№ 2323
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100508812 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищцата В. Т. Г. срещу решение № 7592 от 25.04.2024 г., постановено по гр. дело №
62330/2023 г. по описа на СРС, 26 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу „Софийска
вода“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за отричане
дължимостта на сумaта от 945,86 лева, главница за потребена вода през периода 07.10.2009 г.
- 07.05.2013 г.; на сумата от 192,61 лева, мораторна лихва за забава за периода 06.11.2009 г. -
05.03.2013 г.; както и на сумата от 75 лева, разноски по делото, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 05.12.2013г. по ч.гр.д. № 14370/2013 г., по описа на СРС, 91 състав.
В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон и необоснованост с доводи, че действията по
принудително изпълнение, предприети след настъпване на перемцията, както и молбите на
взискателя за прилагане на изпълнителен способ, по който обаче не са предприети реално
принудителни действия, не прекъсват давността, поради което същата е изтекла по
отношение на процесните вземания. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното
решение и уважаване на предявените искове в цялост.
Въззиваемият „Софийска вода“ АД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява
1
становище по нея.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради
следните съображения:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
28.08.2013 г. по гр.д. № 14370/2013 г. по описа на СРС, 91 състав, е разпоредено В. Т. Г. да
заплати на „Софийска вода“ АД сумата от 945,86 лв., представляваща неизплатена сума за
потребена вода през периода от 07.10.2009 г. до 07.05.2013 г., ведно със законната лихва за
периода от 27.08.2013 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 192,61 лв.,
лихва за забава за периода 06.11.2009 г. – 05.03.2013 г., както и сумата от 75 лв., разноски по
делото. Видно от книжата по приетото за послужване заповедно дело, заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 27.11.2013 г. (с изтичане на двуседмичния срок за подаване на
възражение съобразно действащата към онзи момент редакция на разпоредбата на чл. 414,
ал. 2 ГПК, след връчване на заповедта чрез залепяне на уведомление по чл. 47 ГПК). С
влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на
пресъдено нещо, като длъжникът не може да направи възраженията си срещу дълга по
общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са
преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което приложима е
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, като срокът на новата давност е всякога пет години.
Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на
регламентираното в действащия ГПК от 2008 г. заповедно производство е да се установи
дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на
длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора (в този смисъл
2
Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от
20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното не следва от
обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на длъжника.
Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта
за изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на
производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за
правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане
на срока за подаване на възражение. В този смисъл – Решение № 3 от 4.02.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о.; Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г.,
IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о. и др.
Следователно, за уважаване на исковете в настоящото производство следва да се извърши
преценка дали след момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 27.11.2013 г., е
изтекла петгодишна погасителна давност, без да са настъпили обстоятелства, довели до
спирането или прекъсването й.
За принудително събиране на вземанията е бил издаден изпълнителен лист от 05.12.2013 г. и
с молба на взискателя „Софийска вода“ АД от 17.01.2014 г. е образувано изп. дело №
20148630400123 по описа на ЧСИ С.Х.. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична
продан и т.н.), като в изпълнителния процес давността може се прекъсва многократно с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането на взискателя да бъде
приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи и молбата на взискателя представлява активно негово
поведение, насочено към удовлетворяване на вземането му (в този смисъл Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и Решение № 37
от 24.02.2021 г. по описа на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.). Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело и изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.
Следователно, с молбата на взискателя от 17.01.2014 г. за образуване на изпълнително дело
въз основа на изпълнителния лист от 05.12.2013 г. и с връчването на поканата за доброволно
изпълнение на длъжника В. Т. Г. по реда на чл. 47 ГПК давността за вземанията не е била
прекъсната. За периода от образуване на изпълнителното дело обаче до 25.06.2015 г.
3
давността е спряла да тече – изпълнителното производство е образувано по време на
действието на ППВС № 3/1980 г., съгласно което погасителна давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането, като едва с
постановеното на 26.06.2015 г. Тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС е възприето, че постановлението е изгубило сила и липсва основание за спиране на
давността по време на изпълнителното дело. Съгласно задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. по описа на
ВКС, ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, т.е. новото
тълкувателно решение се прилага занапред по отношение на вече образуваното
изпълнително дело и едва от датата на постановяването му на 26.06.2015 г. е продължила да
тече започналата от 27.11.2013 г. погасителна давност за установените с влязлата в сила
заповед за изпълнение вземания (спряла да тече за периода 17.01.2014 г. – 25.06.2015 г.).
От приетото по делото копие на изпълнителното дело, образувано при ЧСИ С.Х., е видно, че
съдебният изпълнител е извършил проучване на имуществото на длъжника, като веднага
след образуване на изпълнителното дело е изискал справки от Служба по вписванията, от
Национален осигурителен институт и от НАП, които не са същински изпълнителни
действия. Давността за вземанията, започнала да тече отново от постановяване на
Тълкувателното решение на 26.06.2015 г., е била прекъсната преди това на 06.02.2014 г. с
налагането на запор върху вземания на длъжника В. Г. по банкови сметки, както и след
възобновяване на давностния срок с извършването на следните действия: на 18.01.2016 г. с
молба на взискателя, в която е направено искане за прилагане на конкретен изпълнителен
способ (запор върху банков сметки, опис и запор върху движими вещи, възбрана на
недвижими имоти и запор върху трудово възнаграждение); на 07.06.2016 г. с налагането на
запор върху вземания на длъжника от трудово възнаграждение към „Ник Фууд“ ЕООД; на
13.03.2017 г. и на 30.01.2018 г. с подаване на молби от взискателя с искания за предприемане
на конкретни изпълнителни действия; на 14.02.2018 г. с налагането на запор върху вземания
на длъжника от трудово възнаграждение към „Интрасуит“ ООД; на 07.03.2018 г. с подаване
на молба от длъжника В. Г. за разсрочено плащане на задълженията, с която е признала
дълга (арг. чл. 116, б. „а“ ЗЗД); на 02.04.2018 г. с налагането на възбрана върху недвижим
имот, както и на 24.01.2020 г. с подаване на молба от взискателя с искане за прилагане на
конкретен изпълнителен способ.
Противно на доводите на въззивницата, годни да прекъснат давността са всички молби на
взискателя, с които същият е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия –
налагане на запор върху вземания на длъжника към банки или върху трудово
възнаграждение, както и извършване на опис на движими вещи и налагане на възбрана
върху недвижим имот. Искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен
способ несъмнено прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи и молбата на взискателя представлява активно негово поведение, насочено към
4
удовлетворяване на вземането му, без оглед на обстоятелството дали впоследствие
съдебният изпълнител е изпълнил задълженията си, като е реализирал поискания от
взискателя изпълнителен способ (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и Решение № 37 от 24.02.2021 г. по описа на
ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.). Видно е и, че в рамките на образуваното срещу
ищцата изпълнително производство до 2020 г. не е налице период от две години, в който
взискателят и съдебният изпълнител да са бездействали и в който да не са предприемани
активни действия, годни да прекъснат давността за оспорените вземания. Дори и да се
приеме, че налагането на възбрана върху чужд недвижим имот е невалидно изпълнително
действие, то от подаването на молба от длъжника, с която е извършено признание на дълга
на 07.03.2018 г., респ. от по-рано наложения запор върху трудовото й възнаграждение в
„Интерсуит“ ООД на 14.02.2018 г., до подаването на молба от взискателя на 24.01.2020 г.
отново е налице период на бездействие по-малък от две години. Ето защо, възраженията на
въззивницата за невалидност на предприетите изпълнителни действия са безпредметни и не
следва да се обсъждат по същество.
От изложеното се установява, че последното изпълнително действие, годно да прекъсне
давността, е подаването на молба от взискателя на 24.01.2020 г. В период от две години след
това не са предприети други действия от съдебния изпълнител или взискателя, поради което
с постановление от 24.08.2023 г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на
основание чл. 433, т. 8 ГПК. Не са налице данни за други предприети изпълнителни
действия след молбата на взискателя от 24.01.2020 г., но въпреки това погасителната давност
за вземанията не е изтекла. Започналият да тече на 24.01.2020 г. нов петгодишен давностен
срок е спрял да тече за период от 69 дни – от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., на основание чл.
3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във
връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от
14.05.2020 г.). Следователно, същият не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба
по настоящото дело – на 14.11.2023 г., а от този момент и по време на настоящия процес
давността отново е спряла да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Съгласно трайно
установената съдебна практика, погасителната давност не тече, докато трае процесът по
иска за оспорване на вземането от длъжника по аргумент от разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б.
„ж“ ЗЗД, която не изисква други условия за спиране на давността освен висящ процес с
предмет конкретното вземане, а предявеният отрицателен установителен иск за вземането
прекъсва погасителната давност, ако бъде отхвърлен. В този смисъл – Решение № 50017 от
27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 720/2022 г., IV г. о., Решение № 50105 от 15.06.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 1589/2021 г., IV г. о., Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. №
1030/2022 г., IV г. о., Решение № 50099 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3614/2020 г., III г.
о. и др.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че считано от последното валидно
изпълнително действие, предприето на 24.01.2020 г., петгодишната погасителна давност за
5
оспорените вземания не е изтекла, тъй като същата е спряла да тече в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г., както и считано от подаване на исковата молба на 14.11.2023 г. и по време на
настоящото дело. Ето защо, оспорените от ищцата вземания към настоящия момент не са
погасени по давност, поради което предявените отрицателни установителни искове са
неоснователни. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски, но предвид липсата на доказателства такива да са били направени,
съдът не дължи присъждането им.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7592 от 25.04.2024 г., постановено по гр. дело № 62330/2023 г.
по описа на СРС, 26 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6