнение №47/19.02.2020 г. по чл.417 от ГПК по чгр.д.№91/2020 г. по описа на ВПРС, на
основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като отхвърля иска за сумата
над този размер и до пълния такъв от 585.00 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА С. А. М. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т., общ. В.П., обл. Ш.,
ул. „П. № 5, да заплати на "К.Й.” ООД, с ЕИК ........, седалище: гр. Х., адрес на управление: гр. Х.,
ул. „Л.“ № 12, представляван по закон от В.М.И. – Управител, представляван по пълномощие от
адв.Н.Ш. от АК-Х., сумата от 744.69 лева, представляваща разноски в исковото производство,
съразмерно на уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА С. А. М. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: с.Т., общ. В.П., обл. Ш.,
ул. „П. № 5, да заплати на "К.Й.” ООД, с ЕИК ........, седалище: гр. Х., адрес на управление: гр. Х.,
ул. „Л.“ № 12, представляван по закон от В.М.И. – Управител, представляван по пълномощие от
адв.Н.Ш. от АК-Х., сумата от 115.00 лева, представляваща разноски в заповедното производство
по чгр.д.№91/2020 г. по описа на ВПРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Ш.ски окръжен съд, в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След влизане в сила на решението, приложеното ч.гр. дело №91/2020 г. по описа на ВПРС
да се върне в състава, ведно с препис от настоящото решение.
Съдия при Районен съд – В.П.: _______________________
9